О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 710
София, 22.08. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май две хиляди и шестнадесета година в състав :
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№3381/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на О. М. С., подадена от назначения му особен представител – адвокат С. П. Ф., срещу решение №1589 от 15.07.2015г., постановено по в.т.д.№3104/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което е потвърдено решение от 16.06.2014г. по гр.д.№1792/2012г. по описа на СГС, ГК, І-8 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие с Тълк.решение №4 от 18.06.2014г. по т.д.№4/2014г. на ВКС, ОСГТК. Твърди се, че при констатираното по делото наличие на преюдициално правоотношение, въз основа на което е издаден авалирания от касатора записа на заповед, съдът е бил длъжен да обследва това правоотношение. Излагат се съображения, че абсолютизирането на абстрактния характер на менителничното поръичтелство води до липсата на каквато и да е защита за авалиста. Претендира се отмяна на въззивното решение и присъждане на разноски в полза на касатора.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, без да е формулиран конкретен правен въпрос, се поддържа, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че въпросът за необходимостта от изследване на преюдициалното правоотношение при търсене на задължението за плащане от авалиста, е решен в противоречие с практиката на ВКС и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговора от ответника по касация [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че обжалваното решение не следва да бъде допускано до касация, поради липсата на предпоставките за това по чл.280 ал.1 ГПК. Сочи се, че касаторът не поставил конкретен въпрос, както и че решението не противоречи на ТР №4 от 18.06.2014г. по т.д.№4/2014г. на ВКС, ОСГТК. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора и се претендират разноски за касационната инстанция.
Третото лице-помагач [фирма]- [населено място], не взима становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение от 16.06.2014 г., постановено по гр.д.№1792/2012г. по описа на СГС, ГК, І–8 състав, е признато за установено съществуването на вземане на [фирма] срещу О. М. С. за сумата от 100 000 евро, произтичащо от предоставен от него авал по запис на заповед от 6.06.2007г., издаден от [фирма], заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.09.2011 г. до окончателното плащане, за което е издадена Заповед за незабавно изпълнение от 27.09.2011 г. по ч.гр.№38858/2011 г. по описа на СРС, ГК, 120 състав. С обжалваното пред настоящата касационна инстанция решение №1589 от 15.07.2015г., по т.д.№3104/2014г., въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение.
Въззивният състав е приел за установено, че на 6.06.2007г. дружеството [фирма] е издало запис на заповед, с който същото неотменимо и безусловно е поело задължението да заплати на [фирма], чиито правоприемник е ответника [фирма], срещу представяне или на негова заповед, сумата 2 851 990 евро, с падеж – на предявяване. Записът на заповед е подписан от ответника О. М. С. като управител на [фирма], и е авалиран от О. С.. Посочено е , че върху записа е удостоверено, че същият е предявен за плащане на 5.07.2010г. както на издателя, така и на авалиста.
В обжалваното решение е отразено, че по делото са представени като доказателство договор за банков кредит №832/15.05.2006г. и договор за банков кредит №897/16.06.2006г. сключени между на [фирма] и [фирма], представлявано от управителя му О. С.. като кредитополучател. Посочено е, е че в хода на двуинстанционното производство по делото не са представени доказателства за погасяване на вземането на ищцовото дружество по записа на заповед, както и че подписите, положени срещу обозначеното име на ответника О. С. с процесния Запис на заповед от 6.06.2007 г. срещу изразите „ Авалирам това задължение” и „ Предявен на О. М. С.” са положени от ответника.
На базата на така установената фактическа обстановка въззивният състав е приел, че предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК установителен иск е основателен. Посочил е, че процесният запис на заповед е редовен от формална страна като издаден в съответствие с изискванията на чл. 535 ТЗ, както и че ценната книга е подписана от издателя и авалиста, поради което поетото задължение подлежи на изпълнение. Съдът е изложил аргумента, че доколкото записът на заповед се намира у кредитора и че върху него липсват отбелязвания за извършени плащания по поетото с него задължение, следва да се приеме, че паричното задължение, възникнало за издателя и ответника-авалист от тази ценна книга, не е погасено чрез плащане и че в полза на поемателя е налице вземане за посочената в ценната книга сума.
Въззивният съд е изложил съображения защо счита за неоснователни възраженията на процесуалния представител на въззивника за неправилност на атакуваното решение, поради това, че в хода на първоинстанционното производство не е изследвано обстоятелството за твърдяно наличие на каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с процесния запис на заповед. В решението е посочено, че в разглеждания случай претенцията е насочена към авалиста по процесния запис на заповед, чието менителнично поръчителство по чл. 483 ТЗ във вр. с чл.485 ал.2 ТЗ има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо задължението на издателя на менителницата/записа на заповед, за чието обезпечаване е поето. След като не е страна по каузалното правоотношение, авалистът остава задължен за сумата по записа на заповед и няма право да противопоставя на поемателя възраженията на издателя за погасителен ефект на извършените в изпълнение на каузалната сделка плащания, с изключение на случаите на недобросъвестност или злоупотреба с право от страна на поемателя, какъвто не е разглежданият. В заключение съдът е направил извода, че „тъй като по делото не са представени доказателства за извършено плащане по процесния запис на заповед , следва да се приеме, че предявеният положителен установителен иск за дължимостта на вземането по процесния запис на заповед спрямо авалиста се явява основателен и доказан”.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В касационната жалба, съдържаща изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът твърди, че въззивният състав се е произнесъл по съществен правен въпрос, без обаче да формулира конкретен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Твърдението, че в противоречие с практиката на ВКС, въззивния съд неправилно е приел, че не е бил длъжен за изследва преюдициалното правоотношение, изпълнението на задълженията по което е обезпечено с издаването на запис на заповед, не представлява въпрос, а становище на особения представител на касатора. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Но дори да се приеме, че в касационната жалба е поставен въпрос за това дали съдът трябва да изследва каузалното правоотношение при оспорване на вземането от страна на авалиста, в случая не са налице допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В практиката си / решение №2/12.08.2014г. по т.д.№984/2012г. на ВКС, ІІ т.о, решение №17/21.04.2011г. по т.д.№213/2012г. на ВКС, ІІ т.о. и др./ Върховният касационен съд неотменно застъпва становището, че самостоятелният характер на менителничното поръчителство, изключва правото на авалиста да противопоставя на приносителя на менителничния ефект както абсолютните възражения за недействителност на ефекта /освен относно формата/, така и личните /относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение, освен ако се докаже, че приносителят е недобросъвестен и е извършил злоупотреба с право, или че самият авалист също е страна по каузалната сделка. Доколкото е налице практика на ВКС, създадена с решения по чл.290 ГПК, и доколкото въззивният състав изцяло се е съобразил с тази практика, въпросът, свързан с изследването на каузалното правоотношение при оспорване на вземането на страна на авалиста, в случая не обосновава наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Въпросът не е решен и в противоречие с постановките в т.17 от Тълк.решение №4 от 18.06.2014г. по т.д.№4/2014г. на ВКС, ОСГТК, където предмет на тълкуване са въпроси, свързани единствено с правните спорове между поемателя и издателя на записа на заповед.
Касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски в размер на 4 798.11 лв. /75% от възнаграждението по чл.7 ал.2 т.4 от 6 397.49 лв., съгласно чл.9 ал.3 от Наредба №1/9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1589 от 15.07.2015г., постановено по в.т.д.№3104/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в.
ОСЪЖДА О. М. С. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] ет.3 да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 4 798.11 лв. /четири хиляди седемстотин деветдесет и осем лева и 11 ст./ – разноски пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: