О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 72
София, 03.02.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№ 1297/2016г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №107 от 15.03.2016г., постановено по в.гр.д.№1022/2015г. по описа на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 698 от 29.07.2015г. по гр.д.№1748/2014г. по описа на Великотърновски районен съд в обжалваната от [фирма] част, с която е прието за установено по исковете на Е. Х. Х. и Д. Д. Х., че клаузите на т.11.1 б.“а“ подт.1 в частта й „определен от УС на [фирма] съответно, оторизираните да го определят органи и/или служители на банката“ и изцяло на т.11.1.1.1. от договор за банков кредит №262/19.10.2005г., са нищожни като неравноправни, на основание чл. 37 във вр. с чл. 35, ал.2, т.9 и т.11 З. /отм./ във вр. с чл. 26, ал.1 предл. 1 ЗЗД и в частта, с която ответникът [фирма] е осъден да заплати солидарно на Е. Х. Х. и Д. Д. Х. на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД сумата от 3 444,64лв., заплатена без правно основание за периода от 05.06.2009 г. до 05.06.2014 г., представляваща разликата между реално удържаните суми за лихви и размера на лихвите, договорени първоначално с договор за банков кредит № 262/19.10.2005г. и погасителния план към него, ведно със законната лихва, считано от предявяването на исковата молба – 05.06.2014 г. до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, респективно неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че предявеният иск по чл.37 във вр. с чл.35 от Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия /З. отм./ във вр. с чл. 26 ЗЗД е процесуално недопустим, доколкото посоченият закон З. е отменен, а искът е предявен след влизане в сила на новия Закон за защита на потребителите /З./. В допълнение е изтъкнато, че обжалваното решение е процесуално недопустимо, доколкото атакуваните клаузи от договора са обявени за нищожни от въззивния съд не на посочени от ицщите в исковата молба основания.
По отношение на оплакването за неправилност на атакувания съдебен акт касаторът сочи, че нарушенията на материалния закон се изразяват в незаконосъобразно приложение от въззивния състав на разпоредбите на чл.35 и на чл. 37 З. /отм./. Касаторът счита, че въззивният съд неправилно е приел, че процесният договор за ипотечен кредит е потребителски и че за него се прилагат разпоредбите на З. /отм./, респ. разпоредбите на З. относно неравноправните клаузи. Същевременно в касационната жалба се излагат съображения за необоснованост на решението, резултат от неправилни фактически констатации и необосновани правни изводи на въззивния състав. Твърди се, че не е неравноправна клаузата, визираща възможността да бъде увеличавана лихвата по кредита съобразно промените на международните финансови пазари. Сочи се, че с оглед договорния процес клаузите на договора за кредит от 19.10.2005г. се явяват индивидуално договорени и следователно са изключени от приложното поле на чл.35 З. и чл. 37 З. /отм./. В касационната жалба се поддържа, че доколкото посочените от ищците клаузи не са нищожни, то предявеният евентуален иск по чл. 55 ЗЗД е изцяло неоснователен и недоказан.
По отношение на направените в жалбата оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила касаторът посочва, че въззивният съд не е спазил чл.5, чл.7, чл.10, чл.12, чл.157 и чл.235, ал.2 ГПК като акцентира, че според него Великотърновски окръжен съд не е преценил всички доказателства по делото и не е обсъдил всички доводи и възражения на [фирма].
С касационната жалба се иска обезсилване на въззивното решение и прекратяване производството по делото, респ. отмяна на решението и при необходимост – връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът [фирма] поставя следните материалноправни въпроса, за които твърди, че са обусловили решаващите изводи на съда:
1.„Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков ипотечен кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент, съобразно промяната на пазарните условия?“ Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр.д.№ 4452/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК – предпоставка за допускане на касация по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
2.„Налице ли е индивидуално договаряне на всички клаузи в двустранен договор за банков кредит, когато същият е сключен по искане на кредитополучателя, след проведени реални предварителни преговори с него, след запознаване на кредитополучателя с неговото съдържание, както и при липса на искане от негова страна за промяна на която и да било от клаузите на договора при неговото подписване?“ Сочи се, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата – предпоставка за допускане по реда на чл. 280, ал.1 т.2 ГПК като касаторът се позовава на решение от 08.05.2013 г. по гр.д.№ 257/2013 г. на Пазарджишки окръжен съд. Алтернативно, касаторът счита, че е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като така поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като е и от значение за изхода по конкретното дело.
По отношение на следващите материалноправни въпроса касаторът е на мнение, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а по тях липсва задължителна практика на ВКС- касационна предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК:
3.„След като договорите за ипотечни кредити са изрично изключени от приложното поле на З. и Директива 2008/48/ЕО, то физическите лица- страни по тях, представляват ли потребители и свързаните с тези договори искове потребителски ли са?“ Във връзка с този въпрос е посочена следната съдебна практика: определение от 21.06.2013 г. по гр.д.№ 135/2013 г. на Разградски окръжен съд; определение от 24.04.2013 г. по гр.д.№ 3412/2013 г. на Пловдивски районен съд; определение от 26.08.2013 г. по гр.д.№ 10665/2013 г. на Пловдивски районен съд; определение от 15.07.2013 г. по гр.д.№ 3071/2013 г. на Русенски районен съд, потвърдено с определение № 741 от 30.08.2013 г. по в.ч.гр.д.№ 916/2013 г. на Русенски окръжен съд.
4.„Нищожна ли е клауза от договор за банков кредит, даващ право на банката да определя годишния лихвен процент въз основа на предвидени в друга клауза от същия договор конкретни обстоятелства?“
5.„Прекратяването на договор чрез предсрочно погасяване на кредита, без негативни последици за кредитополучателя, равнозначно ли е на предвидената в чл. 35 ал.1 от З. възможност за отказване от договора?“
По делото е депозирано и допълнение на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване като в подкрепа на тезата на касатора, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, респ., че се решават противоречиво от съдилищата, са представени: решение №56/19.05.2015г. по т.д.№3487/2014г. на ВКС, І т.о., решение №287/11.11.2013г. по в.т.д.№232/2013г. на АС Велико Търново, недопуснато до касационно обжалване с определение №31/22.01.2014г. по т.д.№941/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение №12/23.04.2014г. по в.гр.д.№41/2014г. на ОС Търговище, недопуснато до касация с определение №523/1.09.2015г. по т.д.№2280/2014г. на ВКС, ІІ т.о. и решение от 15.10.2014г. по в.т.д.№1392/2014г. на ОС Варна.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмено становище от ответниците по касация Е. Х. и Д. Х., в което се поддържа, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касация. Излагат се съображения, че поставените въпроси не са от значение за изхода на конкретното дело, както и че не са налице допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касация. Същевременно се правят доводи за недопустимост на касационното обжалване с оглед правилата по чл.280 ал.2 т.1 ГПК. В отделен отговор се сочат аргументи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователно е възражението на ответниците по касация за недопустимост на касационното обжалване във връзка с цената на исковете по чл.124 във вр. с чл.26 ал.1 ЗЗД и по чл.55 ал.1 ЗЗД. „Установителният иск за обявяване нищожност на отделни клаузи на договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита е неоценяем” /решение №76/15.076.2016г. по т.д.№888/2015г. на ВКС, І т.о/ и като такъв подлежи на касационно обжалване. О. иск по чл.55 ал.1 ЗЗД в случая е предявен при условията на евентуално съединяване и подлежи на касационна проверка само в случай на допускане на касационно обжалване на въззивното решение по отношение на главния иск.
С решение №107 от 15.03.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1022/2015г. по описа на Великотърновски окръжен съд, е потвърдено първоинстанционното решение №698 от 29.07.2015г. по гр.д.№1748/2014г. на Великотърновски районен съд в обжалваната от [фирма] част, с която е прието за установено по исковете, предявени от Е. Х. Х. и Д. Д. Х., двамата от [населено място], срещу [фирма], че клаузите на т.11.1 б.“а“ подт.1 в частта й „определен от УС на Б. АД съответно, оторизираните да го определят органи и/или служители на Банката“ и изцяло на т.11.1.1.1. от договор за банков кредит № 262/19.10.2005 г., сключен между тях, са нищожни като неравноправни, на основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 37 във вр. с чл. 35, ал.2, т.9 и т.11 З. /отм./ във вр. с чл. 26, ал.1 предл. 1 ЗЗД и [фирма] е осъдено да заплати солидарно на Е. Х. Х. и Д. Д. Х. на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД сумата от 3 444,64 лв., заплатена без правно основание за периода от 05.06.2009 г. до 05.06.2014 г., представляваща разликата между реално удържаните суми за лихви и размера на лихвите, договорени първоначално с договор за банков кредит № 262/19.10.2005 г. и погасителния план към него, ведно със законната лихва, считано от предявяването на исковата молба- 05.06.2014 г. до окончателното изплащане на сумата.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната пред него част, въззивният съд е приел, че фактическите и правните изводи на Великотърновски районен съд са правилни и обосновани. Въззивната инстанция е възприела мотивите на първоинстанционния съд и е направила препращане към тях на основание чл. 272 ГПК. Съдът е посочил, че искът по чл.37 във вр. с чл.35 З. е допустим независимо от обстоятелството, че З. е бил отменен към датата на завеждане на исковата молба, тъй като материалноправните отношения се уреждат от материалния закон, който е бил в сила към момента на сключване на договора. Посочил е също, че обжалваното решение е валидно с оглед обстоятелството, че първоинстанционният съд е квалифицирал предявените искове съобразно наведените в исковата молба твърдения и факти, на които са основани исковите претенции.
По отношение на направените оплаквания от жалбоподателя [фирма] за неправилност на първоинстанционното решение и с оглед правомощията си по чл.269 ГПК, Великотърновски окръжен съд е приел, че както клаузата на т.11.1 б.“а“, така и клаузата на т.11.1.1.1 от процесния договор са неравноправни с оглед разпоредбите на чл. 35, ал.1 и 2 и 11 З. /отм./- първата клауза в атакуваната й част, а втората – изцяло. По отношение на първата клауза в частта й „дългът по заемната сметка се олихвява с годишния лихвен процент /Г./ в размер, равен на действащия за съответния период на олихвяване базисен лихвен процент по кредитите, определен от УС на Банката, съответно, оторизираните да го определят органи и /или служители на банката…”, съдът е изтъкнал, че без наличието на ясни и конкретни обективни критерии, предпоставянето на размера на Г. от друг фактор, който се определя едностранно от банката, попада в хипотезата на чл. 35, ал.2 т.9 З. /отм./, доколкото дава право на кредитора да променя едностранно условията на договора. Що се отнася до втората клауза в т.11.1.1.1 „при кредити, изплащани чрез анюитетни вноски, общият лихвен процент за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира по т.4.1 и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с два пункта….” съдът е приел, че клаузата е неравноправна по чл. 35, ал.2, т.9 З. /отм./, предвид правото на банката едностранно да променя общия размер на Г. само при нарастване на Б. с повече от два пункта и при липсата на яснота за обективните за това критерии. Според въззивния състав и в двете клаузи липсват такива критерии за промяна, освен посочените „пазарни условия“, което е твърде общо формулирано, неконкретно и неясно понятие, несъдържащо никакви обективни критерии и предвид на това- непредставляващо предвидено в договора основание. Като допълнителен аргумент за неравноправност на клаузите, съдът е посочил, че липсва предвидено право на кредитополучателите да се откажат от договора, ако окончателно определената цена е завишена в сравнение с тази, уговорена при сключване на договора, така както изисква чл. 35, ал.2, т.11 З. /отм./. Въззивният съд се е аргументирал с факта, че наличието на възможност за кредитополучателите да прекратят договора като погасят предсрочно остатъка от кредита без негативни последици, не е равнозначно на правото да прекратят договора без предвидено насрещно условие за това при едностранно увеличение от банката на крайната цена по договора. Във въззивното решение са изложени доводи, че недобросъвестността на клаузите в договора произтича не от договорената възможност за промяна на Г., а от липсата на ясни, точни и конкретни условия, при които банката има възможност да променя Г. и то в посока само на увеличаване.
Въззивният съд не е възприел възражението на банката, че клаузите са договорени индивидуално. Посочил е, че фактът, че между страните са се провели реални предварителни преговори, въз основа на които банката е изработила процесния договор, както и обстоятелството, че атакуваните клаузи са част от общите условия, не обосновава извода за наличието на индивидуално договаряне на договора. Изтъкнато е, че банката носи доказателствената тежест за твърдението, че договорът е индивидуално уговорен, но същата не е ангажирала доказателства за това.
С оглед на гореизложените аргументи, въз основа на които е провъзгласена нищожността на атакуваните с исковата молба клаузи от договора за кредит, въззивният съд е потвърдил извода на първата инстанция, че искът по чл. 55, ал.1 ЗЗД е основателен, тъй като банката е получила без основания присъдената от първоинстанционния съд сума от 3 444,64лв., представляваща разликата между първоначално договорената лихва и увеличената лихва, изчислена въз основа на нищожните клаузи.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не може да се приеме евентуална недопустимост на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по исковете на предявените с исковата молба основания с оглед твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и претенциите, направени в нейния петитум. Отмяната на материалноправната норма /в случая отмяната на З. и респ. на чл.35 и чл.37 З./ не прави недопустимо решението за провъзгласяване нищожността на договорните клаузи, сключени по време на действието на отменения закон, доколкото ищците имат правен интерес от установяване нищожността на договорните клаузи.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване въпросът: .„Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков ипотечен кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент, съобразно промяната на пазарните условия?“. На първо място въпросът не включва всички решаващи аргументи на въззивния съд, обосновали извода му, че атакуваните клаузи от договора са неравноправни и в тази връзка така формулираният въпрос не се явява значим за спора по см. на чл.280 ал.1 ГПК. Както бе посочено по-горе въззивният съд е приел, че неравноправността на клаузите произтича не от договорената възможност за промяна на Г. съобразно промяната на пазарните условия, а от липсата на ясни, точни и конкретни условия, при които банката има възможност едностранно да променя Г. и то в посока само на увеличаване. Но дори да се приеме, че въпросът /след необходимо доуточняване и конкретизиране от касационния състав/ е значим за спора, следва да се има предвид, че е налице задължителна практика на ВКС /решение №165/2.12.2016г. по т.д.№1777/2015г. на ВКС, І т.о., решение №95/13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС, ІІ т.о. решение №205/7.11.2016г. по т.д.№14/2015г. на ВКС, І т.о./ за това, че са неравноправни клаузите на договор за кредит, предвиждащи възможността на банката едностранно да променя договорения лихвен процент, когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата и при липсата на договорно очертана методика за определяне на лихвения процент, с която да бъде конкретизиран вида, количествените изражения и относителната тежест на отделните компоненти. Налице е и задължителна практика на ВКС /решение №236 по т.д.№236/20.12.2016г. по т.д.№3082/2015г. на ВКС, ІІ т.о./ за това, че уговорената неиндивидуално клауза в договор за банков ипотечен кредит на физическо лице е нищожна в случая, когато клаузата предвижда, че посочената в договора цена на финансовата услуга при промяна на пазарните тенденции може само да нараства, но не и да намалява. Ето защо и доколкото поставеният от касатора въпрос е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС, в случая не са налице и допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въпросът: „Налице ли е индивидуално договаряне на всички клаузи в двустранен договор за банков кредит, когато същият е сключен по искане на кредитополучателя, след проведени реални предварителни преговори с него, след запознаване на кредитополучателя с неговото съдържание, както и при липса на искане от негова страна за промяна на която и да било от клаузите на договора при неговото подписване?“ не може да обоснове наличието на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като в случая преценката на съда дали клаузите са уговорени индивидуално е резултат от възприемането на конкретната фактическа обстановка от страна на съда въз основа на събраните доказателства и доказателствената тежест. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение№1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формирането на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В конкретния случай въззивният състав е приел, че ответната банка /в чиято тежест е установяването на индивидуално договаряне/, не е доказала твърдението си, че клаузите са уговорени индивидуално. Отделно следва да се има предвид, че обстоятелствата, включени във въпроса на касатора, са относими към нищожността на договора, поради липса на съгласие – чл.26 ал.2 ЗЗД, което не е предмет на конкретния правен спор.
Не е значим за правния спор по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и въпросът: .„След като договорите за ипотечни кредити са изрично изключени от приложното поле на З. и Директива 2008/48/ЕО, то физическите лица- страни по тях, представляват ли потребители и свързаните с тези договори искове потребителски ли са?“. От една страна следва да се отбележи, че въззивният състав не е обсъждал в мотивите към обжалваното решение дали договорът за ипотечен кредит с физическо лице има характер на потребителски договор, тъй като този въпрос не е бил инвокиран от банката във въззивната жалба и не е обусловил решаващите изводи на съда. Независимо от това следва да се има предвид, че в своята практика ВКС / решение №95/13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС, ІІ т.о. решение №23/7.07.2016г. по т.д.№3686/2015г. на ВКС, І т.о./ приема, че кредитополучателите – физически лица по договор за ипотечен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, могат да се ползват от защитата на потребителите срещу неравноправни клаузи.
Въпросът .„Нищожна ли е клауза от договор за банков кредит, даващ право на банката да определя годишния лихвен процент въз основа на предвидени в друга клауза от същия договор конкретни обстоятелства?“ не е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решаващите изводи на съда са свързани с липсата в договора на ясни, точни и конкретни условия, при които банката има възможност едностранно да променя Г. и то в посока само на увеличаване, а не с невъзможността тези условия да бъдат конкретизирани в отделна клауза. В тази връзка не може да обуслови допускане на касация и въпросът: .„Прекратяването на договор чрез предсрочно погасяване на кредита, без негативни последици за кредитополучателя, равнозначно ли е на предвидената в чл. 35 ал.1 от З. възможност за отказване от договора?“, тъй като въззивният състав е дал отговор на посочения въпрос в изпълнение на задължението си да обсъди всички възражения и доводи на жалбоподателя. Сам по себе си аргументът на съда, че наличието на предвидена в договора възможност за кредитополучателите да прекратят договора като погасят предсрочно остатъка от кредита без негативни последици, не е равнозначно на правото да прекратят договора без предвидено насрещно условие за това при едностранно увеличение от банката на крайната цена по договора, не е решаващ довод за прогласяване нищожността на атакуваните клаузи. Ето защо, макар и относим за конкретния спор, отговорът на въпроса не би могъл да обуслови различен краен извод относно неравноправността на клаузите, поради което въпросът не се явява значим за делото като предпоставка за допускане на касационно обжалване.
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 ГПК дружеството – касатор следва да бъде осъдено да заплати на Е. Х. Х. и Д. Д. Х. сумата 500 лв. – направените разходи за адвокатска защита пред ВКС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 107 от 15.03.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1022/2015г. по описа на Великотърновски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], пл.”Света Неделя” №7, да заплати на Е. Х. Х. – ЕГН [ЕГН] и Д. Д. Х. – ЕГН [ЕГН], и двамата от [населено място], пл.”С.” №4, сумата 500лв. /петстотин лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :