О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 653
София, 29.07.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемдесети май две хиляди и шестнадесета година в състав :
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№3152/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №5343 от 17.07.2015г., постановено по в.гр.д.№20000/2014г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Д състав.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, защото съдът се е произнесъл по непредявено спорно правоотношение, невъведено с исковата молба. Сочи се, че с исковата молба се претендира присъждане на обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД във вр. с чл.59 ЗЗД, а не договорна неустойка, както е прието от първоинстанционния и от въззивния съд. Излагат се съображения, че недопустимо по реда на чл.214 ГПК е бил приет за разглеждане нов иск за допълнителен искове период от осем месеца. Същевременно касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост, незаконосъобразност и като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се обезсилване на атакуваното решение и прекратяване на производството, респ. отмяната му и постановяване на ново решение, с което да бъде отхвърлен изцяло иска по чл.92 ал.1 ГПК с присъждане на направените по делото разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа допускането на касационно обжалване на въззивното решение с оглед проверка за неговата допустимост. Отделно от това касаторът формулира 11 въпроса, разпределени в две групи, за които твърди, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация. Сочи, че част от въпросите са решение в противоречие с представените към изложението решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК: решение по т..д.№998/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение по гр.д.№783/2012г. на ВКС, ІІ г.о., решение по т.д.№490/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение по гр.д.№476/2009г. на ВКС, ІV г.о., решение по гр.д.№137/2014г. на ВКС, ІІ г.о., решение по т.д.№311/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение по гр.д.№856/2009г. на ВКС, ІV г.о., решение по т.д.№1568/2013г. на ВКС, ІІ т.о., решение по т.д.№3/2009г. на ВКС, І т.о.
Представен е писмен отговор от ответното дружество по касационната жалба [фирма] – [населено място] , в който се поддържа, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице релевираните от касатора предпоставки за това по чл.280 ал.1 ГПК. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение от 17.07.2015г. въззивният състав от СГС, ГО, е отменил решение №ІІ-58-114 от 06.10.2014г., постановено по гр.д. № 26590/2013г. на Софийски районен съд, 58 състав в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл. 92 ЗЗД сумата 22 794.72 лв., представляваща неустойка по чл. 21 от договор за наем от 29.11.2007г. за периода 19.04.2010г. – 10.09.2012г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба в съда на 22.04.2013г. като вместо това е постановил осъждането на [фирма] да заплати на [фирма] на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 11 654.75 евро, представляваща неустойка по чл. 21 от договор за наем от 29.11.2007г. за периода 19.04.2010г. – 10.09.2012г., заедно със законната лихва върху тази сума от завеждане на исковата молба в съда на 22.04.2013г. до окончателното й изплащане.
Произнасяйки се по оплакването във въззивната жалба на [фирма] за недопустимост на първоинстанционното решение, поради произнасяне по непредявен иск, въззивният съд е приел, че доводът на жалбоподателя е неоснователен. Изложил е виждането, че с исковата молба ищецът е длъжен да посочи фактите, на които основава правото си – правопораждащия факт, съдържанието на правото и страните по правоотношението, като по този начин очертае предмета на делото. Ищецът не е длъжен да сочи правна квалификация на спорното право, а евентуално посочена такава не обвързва съда, който е длъжен да го квалифицира съобразно изложените от ищеца факти. Въззивният съд е посочил, че в случая изложените от ищеца в исковата молба фактически твърдения и позоваването му на клаузата на чл. 21 от договора за наем, съгласно която при неизпълнение от наемателя на задължението му за връщане на наетата вещ по прекратения договор за наем наемателят дължи обезщетение за ползване в размер на две месечни наемни вноски обуславят извод, че предявеният иск има правната си квалификация в чл. 92, ал. 1 ЗЗД, както и че страните по спора не са възразили на тази правна квалфикация, направена от районния съд в доклада по делото.
В обжалваното решение е прието за установено, че на 29.11.2007г. между ищеца [фирма] (наемодател) и ответника [фирма] (наемател) е сключен договор, по силата на който ищецът е предоставил на ответника за временно и възмездно ползване недвижим имот – склад № 2, находящ се в [населено място], срещу месечна наемна цена в размер на 196.90 евро без ДДС. Договорът е сключен за срок от 5 години, считано от датата на подписването му – 29.11.2007г. Посочено е, че съгласно уговореното в чл. 24, т. 3, договорът се прекратява автоматично при неплащане в срока по чл. 3 на една месечна вноска, а според чл. 25, при прекратяване на наемния договор, независимо от основанието за прекратяването му, наемателят е длъжен да върне имота в деня, следващ деня на прекратяването. С чл. 21 страните са уговорили, че в случаите на ползване на имота от наемателя след прекратяване на договора, обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е в размер на две месечни наемни вноски за всеки месец на ползване без правно основание.
Прието е за установено, че на 24.08.2012г. ищцовото дружество е поканило ответното дружество да освободи незабавно имота по прекратения, считано от 06.10.2009г. договор за наем и да му заплати обезщетение по чл. 21 от договора за ползването без основание в размер на 13 389.20 евро за периода 06.10.2009г. – 06.08.2012г., както и че ответникът е предал наетия имот на ищеца на 10.09.2012г.
Съдът е посочил, че между ищеца и трети лица е бил налице спор за собственост за имота, в който се намира процесния склад. С влязлото в сила съдебно решение на основание чл. 498, ал. 2 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на третите лица„ че [фирма] е собственик на същия имот, ведно с построени в имота сгради.
Въззивният състав е кредитирал заключението на вещото лице относно обстоятелството, че ответното дружество е заплащало в срок на ищеца дължимите наемни вноски и консумативи до м. 09.2009г. включително, а наемната цена за м. 10.2009г. е заплатена на 07.12.2009г. Посочил е, че ответното дружество е заплащало наем от м. 12.2009г. до м. юли 2010г. вкл. на [фирма], от м. 08.2010г. до м. 03.2011г. – на [фирма], и от м. 04.2011г. до м. 07.2012г. – на [фирма].
На базата на така установената фактическа обстановка въззивният съд е посочил, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за наем от 29.11.2007г.,, който договор е прекратен автоматично по силата на чл. 24.3, считано от 06.10.2009г. Приел е, че съгласно уговореното в чл. 25, наемателят е бил длъжен да върне наетата вещ на наемодателя в деня, следващ прекратяването, което е направил едва на 10.09.2012г. В решението е отразено, че „граматическото и логическо тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД на клаузата на чл. 21 от договора, предвиждаща, че ако ползването продължи и след прекратяване на договора наемателят дължи обезщетение в размер на 2 месечни вноски обуславя извод, че тази уговорка по правната си същност представлява неустойка, с присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция – същата е уговорена, за да обезпечи изпълнението на задължението на наемателя да върне наетата вещ след прекратяването на договора, да обезщети наемодателя за вредите, които търпи от неизпълнението на това задължение, както и да санкционира наемателя за неизпълнението му. Аргумент за действителната воля на страните за уговаряне на неустойка при прекратяване на договора, съдът е извел и от наименованието на раздела, в който е включена клаузата.
Във връзка с възражението на наемателя, че е плащал наема на трети лица, легитимирали се като собственици на наетия имот, въззивният състав е посочил, че „договорът за наем създава само облигационни връзки между сключилите го страни, като не е необходимо наемодателят да е собственик на вещта. Достатъчно е наемодателят да може да изпълни основното си задължение по договора – да предостави ползването на вещта и обезпечи спокойното й ползване”. Съдът е допълнил, че „сами по себе си заявени от трети лица претенции, че са собственици на вещта, не водят до прекратяване на облигационната връзка по сключения договор за наем, както и че претендирани от трети лица права върху наетата вещ придобиват значение за наемателя едва когато бъдат предявени и в резултат ползването на наетата вещ бъде отнето”. Отговорността по чл.92 ал.1 ЗЗД е аргументирана с извода, че в случая наемният договор е прекратен, поради неплащането на наемна вноска от наемателя, и тъй като той не е изпълнил задължението да върне наетата вещ на наемодателя, по силата на чл. 21 от договора му дължи уговорената неустойка. Съдът е присъдил дължимата неустойка в евро, съобразявайки се със задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4/29.04.2015г. по тълк.д. № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не може да се приеме, че въззивното решение е вероятно недопустимо, поради обстоятелството, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск – по чл.92 ал.1 ЗЗД, вместо по предявения с исковата молба иск по чл.236 ал.2 ЗЗД. С определение по чл.140 ал.3 ГПК от 18.12.2013г., постановено по гр.д.№26590/2013г. първоинстанционният съд в проекта за доклад е посочил, че от конкретните фактически твърдения в исковата молба и от позоваването в нея на клаузата от сключения наемен договор, следва извода, че правната квалификация на предявения иск е по чл.92 ал.1 ЗЗД. В заседанието на 26.02.2014г. съдът е обявил съставения и съобщен на страните доклад по делото за окончателен, след като пълномощниците и на двете страни по спора са декларирали, че нямат възражения по доклада. В тази връзка настоящият състав намира, че въззивният съд е постановил своето решение в рамките на спорния предмет, очертан от ищеца с исковата молба и конкретизиран от съда в доклада по чл.146 ГПК.
Не може да се приеме възможна недопустимост на въззивното решение и в частта му, с която съдът е допуснал уточнението, че исковия период е от 19.04.2010г. до 10.09.2012г. На първо място пълномощникът на ответното дружество не се е противопоставил в заседанието на 26.02.2014г. от исковия период, посочен в исковата молба, да бъде изключено времето от 6.10.2009г. до 10.09.2010г. Отделно следва да се има предвид, че с определението от 26.02.2014г. на основание чл.214 ал.1 ГПК съдът е допуснал изменение /увеличение/ на иска по отношение на претендирания размер, а по отношение да процесния период единствено е допуснал уточнение на иска. На последно място изключването на част от исковия период не е равнозначно на предявяването на нов иск, както се твърди в касационната жалба.
Настоящият състав намира, че нито един от поставените въпроси, не обосновава наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първите два въпроса, а именно: 1.„Пределите на търсената съдебна защита определят ли се въз основа на изложените факти в обстоятелствената част на исковата молба или е необходимо да се вземе предвид и направеното искане в петитума й, съобразно изискването на чл.129 ал.1 т.5 ГПК, което кореспондира с изложените факти и съответства на приложените доказателства, в частност на наемния договор?” и 2.„Предявяването на нов исков период представлява ли допустимо изменение по чл.214 ГПК или представлява нов иск, който следва да се предяви в отделно производство?” се отнасят до евентуалната недопустимост на обжалваното решение, коментирана по-горе в настоящото определение по чл.288 ГПК. В контекста на твърдението на касатора за допуснати нарушения на процесуалните правила, поставените въпроси не могат обусловят допускането на касация, тъй като в първия въпрос не са отчетени конкретните по делото обстоятелства /позоваването от ищеца в исковата молба на клауза от договора в раздел „неустойки”, проектодоклада на съда и неговото одобряване/, а вторият въпрос е неточен, поради липсата на включване на нов исков период /нов иск/ с определението по чл.214 ал.1 ГПК.
Третият въпрос: 3.„Задължен ли е съдът да осигури равни възможности на страните при провеждане на доказването на релевантните за спора факти, на които основават исканията и твърденията си, съгласно разпоредбата на чл.8 ал.3, чл.9 и чл.10 ГПК, като ги обсъди при условията на чл.235 ал.2 ГПК” е зададен хипотетично въз основа на твърдение на касатора, че съдът не е спазил посочените по-горе принципи и не представлява значим за конкретния спор въпрос по см. на чл.280 ал.1 ГПК.
Не може да обоснове допускане на касация и следният въпрос: 4.„Задължен ли е съдът при тълкуване на договора съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД да издири действителната обща воля на страните, да тълкува отделни уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, обичаите в практиката и добросъвестността?”. Във въззивното решение са изложени изчерпателно съображения защо според съда клаузата по чл.21 от договора представлява клауза за договорна неустойка като тълкуването е направено съобразно правилата по чл.20 ЗЗД. Клаузата е анализирана в контекста на обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката по чл.92 ал.1 ЗЗД, както и с оглед систематичното й място в договора /раздел ІV „неустойки”/.
Поставените от касатора въпроси от №5 до №9, а именно: 5. „Може ли наемодател да черпи и търси противоправно поведение под форма на неустойка от договор за наем на имот, собствеността върху който е прехвърлена от наемодателя на трето лице преди процесния период?”; 6.„Счита ли се договорът за наем прекратен по отношение на прехвърлител след отчуждаване на вещта?” ; 7. „Прехвърлителят на вещ, която е предмет на договор за наем, счита ли се за активно легитимиран да търси вземани по договор, сключен преди прехвърляне на собствеността, за период след прехвърлянето?” ; 8. „Договорът за наем счита ли се за прекратен в случай, че наемодателят по силата и условията на същия договор издава фактура с основание наем по договор и получава плащания по тях от наемателя след процесния период?”и 9. „Следва ли да се приеме, че ищецът е обезпечил спокойно ползване на вещта при положение, че по делото е доказано, че наемателят е получил покана да напусне имота от трето лице, легитимиращо се както собственик с нотариален акт? не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като са въпроси по правилността на решението /въпроси от №5 до №8/ и по неговата обоснованост /въпрос №9/. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009 на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касатора въпроси от №5 до №8 имат своя отговор в законовите разпоредби на чл.236 и чл.237 ЗЗД, но правилността на тяхното прилагане от съда не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Следва да се има предвид и неяснотата във въпрос №9, свързващ неточното изпълнение на задълженията на наемадотеля с действия на трети лица.
Не е от значение за изхода на конкретното дело по см. на чл.280 ал.1 ГПК поставеният от касатора въпрос: 10.„Налице ли е тъждественост в правната характеристика на неустойката по чл.92 ал.1 ЗЗД, на което правно основание е постановено обжалваното решение с обезщетението, дължимо по чл.236 ал.2 ЗЗД, което е уговорено в чл.21 от наемния договор, което се претендира с исковата молба?”. В мотивите на въззивното решение въззивният състав не твърди, че двата института са тъждествени, а напротив, че са два различни правни института, обуславящи различни правни основания на исковете. Както бе посочено по-горе съдът е квалифицирал предявения иск по чл.92 ал.1 ГПК с оглед конкретните обстоятелства по конкретното дело, включително и с оглед одобрения от страните доклад по чл.146 ГПК. По аналогични съображения въпросът: 11.„Противоречи ли на добрите нрави уговарянето на завишен размер на обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД и тази уговорка нищожна ли е по аргумент от чл.26 ал.1 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави?” не може да обоснове допускане на касация, тъй като решаващите мотиви на въззивния съд не са свързани с приложението на чл.236 ал.2 ЗЗД.
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят в полза на [фирма] разноски в размер на 1 000 лв. – заплатен адвокатски хонорар за изготвяне на отговор на касационната жалба.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение №5343 от 17.07.2015г., постановено по в.гр.д.№20000/2014г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Д състав.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място],[жк]1А, [улица] да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] вх.Б, ап.5 сумата 1 000 лв./ хиляда лева/– разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: