О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 182
София, 26.03.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2776/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК във връзка с пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ.бр.86/26.10.2017г.).
Образувано е по касационните жалби на [фирма] срещу решение №35 от 12.04.2017г. и срещу допълнително решение №226 от 12.06.2017г., постановени по в.т.д.№47/2017г. по описа на Бургаски апелативен съд, т.о.
В касационната жалба от 25.05.2017г. срещу решение №35/12.04.2017г. по в.т.д. №47/2017г. на Бургаски апелативен съд, (с което е отменено решение №489 от 24.11.2016г. по т.д.№153/2016г. на Бургаски окръжен съд и е отхвърлен иска на [фирма] против [фирма] за приемане за установено по отношение на банката, че ищецът-длъжник не дължи на ответника-взискател сумата 3 877 250.83лв.), се поддържа, че решението е недопустимо поради произнасяне от въззивния съд по основания, каквито не са въведени в процеса от страните. Твърди се, че съдът недопустимо е приел за нищожно постановлението за възлагане от 14.05.2010г., без такава нищожност да е била заявена от банката в хода на производството и в частност- във въззивната жалба.
Същевременно в касационната жалба се излагат съображения за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че съдът неправилно е приложил материалноправната норма на чл.26 ЗЗД, която не е относима към актовете на съдебния изпълнител по извършването на публична продан. Сочи се, че въззивният състав необосновано не е приел, че дължимата сума за ДДС вече е била внесена от купувача, което от своя страна обуславя влизането в сила на постановлението за възлаганеот 14.05.2010г. и липсата на необходимост за ЧСИ повторно да изисква внасяне на ДДС по реда на чл.495 ГПК. Излагат се доводи да незаконосъобразност на въззивното решение във връзка с приложението на чл.131 ЗДДС.
Според касатора, в нарушение на процесуалните правила по чл.266 ал.3 ГПК, въззивният състав е допуснал и е приел доказателства, които са могли да бъдат представени от банката пред първата инстанция. В касационната жалба се сочи също, че съдът е нарушил чл.269 ГПК като се е произнесъл по въпроси извън посочените във въззивната жалба. Отделно се твърди, че съдът е формирал решаващ извод за несъществуването на правото на строеж въз основа на доказателства, които са останали неприети по делото. На последно място се прави оплакване, че в обжалваното решение апелативният състав е пропуснал да се произнесе по всички доводи и съображения, релевирани от [фирма] във въззивното производство. Претендира се обезсилване на въззивното решение или евентуално – неговата отмяна, и уважаване изцяло на предявения иск по чл.439 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касатора са обусловили решаващите изводи на съда, и по отношение на които касаторът твърди, че са налице допълнителните предпоставки за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК, а именно:
1. „Налице ли е неплащане на цената от купувач-взискател в хипотезата на чл. 495 ГПК, когато в постановлението за възлагане е определена конкретна сума за внасяне, в т.ч. на дължим ДДС по чл. 131 ЗДДС, и сумата е била внесена към момента на издаване на акта на възлагане, но след влизане в сила на постановлението е била върната на купувача и за значението на последното за действителността на възлагането, както и следва ли да се дава нов срок на купувача за повторно внасяне на ДДС в тази хипотеза? За условията и крайния срок, до който обявеният за купувач може се откаже от придобиване на имота след извършена публична продан?”. Твърди се, че първата част от въпроса е решена в противоречие с решение № 47/20.04.2015г. по гр.д.№2775/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., а че втората част от въпроса е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
2. „За възможността влязло в сила постановление за възлагане
на имот, след като е било предмет на проверка от съда по реда на чл.
435, ал. 3 ГПК, да бъде признато в исково производство за
нищожно, и то извън хипотезите на чл. 496, ал. 3 и чл. 499 ГПК, в
това число ако е бил възложен обект, който не съществува, и за
приложимостта на нормите на ЗЗД, уреждащи основанията за
нищожност на договори, към изискванията за действителност на
постановлението за възлагане по чл. 496, ал. 1 ГПК?”. Твърди се, че въпросът е решен в отклонение на задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение №47/04.03.2015г. по гр.д.№5995/2014г., ВКС, I г.о., решение №92/18.08.2010г. по т.д.№645/2009г. ВКС, II т.о., решение №365/22.10.2012г. по гр.д.№ 17/2012г. ВКС І г.о, решение №153/12.07.2013г. по гр.д.№1317/2013г. ВКС, II г.о., решение №105/6.01.2017г. по гр.д.№1091/2016г., ВКС, II г. о., решение №153/12.07.2013г. по гр.д.№1317/2013г., ВКС, II г.о., и решение №47 от 20.04.2015 г. по гр.д.№2775/2014г. Относно въпроса за приложимостта на нормите на ЗЗД се сочи, че въпросът е решен в противоречие с определение № 653 от 13.11.2009г. по ч.гр.д.№545/2009г. на ВКС, I г.о.,
3. „За момента на придобиване на собствеността върху
недвижим имот с постановление за възлагане след проведена
публична продан?”. Поддържа се противоречие с решение №365/22.10.2012г. по гр.д.№17/2012г., ВКС, I г.о. решение №19/10.08.2015г. по гр.д.№1812/2014г. на ВКС, ІV г. о.
4. „Следва ли да се извършва разпределение по чл.460 ГПК,
когато не се налага изплащане на припадащи се съразмерно части
на други взискатели, нито предложената цена надхвърля вземането,
но купувачът дължи заплащане на ДДС за извършената публична
продан съгласно чл. 131 ЗДДС и дали изобщо ДДС следва да бъде
предмет на разпределението?” Сочи се, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата, за което се представят влезли в сила решения: решение №112/26.01.2015г. на ОС-Варна по в.гр.д.№2853/2014г. и решение № 16/11.01.2011г. на П. по т.д. №1241/2010г.
5. „За правните последици на възлагане на имот с
постановление по реда на чл. 496, ал. 1 ГПК, за който имот е прието
от съда, че не съществува, и за отражението на това обстоятелство
върху частта от постановлението, с която са възложени и други
имоти в хипотезата на възлагане на повече от един имот с едно
постановление?”. Твърди се, че първата част от въпроса е решен в противоречие с определение № 37/08.02.2011г. по гр.д.№ 1153/2010 г. на ВКС, а че втората част от въпроса е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
6. „За пределите на произнасянето и на въззивната проверка на второинстанционния съд с оглед правомощията му по чл.269 ГПК и за възможността съдът да се произнесе по основания, които не са релевирани във въззивната жалба?”. Сочи се, че въпросът е решен от въззивния състав в противоречие с решение №189/09.07.2012г. на ВКС по гр.д.№107/2012г., II г.о., решение №222/18.07.2012г. на ВКС по гр.д.№1186/2011г., III г.о. и решение № 230/10.11.2011г. на ВКС по гр.д.№307/2011г., II г. о.
7. „За възможността с оглед чл. 266, ал. 3 ГПК да бъдат допуснати нови доказателства във въззивното производство, когато страната е поискала помощта на съда за тяхното събиране в първата инстанция чрез изискването им от трето лице, но впоследствие пред втората инстанция сама ги представя без намеса на съда, и конкретно в случая когато третото лице е съдебен изпълнител и страната е същевременно взискател по изпълнителното дело, от което е изисквала тези доказателства, както и дали е допуснато процесуално нарушение от страна на първостепенния съд в случая когато е дадена възможност на страната да посочи конкретни доказателства, които да бъдат изискани, но тя не се е възползвала от възможността?”. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
8. „За момента на преценката на регистърния статут по ЗДДС на собственика на имота по публична продан с оглед отчисляване на дължимия ДДС и за значението на дерегистрацията му по ЗДДС след момента на обявяване на купувач по проданта, но до извършване на разпределение по чл. 460 ГПК, включително когато междувременно е изтекъл значителен период от време, както и следва ли съдебният изпълнител да съобрази това обстоятелство в разпределението и дължи ли се ДДС в този случай?”. Сочи се, че по този въпрос е налице противоречива практика, съдържаща се във влязлото в сила решение №71/04.03.2015г. на по в.гр.д.№91/2015г. на Великотърновски окръжен съд.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от [фирма], в който се поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че оплакванията на касатора за неправилно приложение на чл.269 ГПК са неоснователни и не обусловят евентуална недопустимост на въззивното решение като предпоставка за допускане на касация. Твърди се, че приложената съдебна практика не засяга и не подкрепя в цялост твърденията на касатора доколкото в изложението са извадени отделни пасажи от представените съдебни решения извън контекста на самите съдебните актове. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
В касационната жалба на [фирма] от 25.07.2107г. срещу допълнително решение №226 от 12.06.2017г., постановено по същото дело, (с което е допълнено решение №35/12.04.2017г. по в.т.д.№47/2017г. на Бургаски АС и е отхвърлен предявения от [фирма] против [фирма] иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 150 000лв. като частичен иск от 2 380 435.96лв. –представляваща обезщетение за имуществени вреди – изтекли лихви за забава от 16.04.2010г. до 13.04.2014г.), се поддържа, че допълнителното решение, постановено по реда на чл.250 ГПК, е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Оспорват се правните изводи на съда, че при парични задължения не може да има забава на кредитора, както и че отказът на банката да встъпи в правата си на взискател, комуто имотът е възложен, не представлява несъответствие с дължимо поведение, ангажиращо отговорността му за вреди по чл.495 изр.последно ГПК. Иска се, в случай на неоснователност на главния иск по чл.439 ГПК, уважаване на предявения при условията на евентуално съединяване иск по чл.495 изр.последно ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба срещу допълнителното решение на съда, касаторът е формулирал следните три материалноправни въпроси, за които твърди, че обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК, а именно:
1. „За приложението на чл. 96 и 97 ЗЗД относно отговорността на взискателя-купувач за внасяне на сумата по разпределението съгласно задължението му по чл. 495 ГПК и налице ли е забава на кредитора и освобождава ли се длъжникът от последиците на собствената си забава в този случай?” .Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 897 от 9.10.2008г. по гр.д.№4142/2007г., на ВКС, III г.о. и определение № 218 от 26.03.2015г. по т.д.№2625/2014г. на ВКС, I т. о.
2. „За причинно-следствената връзка между отказа на взискателя-купувач от закупуване на имота и внасяне на определените му с разпределението суми и нарастването на дълга чрез кумулиране на
допълнителни лихви за периода от закупуване на имота от взискателя до
отказването му от продажбата?”. Според касатора не съществува съдебна практика, нито задължителна такава, поради което е налице критерият по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК за допускане на касация.
3. „Вменено ли е на взискателя-купувач на публична продан задължение да плати сумата, припадаща се на присъединените взискатели или дължимия данък?”. Допускането на касация се поддържа на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК с оглед противоречивата съдебна практика, обективирана в решение №60 от 23.04.2010 г. по гр.д.№ 84/2010г. на Бургаски АС.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от [фирма], в който се поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на допълнителното въззивно решение. Излагат се съображения за неоснователност на жалбата и се претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
С решение №35 от 12.04.2017г., постановено по в.т.д.№47/2017г. на Бургаски апелативен съд, въззивният състав е отменил решение №489 от 24.11.2016г. по т.д.№153/2016г. на Бургаски окръжен съд и е отхвърлил иска на [фирма] против [фирма] за приемане за установено по отношение на банката, че по изпълнително дело №20128000400368 по описа на ЧСИ И. Б., длъжникът [фирма] не дължи на взискателя [фирма] сумата 3 877 250.83лв., с която задължението му се е намалило след проведена публична продан на ПИ 51500.21.41 в [населено място], м.Б., ведно с правото на строеж за изграждане на обект „апартаментен хотел с ресторант, магазин и фитнес-център”.
Апелативният съд е приел за установено че пред ЧСИ И. Б. е било образувано изпълнително дело №20128000400368, по което на 07.08.2015г. е било извършено разпределение и е било указано на въззивника [фирма] да внесе дължимия ДДС по сделката в едноседмичен срок. В решението е посочено, че банката е отказала да заплати дължимата за ДДС сума след извършеното разпределение на 07.08.2015г., в резултат на което ЧСИ И. Б. е обявила публичната продан за нестанала.
За да отхвърли предявеният на основание чл.439 ГПК главен иск на [фирма] против [фирма], въззивният състав е посочил, че регламентацията на публичната продан в изпълнителния процес предвижда, че когато взискателят е обявен за купувач, той следва в едноседмичен срок от разпределението да внесе сумата, необходима за изплащане на съразмерните части от вземанията на другите взискатели, или сумата, с която цената надминава неговото вземане, когато няма други взискатели и има такова надминаване, както и че ако не стори това, се поканва следващ купувач или се провежда нова продан – чл.495 ГПК. Според съда в този седмодневен срок купувачът следва окончателно да манифестира волята си за стабилизиране на резултата от проданта, като не може да се отрече алтернативното му право да се откаже от встъпване в правата му като купувач с последащите от това законови последици.
Във въззивното решение е отразено, че в настоящия случай не е налице хипотезата на необходимост от изплащане на припадащи се съразмерно части на други взискатели, защото от една страна банката е била привилегирован взискател, а от друта – цената не надхвърля вземането. Посочено е, че купувачът е дължал внасяне на дължимия ДДС съгласно чл.131 ЗДДС, който данък се смята включен в предложената цена. Съдът е приел за неоснователно становището на ищеца [фирма], че данъкът вече е бил внесен по предходна продан, тъй като, видно от доказателствата по делото внесеният данък е бил върнат на банката. В тази връзка е отразено, че с платежно нареждане от 09.12.2010г. ЧСИ Т. Д. е върнал на [фирма] сумата от 775 449.97лв. и че тази сума не е била преведена от ЧСИ на НАП като дължим ДДС.
Прилагайки по аналогия правилото на чл.495 ГПК съдът е обосновал извода, че след като не е внесла дължимата сума за покриване на ДДС в предписания от ЧСИ срок, банката – взискател е демонстрирала отказ от финализиране на проданта, като е отправила и изрично изявление в този смисъл. По този начин взискателят е осуетил издаването на постановление за възлагане по чл.496 ГПК.
Според въззивния състав предходното постановление за възлагане, издадено от ЧСИ Т. Д. на 14.05.2010г., не е произвело действие. Съдът е посочил, позовавайки се на доказателства, представени пред въззивната инстанция (констативен протокол по чл.181 ЗУТ и експертна оценка за определяне пазарната стойност на недвижимо имущество), че в резултат на обезсилването по съдебен ред на част от постановлението от 14.05.2010г., се е стигнало до възлагане на несъществуващ обект – право на строеж, което вече е било изцяло реализирано и се е трансформирало в право на собственост върху построеното – 155 апартамента в четири жилищни сгради, които към онзи момент са били в степен на завършеност в груб строеж и са представлявали самостоятелни обекти. Посочил е също, че в изпълнителното дело са оценявани както поземления имот, така и построените 155 апартамента, като е дадена обща цена, на която имотите са били възложени на банката- взискател, като при частичното обезсилване се е стигнало до резултат, че в така посочената обща цена, на взискателя се възлагат както поземления имот, така и и несъществуващото вече право на строеж. С оглед изложеното апелативният съд е стигнал до извода, че постановлението за възлагане от 14.05.2010г. е нищожно, поради противоречие със закона – възложен е обект, който не съществува.
Посочвайки, че не е налице влязло в сила постановление за възлагане от 14.05.2010г. и с оглед обстоятелството, че при проведеното пред ЧСИ И. Б. през 2015г. разпределение взискателят е пропуснал да внесе дължимия данък, с което е осуетил довършването на проданта, съдът е приел, че публичната продан от от 16.04.2010г. не е приключила с валидно възлагане на недвижими имоти. Според съда, за да се признае, че част от дълга не съществува, следва да се изградят убедителни изводи за погасяване на задължението в някоя от предписаните от закона форми за изпълнение, като в настоящия случай, според твърденията на ищеца [фирма], би следвало да се установи осъществяване на целия фактически състав по възлагане на имота на публична продан – след извършено разпределение и влизане в сила на издадено постановление за възлагане, което доказване не е осъществено по делото.
С допълнително решение №226 от 12.06.2017г., постановено по в.т.д.№47/2017г. на Бургаски апелативен съд, въззивният състав по реда на чл.250 ГПК, е допълнил решение №35/12.04.2017г. по същото дело като е отхвърлил предявения от [фирма] против [фирма] иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 150 000лв. като частичен иск от 2 380 435.96лв. –представляваща обезщетение за имуществени вреди – изтекли лихви за забава от 16.04.2010г. до 13.04.2014г.
За да отхвърли предявения като евентуален иск с правно основание чл.495 изр.последно ГПК, апелативният състав е посочил, че при неизпълнение на парично задължение, чл.86 ЗЗД предвижда вторично задължение за плащане на обезщетение, изразяващо се в законната лихва за времето на забавата. Отразил е, че начисляването на тази лихва е последица от неизпълнението на длъжника и че очистване от собствената му забава е само при неоказано съдействие от кредитора по чл.96 ЗЗД. Според съда при паричните задължения (по естеството си носими), не може да има забава на кредитора, тъй като има ред по който длъжникът може да се освободи ако кредитора отказва съдействие – чрез внасяне на сумата в банка по реда на чл.97 ЗЗД. Съдът е обосновал извода, че в конкретния случай, натрупването на изтекли лихви върху задължението на длъжника [фирма] не е в причинна връзка с поведението на взискателя [фирма], а с неизпълнението на собственото задължение на длъжника, послужило като основание за реализиране спрямо него на принудително изпълнение. Според въззивния състав отказът на банката да встъпи в правата си на взискател, на който имотът е възложен, не представлява несъответствие с дължимо поведение. В заключение съдът е отхвърлил осъдителния иск с оглед липсата на противоправно поведение на ответника [фирма], което да е в причинна връзка с претърпените от ищеца [фирма] материални вреди.
По касационната жалба срещу решение №35/12.04.2017г. по в.т.д. №47/2017г. на Бургаски апелативен съд,
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не може да се приеме, че е налице евентуална недопустимост на обжалваното решение №489/24.11.2016г. по т.д.№153/2016г. на Бургаски окръжен съд като основание за допускане на касационно обжалване във връзка с твърденията на касатора за недопустимост на решението поради произнасяне от въззивния съд по основания, които не са въведени от страните в производството. В случая въззивният съд се е разгледал и се е произнесъл по предявения от ищеца отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК, което изключва недопустимост на решението поради произнасяне на непредявено основание. Евентуалните процесуалните нарушения на съда и в частност на правилото по чл.269 ГПК за ограничен въззив, биха представлявали съществени процесуални нарушения, обуславящи неправилност на решението като касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, но не и основание за недопустимост на решението по смисъла на чл.281 т.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване (извън хипотезите на чл.281 т.1 и т.2 ГПК) предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Анализът на въззивното решение от 12.04.2017г., с което е отхвърлен иска на [фирма] против [фирма] за приемане за установено по отношение на банката, че ищецът-длъжник не дължи на ответника-взискател сумата 3 877 250.83лв., показва, че решаващият мотив на съда , че постановлението за възлагане от 14.05.2010г. не е произвело действие и няма погасителен ефект за посочената в исковата молба част от дълга, е обоснован с недействителността на постановлението за възлагане. Изводът на съда за нищожност на постановлението поради възлагане на несъществуващ обект, е аргументиран с обстоятелството, че възложеното право на строеж е било реализирано преди извършването на публичната продан, включваща и правото право на строеж като стойността на изградените 155 апартамента е включена в общата цена (според представеното с въззивната жалба експертна оценка по изпълнителното дело от 02.03.2010г.) на възложения поземлен имот с право на строеж. В тази връзка съдът е посочил, че след частичното обезсилване на постановлението в определената обща цена се е включвало и несъществуващото вече право на строеж, което обуславя извода за възлагане на несъществуващ обект. Отделен мотив за отхвърляне на иска е приетото от съда за установено обстоятелство, че на 09.12.2010г. ЧСИ Т. Д. е върнал на [фирма] сумата от 775 449.97лв., че тази сума не е била преведена от ЧСИ на НАП като дължим ДДС, поради което за банката е съществувало задължението в седмодневен срок от разпределението по чл.495 ГПК за внесе дължимия ДДС, за да й бъде възложен имота по реда на чл.496 ал.1 ГПК.
С оглед на посочените по-горе решаващи мотиви на въззивния съд поставените от касатора въпроси от №1 до № 5, не притежават характеристиката на въпроси по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК, обосноваващи наличието на общата и на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Въпрос №1 в първата му част: „Налице ли е неплащане на цената от купувач-взискател в хипотезата на чл. 495 ГПК, когато в постановлението за възлагане е определена конкретна сума за внасяне, в т.ч. на дължим ДДС по чл. 131 ЗДДС, и сумата е била внесена към момента на издаване на акта на възлагане, но след влизане в сила на постановлението е била върната на купувача и за значението на последното за действителността на възлагането, както и следва ли да се дава нов срок на купувача за повторно внасяне на ДДС в тази хипотеза?, макар и относим към единия от аргументите на съда, не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, обективирана в решение № 47/20.04.2015г. по гр.д.№2775/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., което решение третира въпроси по чл.290 ГПК, различни от поставения по-горе въпрос. Същевременно хипотетичният характер на въпроса сочи за неговото евентуално значение за правилността на решението по конкретното дело, но не и за значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Що се отнася до втората част на въпроса” За условията и крайния срок, до който обявеният за купувач може се откаже от придобиване на имота след извършена публична продан?, въпросът е зададен общотеоретично и като такъв не би могъл да се приеме като въпрос обусловил конкретните изводи на съда.
Въпрос №2. „За възможността влязло в сила постановление за възлаганена имот, след като е било предмет на проверка от съда по реда на чл.435, ал. 3 ГПК, да бъде признато в исково производство за
нищожно, и то извън хипотезите на чл. 496, ал. 3 и чл. 499 ГПК, в
това число ако е бил възложен обект, който не съществува, и за
приложимостта на нормите на ЗЗД, уреждащи основанията за
нищожност на договори, към изискванията за действителност на
постановлението за възлагане по чл. 496, ал. 1 ГПК?” не е обусловил решаващия извод на съда, тъй като никъде във въззивното решение не е прието, че по съдебен ред е потвърдена валидността на постановлението от 14.05.2010г. в частта му за възлагане на поземления имот с правото на строеж. Съдът е посочил единствено, че в частта относно реализираните 155 обекта, постановлението е обезсилено (което не е равносилно на потвърждаване на постановлението в останалата му част, ако в тази му част не е било обжалвано). Отделно въпросът зададен некоректно, тъй като в последващи съдебни решение по обжалване на извършено разпределение от ЧСИ Б. с протокол от 15.11.2013г. е прието, че не е завършен фактическия състав на публичната продан от 16.04.2010г. производството по обжалване Не е значим за конкретния спор и въпросът за приложението на ЗЗД, тъй като съдът не е посочил, че постановлението е нищожно на основание чл.26 ЗЗД. Постановлението за възлагане би било недействително при нарушение на императивни норми, касаещи допустимостта на публичната продан, в какъвто смисъл следва да се приеман мотивите на въззивния съд.
Въпрос №3 „За момента на придобиване на собствеността върху
недвижим имот с постановление за възлагане след проведена
публична продан?”, въпрос №4. „Следва ли да се извършва разпределение по чл.460 ГПК ,когато не се налага изплащане на припадащи се съразмерно части
на други взискатели, нито предложената цена надхвърля вземането,
но купувачът дължи заплащане на ДДС за извършената публична
продан съгласно чл. 131 ЗДДС и дали изобщо ДДС следва да бъде
предмет на разпределението?”, въпрос №5: „За правните последици на възлагане на имот с постановление по реда на чл. 496, ал. 1 ГПК, за който имот е приетоот съда, че не съществува, и за отражението на това обстоятелств върху частта от постановлението, с която са възложени и други имоти в хипотезата на възлагане на повече от един имот с едно
постановление?” и въпрос №„За момента на преценката на регистърния статут по ЗДДС на собственика на имота по публична продан с оглед отчисляване на дължимия ДДС и за значението на дерегистрацията му по ЗДДС след момента на обявяване на купувач по проданта, но до извършване на разпределение по чл. 460 ГПК, включително когато междувременно е изтекъл значителен период от време, както и следва ли съдебният изпълнител да съобрази това обстоятелство в разпределението и дължи ли се ДДС в този случай?” не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като от една страна тези въпроси не значими по см. на т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не касаят решаващия мотив на въззивния състав за недействителност на постановлението за възлагане от 14.05.2010г., а от друга страна – въпросите, свързани с приложението на чл.496 ал.1 ГПК във вр. с чл.460 ГПК, не са обсъждани от съда. Същите биха могли да имат значение за евентуалната неправилност на решението като касационно основание, която обаче не е предмет на проверка в производството по чл.290 ГПК.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и с оглед въпрос №7: „За възможността с оглед чл. 266, ал. 3 ГПК да бъдат допуснати нови доказателства във въззивното производство, когато страната е поискала помощта на съда за тяхното събиране в първата инстанция чрез изискването им от трето лице, но впоследствие пред втората инстанция сама ги представя без намеса на съда, и конкретно в случая когато третото лице е съдебен изпълнител и страната е същевременно взискател по изпълнителното дело, от което е изисквала тези доказателства, както и дали е допуснато процесуално нарушение от страна на първостепенния съд в случая когато е дадена възможност на страната да посочи конкретни доказателства, които да бъдат изискани, но тя не се е възползвала от възможността?”. Действително в открито заседание на 09.03.2016г. въззивният съд на основание чл.266 ал.3 ГПК е приел представените с молба от 09.03.2017г. писмени доказателства на въззивника [фирма], посочвайки че с молбата са конкретизирани точно обстоятелствата и фактите, за установяването на които се представят доказателствата, както и че в първоинстанционното производство ответникът е поддържал искането за прилагане на цялото изпълнително дело, което не е било уважено. По начинът, по който е формулиран въпроса на касатора (дори да се приеме, че същият е значим за конкретния спор), не може да се даде еднозначен отговор, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това е така, защото чл.266 ал.3 ГПК обвързва приемането на нови доказателства пред въззивния съд с допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, т.е. отговорът на въпроса е обусловен от това, дали в конкретния случай първоинстанционният съд е следвало да уважи искането на ответника за прилагане на цялото изпълнително дело. Ето защо отговорът на въпроса е предпоставен от конкретните обстоятелства по конкретния правен спор и в тази връзка по отношение на него не е налице поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Според настоящия състав следва да бъде допусната касация на въззивното решение от 12.04.2017г. с оглед поставения от касатора въпрос №6: „За пределите на произнасянето и на въззивната проверка на второинстанционния съд с оглед правомощията му по чл.269 ГПК и за възможността съдът да се произнесе по основания, които не са релевирани във въззивната жалба?”. Във въззивната жалба на [фирма] срещу първоинстанционното решение, с което е уважен предявения на основание чл.439 ГПК установителен иск, въззивникът обосновава липсата на правно действие на протокола за възлагане от 14.05.2010г. с факта, че не е бил изготвен протокол за разпределение по чл.495 ГПК, поради което вземането на взискателя не е могло да бъде определено към този момент. Оплакването за неправилност на първоинстанционното решение е аргументирано от въззивника с твърдение за недействителност на постановлението за възлагане на недвижими имоти от 14.05.2010г., поради допуснато нарушение от ЧСИ Т. Д. на законоустановените правила, свързани с неспазване на процедурата по чл.495 ГПК. Във въззивната жалба се не съдържат твърдения за недействителност (нищожност) на постановлението с оглед липсата на обект за възлагане, произтичаща от включването в оценката на имота на стойността на вече изградените обекти, по отношение на които постановлението е било обезсилено по съдебен ред, както е прието във въззивното решение. Липсата на доводи във въззивната жалба за нищожност на постановлението от 14.05.2010г. поради възлагане с него на несъществуващ обект, е обусловило и липса на становище и възражение на въззиваемото дружество в тази насока в отговора на исковата молба. От друга страна, приемайки, че постановлението за възлагане е нищожно на основание, на което не се позовава въззивника, и въз основа на обстоятелство, което не се твърди от въззивника (че правото на строеж е изцяло реализирано), въззивният състав е решил спора без да обсъжда о