О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
София, 12. 01. 2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, ІІ-ро т.о. в закрито заседание на осми януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. № 3613/2015г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК , образувано по частната касационна жалба на [фирма] – [населено място], област Б., против Определение №385 от 23.11.2015г.., постановено по ч.т.д.№308/2015г. по описа на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено определение №1235/26.10.2015г., постановено по т.д.№459/2015г. по описа на Бургаски окръжен съд.
В частната касационна жалба на [фирма] се поддържа, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушаване на процесуалните правила. Сочи се, че въззивният състав се е произнесъл по иск по чл.145 ТЗ, какъвто иск не е предявен от касатора. Твърди се, че неправилно във въззивното определение е посочено, че с предявеният иск се претендират чужди права. Излагат се съображения, че в нарушение на принципа на законност, съдът е отказал да разгледа претенцията на касатора. Иска се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по съществото на спора.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване на определението по чл.280 ал.1 т.1 ГПК като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следния въпрос, който е решаващ за резултата от съдебния акт: „Длъжен ли е въззивният състав да разгледа заявените от ищеца факти и обстоятелства, респективно може ли съдът да се основе в своето решение на незаявени от страната факти и обстоятелства?”. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №58 от 12.05.2014г. по гр.д.№7025/2013г. на ВКС, ІІ г.о., решение№212 от 1.02.2012г. по т..д.№1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ-ро г.о., и решение№428 от 19.10.2014г. по гр.д.№358/2011г. на ВКС, ІV г.о.
В изложението се поставят два процесуалноправни въпроса, за които е посочено наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно: „Допустимо ли е съдружник да предяви иск с правно основание чл.45 ЗЗД срещу управителя на дружеството и задължен ли е съдът да разгледа такъв иск?” и „Предявяването на иск по чл.45 ЗЗД от съдружник срещу управител на дружеството представлява ли упражняване на чужди права?”.
В срока по чл.276 ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор от ответника по частната жалба И. В. Ж..
В., ТК, ІІ-ро т.о., след като обсъди оплакванията в частната жалба и твърденията в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК , намира следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
На 2.09.2015г ищецът [фирма] е депозирал искова молба в Бургаски окръжен съд, с която претендира осъждането на ответника И. Ж. да заплати на ищеца сумата 30 000 лв. – частичен иск от дължими 180 000 лв. и при условията на евентуалност –осъждането на ответника да върне посочената сума на [фирма]. С молба от 22.10.2015г. ищецът е посочил, че основанието за ангажиране отговорността на ответника по основния иск, произтича от обстоятелството, че последният в качеството си на управител на [фирма] / дружество, в което ищецът е съдружник/ без разрешение на Общото събрание си е начислил допълнително възнаграждение-тантиеми. По отношение на евентуалния иск ищецът е посочил, че правният му интерес е обусловен от обстоятелството, че накърняване на имуществото на дружеството от страна на управителя, рефлектира върху дружествения дял на всеки един от съдружниците.
С определение №1235/26.10.2015г., постановено по т.д.№459/2015г. по описа на Бургаски окръжен съд., първоинстационният съд е прекратил производството по делото, приемайки, че предявеният основен иск е недопустим, тъй като изложените от ищеца обстоятелства сочат на хипотезата на управленски деликт по чл.145 ТЗ, обусловил вреда –намаляване на имуществото на друго търговско дружество. По отношение на евентуалния иск съдът е приел недопустимост, поради предявяване на чужди права без предвидена за това законова възможност.
С обжалваното определение №385 от 23.11.2015г.., постановено по ч.т.д.№308/2015г. състав на Бургаски апелативен съд, е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството. Въззивният състав е посочил, че от твърденията в исковата молба и уточненията към нея е видно, че се иска ангажиране на отговорността на ответника за действията му, извършени в качеството му на управител на дружеството, в което ищецът е съдружник. В мотивите на определението е отразено, че отговорността на управителя като орган на дружеството е специфична и е уредена в специалната законова разпоредба на чл.145 ТЗ като е посочен реда за реализиране на тази отговорност. Отделно съдът е изложил мотиви за недопустимост на искането на възстановяване на претендираната сума в патримониума на [фирма], което дружество се явява трето лице, различно от ищеца.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
Формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос „Длъжен ли е въззивният състав да разгледа заявените от ищеца факти и обстоятелства, респективно може ли съдът да се основе в своето решение на незаявени от страната факти и обстоятелства?” не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на делото. От значение за спора, съобразно тълкуването в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е само този правен въпрос, разрешен с въззивния съдебен акт, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело без въпросът да се отнася до правилността и обосноваността на обжалвания акт. В случая съдът се е съобразил със заявените от ищеца факти и обстоятелства, но въз основа на посочените от ищеца факти и обстоятелства, е дал различна правна квалификация на исковите претенции /по чл.145 ТЗ/, от правната квалификация на исковете, посочена от ищеца /чл.45 ЗЗД/. Отговорността на управителя по чл.145 ТЗ включва и деликтната му отговорност /управленски деликт/, поради което не може да се приеме тезата, че с оглед изложените от ищеца факти и обстоятелства, съдът е прекратил производството на непредявено основание. В тази връзка цитираната от касатора практика на ВКС /решение №58 от 12.05.2014г. по гр.д.№7025/2013г. на ВКС, ІІ г.о., решение№212 от 1.02.2012г. по т..д.№1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ-ро г.о., и решение№428 от 19.10.2014г. по гр.д.№358/2011г. на ВКС, ІV г.о./ се явява неотносима за конкретния спор.
За пълнота на изложението и с оглед поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, следва да се отбележи, че в постоянната си и непротиворечива съдебна практика ВКС приема, че ищецът е длъжен в исковата молба да посочи фактическите обстоятелства, на които се основава иска и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято защита претендира. Право и задължение на съда е да определи правното основание на иска, въз основа на изложените с исковата молба фактически основания и петитум /в този смисъл ППВС №6/21.2-1979г., решение №51/7.04.2009г. по т.д.№623/2008г. ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №176/3.11.2010г. по т.д.№118/2008г. ВКС, ТК, ІІ т.о. и др./.
Поставеният втори процесуалноправен въпрос, за който се поддържа допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – „Допустимо ли е съдружник да предяви иск с правно основание чл.45 ЗЗД срещу управителя на дружеството и задължен ли е съдът да разгледа такъв иск?” не носи белезите на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отговорът на въпроса е обусловен от преценка на правилността на решаващия извод на въззивния съд за недопустимост на предявения по делото основен иск, каквато не може да бъде извършена в стадия за селекция на частните касационни жалби според критериите на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Поради това, че е от значение за правилността на обжалваното определение, въпросът не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и с оглед задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по повод на него не може да бъде допуснато. Въпросът изцяло се покрива с оплакването в частната касационна жалба за наличието на основанията по чл.281 т.3 ГПК за отмяна на обжалваното определение, които могат да бъдат преценявани само след допускане на съдебния акт до касационно обжалване.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение и във връзка с третия поставен въпрос – „Предявяването на иск по чл.45 ЗЗД от съдружник срещу управител на дружеството представлява ли упражняване на чужди права?”. Този въпрос не е значим за спора по предявения основен иск, квалифициран от ищеца по чл.45 ЗЗД. Изложените от въззивния състав аргументи за недопустимост на исковата претенция, поради обстоятелството, че се претендират чужди права, се отнасят изцяло до евентуалния иск, с който ищецът претендира връщане на исковата сума в патримониума на [фирма], в което дружество ищецът е съдружник. Във връзка с разпоредбата на чл.26 ал.2 ГПК, в която е предвидена забрана за предявяване пред от свое име на чужди права, е налице непротиворечива съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Мотивиран от горното ВКС-Търговска колегия, състав на ІІ-ро т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение №385 от 23.11.2015г.., постановено по ч.т.д.№308/2015г. по описа на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: