О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
София, 28.06.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – търговска колегия, второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. №1590/2018г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на А. Д. Д., Д. П. Д. и Р. Т. Б. срещу определение №297 от 27.04.2018г., постановено по в.ч.т.д.№284/2017г. по описа на Варненски апелативен съд.
В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Оспорва се извода на въззивния състав, че ответниците по иска по чл.422, ал.1 ГПК са станали причина за завеждане на делото, поради което следва да понесат направените разноски като се излагат съображения, че в случая ищецът е имал други правни възможности на защити правата си, а не директно да предяви изначално недопустимия установителен иск. Според касаторите при недопустим иск по чл.422, ал.1 ГПК, (когато недопустимостта не е настъпила поради отпадане на интереса от търсената защита), разноските за производството остават в тежест на самия ищец, доколкото ответникът няма качеството на надлежна страна в процеса. Претендира се отмяна на обжалваното определение, оставяне без уважение молбата на [фирма] за допълване на определение №515/20.02.2017г. по т.д.№1708/2016г. на Варненски ОС и осъждане на [фирма] да заплати на касаторите по 3 100лв. на всеки един от тях – разноски за процесуална защита в исковото производство и по 1 330лв. – за защита в заповедното производство, платими при условията на чл.38 от Закона за адвокатурата.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани осем правни въпроса, които според касаторите обуславят наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение като се твърди, че въпросите са решени в противоречие с приложените към изложението: определение №21466/16.10.2014г. по в.ч.гр.д. №13406/2014г. на СГС, определение №4353/07.11.2014г. по т.д.№1854/2014г. на Варненски окръжен съд; определение №455/12.11.2010г. по ч.гр.д.№405/2010г. на ВКС, ІІ г.о., определение №412/16.07.2015г. по ч.т.д.№1720/2015г. на ВКС, ІІ т.о., определение №538/26.09.2011г. по ч.гр.д.№438/2011г. на ВКС, ІV г.о., определение №626 от 20.08.2012г. по ч.гр.д.№275/2010г. на ВКС, ІV г.о., определение №237 от 03.04.2013г. по ч.гр.д.№1561/2013г. на ВКС, ІІ т.о и определение №656/17.11.2015г. по ч.т.д.№2641/2015г. на ВКС, І т.о.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от [фирма] – [населено място], в който се излагат съображения за недопустимост на частната касационна жалба по отношение на касатора Р. Б., както и за неоснователност на частната касационна жалба по съществото на спора. Същевременно се поддържа, че посочената от касаторите съдебна практика е неотносима за конкретното дело.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователно е възражението на банката за недопустимост на жалбата на Р. Б. доколкото по в.ч.т.д.№284/2017г. на Варненски апелативен съд има представено писмено пълномощно от Р. Б. за адвокат П. Т.. За допустимостта на частната касационна жалба е без значение обстоятелството, че личната карта на жалбоподателя е била изтекла към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК и упълномощаването на процесуалния представител.
С обжалваното определение въззивният състав от Варненски апелативен съд е отменил определение №924/27.03.2017г. по т.д.№1708/2016г. на Варненски ОС в частта му, с която е оставена без уважение молбата на [фирма] за изменение на определение №515/20.02.2017г. за разноските като е осъдил ответниците А. Д., Д. Д. и Р. Б. да заплатят на [фирма] сумата 3 122.60лв. разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. Въззивният състав е потвърдил определение №924/27.03.2017г. по т.д.№1708/2016г. на Варненски ОС в частта му, с която е оставена без уважение молбата на А. Д., Д. Д. и Р. Б. за изменение на определение №515/20.02.2017г. за разноските.
Въззивният състав е отразил, че във връзка с постъпилите възражения по чл.414 ГПК от длъжниците А. Д., Д. Д. и Р. Б. на 31.10.2016г. (изпратени по пощата на 28.10.2016г.) срещу издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д.№1124/2011г. на Девненски РС, с разпореждане от 04.11.2016г. на основание чл.415, ал.1 ГПК са дадени указания на заявителя [фирма] в едномесечев срок да предяви иск за установявне на вземанията по чл.422 ГПК. Посочено е, че с определение №515/20.02.2017г. по т.д.№1708/2016г. на Варненски ОС е прекратено производството по иска по чл.422 ГПК, тъй като окръжният съд е приел, че преценката на заповедния съд, че възраженията са подадени в срока по чл.414, ал.2 ГПК, е неправилна.
За да уважи претенцията на ищеца [фирма] за присъждане направените от него разноски за адвокатски хонорар по т.д.№1708/2016г. на Варненски ОС и за да потвърди определението в частта му, с която е оставена без уважение молбата на ответниците за присъждане на разноски по същото дело, въззивният състав е приел, че в конкретния случай с подадените възражения извън срока по чл.414 ГПК, ответниците са станали причина за завеждане на делото. Съдът е обосновал този извод с оглед спецификата на производството по чл.422 ГПК, при което исковата молба се счита за заведена от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Според апелативния състав недопустимото в случая предявяване на иск е следствие от превратното упражняване на права от страна на ответниците, които са подали възражения срещу заповедта за изпълнение при съзнанието, че възраженията са просрочени. В заключение в обжалваното определение е посочено, че дадените указания от заповедния съд и последвалите действия на ищеца, произтичат от неоснователните фактически и правни твърдения на ответниците, поради което те следва да понесат направените разноски.
Настоящият касационен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Според задължителните указания в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване се предопределя от поставянето от касатора на правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело като по отношение на този въпрос следва да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Формулираните от касаторите въпроси: №„1. „Неправилните указания на заповедния съд и подадените възражения по реда на чл. 414 от ГПК извън срока, обстоятелства ли са, при които следва да се приеме, че ответникът е станал причина за завеждане на делото или не?”; №2. „Може ли възразилият /макар и след срока по чл. 414 ГПК/ длъжник да се ползва от закрилата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, когато въз основа на възражението му са дадени указания по чл. 415 от ГПК? В тази връзка може ли просроченото възражение да се приравни на липса на повод за завеждане на иск и признание на иск, като предпоставка за освобождаване от отговорност за разноски в прекратено поради недопустимост на иск, установително производство?”; №3. „Предявените установителни искове по чл. 422 ГПК, изначално недопустими ли са поради неподаването на възражението по чл. 414 ГПК от ответника в рамките на изискуемия двуседмичен срок и в тази връзка може ли да бъде прието, че причина за завеждане на недопустимите искове е поведението на ответника?”; №4: „При дадени от заповедния съд указания по реда на чл. 415, ал. 2 ГПК, за които в последствие от исковия съд е установено, че са неправилни и производството по делото бъде прекратено като недопустимо, следва ли да се приеме, че именно поведението на ответника е станало причина за завеждане на иск по чл. 422 ГПК?”; №5. „При заведен недопустим иск, ответникът придобива ли качеството легитимна страна, в чиято тежест могат да бъдат възлагани разноски?”; №6. „В хипотезата на предявен изначално недопустим иск /т.е. недопустимостта не е настъпила поради отпадане на интереса на търсената защита, дължащо се на поведението на ответника/, разноските за производството остават в тежест на самия ищец или в тежест на ответника?”; №7. „За да ограничи отговорността си за разноски ищецът следва ли да инициира проверка за правилност на указания, като не ги изпълни и впоследствие да обжалва обезсилването/прекратяването?” и №8.”Следва ли ищецът да понесе отговорност за разноски при недопустимост на иска, в резултат на неизпълнение на неправилни указания на съда?”, не покриват общия селективен критерии по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Както бе посочено по-горе, за да ангажира отговорността на ответниците за разноските, въззивният съд е приел, че в случая ответниците превратно са упражнили своите права, подавайки възражения срещу заповедта за изпълнение при съзнанието, че възраженията са просрочени. Съдът е акцентирал върху конкретното поведение на ответниците в заповедното производство и е обосновал конкретния извод, че в случая същите са станали причина за завеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Ето защо общите въпроси, касаещи наличието или липсата на отговорност на ответника за разноски при недопустимо производство по чл.422, ал.1 ГПК, образувано в резултат на неправилни указания за заповедния съд, макар и относими за спора, в случая не са обусловили решаващите изводи на съда.
Отделно следва да се отбележи, че с оглед на така формулираните въпроси, не са налице и твърдените от касаторите допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Посочените определенията на СГС и на Варненски окръжен съд не могат да обосноват допускане на касация с оглед измененията в ГПК в сила от 30.10.2017г., които са приложими в настоящото производство съгласно пар.74 от ПЗР на З. (ДВ.бр.86/26.10.2017г.). С определение №412/16.07.2015г. по ч.т.д.№1720/2015г. на ВКС, ІІ т.о и с определение №237 от 03.04.2013г. по ч.гр.д.№1561/2013г. на ВКС, ІІ т.о, не е допуснато касационно обжалване, и не е формирана съдебна практика по поставените въпроси. Представените определение №538/26.09.2011г. по ч.гр.д.№438/2011г. на ВКС, ІV г.о., определение №626 от 20.08.2012г. по ч.гр.д.№275/2010г. на ВКС, ІV г.о. и определение №455/12.11.2010г. по ч.гр.д.№405/2010г. на ВКС, ІІ г.о. не са относими към формулираните от касаторите въпроси, тъй като не са поставени във връзка с присъждане на разноски в специфичното производство по чл.422, ал.1 ГПК. В определение №656/17.11.2015г. по ч.т.д.№2641/2015г. на ВКС, І т.о. разноските са възложени в тежест на ищеца при различна фактическа обстановка, довела до извод, че ответниците не са станали причина за завеждане на иск за част от сумата, за която производството е прекратено като недопустимо, а именно: при заведен установителен иск за цялата сума по заповедта за изпълнение при направено възражение от длъжника по чл.414 ГПК само за част от сумата.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №297 от 27.04.2018г., постановено по в.ч.т.д.№284/2017г. по описа на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :