О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 279
гр. София, 08.05.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3057/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] – [населено място], срещу въззивно решение № 1346 от 13.06.2017 г. по т. д. № 1260/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 51 от 01.12.2016 г. по гр. д. № 313/2016 г. на Видински окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част и [община] е осъдена да заплати на [фирма] на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 9 970 лв. – обезщетение за забавено плащане на сумата 32 656 лв., представляваща част от дължимо възнаграждение по договор за изработка от 30.04.2010 г. /присъдена на ищеца с необжалваната и влязла в сила част на първоинстанционното решение/ за периода 08.09.2013 г. – 08.09.2016 г., и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за въззивното производство в размер на 1 009 лв.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания по чл.281, т.3 ГПК, като се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД и за присъждане на разноски. Касаторът навежда оплаквания, че въззивният съд е приложил неправилно институтите на чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД и при наличие на уговорена в договора неустойка за забава с максимален размер е уважил иск за заплащане на обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД. Излага доводи, че съдът не е съобразил приключилия предходен съдебен спор между страните с предмет друга част от вземането на ищеца за възнаграждение по договора за изработка, в рамките на който за забавеното плащане на възнаграждението ищецът е претендирал уговорената в договора неустойка, а не обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД. Според касатора, с уважаването на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД въззивният съд е допуснал кумулиране на две гражданскоправни санкции за едно и също договорно неизпълнение.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г./.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 12.09.2017 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК /ред. ДВ бр.47/2009 г./, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
За да отмени решението на Видински окръжен съд в обжалваната от [фирма] част и да осъди [община] да заплати на дружеството – жалбоподател сумата 9 970 лв., представляваща обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за вреди от забавено плащане на сумата 32 656 лв. – неизплатена част от възнаграждение по договор за изработка от 30.04.2010 г., за периода 08.09.2013 г. – 08.09.2016 г., Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на възложител по договора ответникът е забавил плащането на посочената част от дължимото възнаграждение и следва да обезщети ищеца /изпълнител по договора/ за вредите от забавата по правилата на чл.86, ал.1 ЗЗД.
Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника за неоснователност на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД поради постигната при сключване на договора уговорка в случай на забава на дължимото възнаграждение възложителят да заплати на изпълнителя неустойка до определен максимален размер. При произнасяне по възражението съдът е взел предвид влязлото в сила решение по друго дело между страните, с което [община] е осъдена да заплати на [фирма] част от дължимото по договора за изработка възнаграждение в размер на 26 000 лв., заедно с неустойка за забава по чл.92 ЗЗД до пердявяване на иска в размер на 1 000 лв. – част от вземане за неустойка с общ размер 4 480 лв. Като е изходил от целта и функциите на мораторната неустойка по чл.92 ЗЗД и от характеристиките на отговорността за обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД, съдът е направил извод, че съдържащата се договорната уговорка за неустойка не ограничава по размер обезщетяването на действителните вреди, които изпълнителят е претърпял като последица от забавата на възложителя в изплащането на дължимото възнаграждение. Изложил е съображения, че присъдената по приключилото дело неустойка в частичен размер, определен съобразно размера на съдебно предявената част от вземането за възнаграждение, не препятства правото на ищеца – изпълнител да претендира обезщетение за вредите от забавата на остатъка от възнаграждението по реда на чл.86, ал.1 ЗЗД. Посочил е, че в случая не се касае за кумулиране на две обезщетения за едно и също неизпълнение, доколкото чрез присъждането на неустойка върху заявения като частичен иск за възнаграждение кредиторът е удовлетворен само за част от вредите от забавата и неустойката не обхваща останалите произлезли от забавата вреди, предмет на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД. Като аргумент за извода, че уговорката за неустойка не изключва правото на кредитора да търси обезщетение за реалните си вреди по реда на чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е изтъкнал и обстоятелството, че при сключване на договора неустойката не е уговорена като изключителна или като алтернативна. Възприетото разрешение е подкрепено и със задължителната практика в решение № 68/09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на ВКС, І т. о., която според въззивния съд признава възможност кредиторът да търси обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД и при наличие на клауза за неустойка в договора между страните, ако претенцията за неустойка не е предявена и длъжникът не е платил уговорената неустойка. С мотив, че ищецът не е претендирал неустойка за забава върху частта от вземането за възнаграждение, която е предмет на конкретното дело, за очертания в исковата молба период от време, а е избрал да търси обезщетение за произлезлите през този период вреди от забавеното плащане чрез иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, съдът е счел исковата претенция за основателна и я е уважил до приетия за доказан размер – 9 970.62 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, за които твърди, че са обусловили изхода на делото и са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в решение № 138/01.07.2013 г. по т. д. № 1141/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 68/09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на ВКС, І т. о. : „Допустимо ли е претендирането на неустойка за забавено изпълнение и обезщетение за забавено изпълнение за едно и също неизпълнение на една и съща престация за различни периоди от време; Следва ли да се присъди обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД, ако страните са уговорили в договора неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение; Следва ли да се присъди обезщетение за забавено плащане по чл.86, ал.1 от ЗЗД, след като страните в договора са постигнали съгласие за неустойка, нейния размер и краен размер; Присъждането на две обезщетения води ли до понасяне на две гражданскоправни санкции за едно и също неизпълнение; Следва ли да се присъжда обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД, ако кредиторът е упражнил вече правото си да претендира неустойка за предходен период за същото неизпълнение на парично задължение; Ищецът не е заявил вреди в по-голям размер от обезщетения по реда на неустойката и претендирането на обезщетение за забава представлява ли такава претенция, след като изрично не е заявил в исковата молба, че претендира по-голям размер на вредите от уговорения в чл.11 от договора като неустойка”. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът е въвел и „същественото значение на поставените въпроси за развитието на правото и за правилното приложение на закона” – формулировка, която не покрива съдържанието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и не създава задължение за касационната инстанция да се произнася по него.
Въпросите в изложението са зададени некоректно с оглед тезата на касатора, че като е уважил предявения срещу него иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е игнорирал уговорката в договора за изработка вредите от забавеното плащане на дължимото в полза на изпълнителя възнаграждение да се обезщетяват с неустойка и е допуснал кумулиране на две обезщетения – обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД и мораторна неустойка по чл.92 ЗЗД, за неизпълнение на едно и също договорно задължение. Залегналата във въпросите защитна теза не кореспондира с мотивите към обжалваното решение и с отразените в тях решаващи изводи на въззивния съд. За да уважи иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е съобразил, че ищецът не е претендирал в друго производство обезщетение за вредите от забавеното плащане на частта от вземането за възнаграждение, която е предявена по конкретното дело, както и че претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД обхваща период на забавата, различен от този, за който е присъдена мораторна неустойка по чл.92 ЗЗД в приключилото предходно производство за друга част от вземането. Обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД и неустойката по чл.92 ЗЗД не покриват вреди от едно и също неизпълнение на парично задължение, в който случай би се стигнало до недопустимо кумулиране на две обезщетения за идентично по вид и правни последици договорно неизпълнение. Неустойката е послужила като обезщетение за вредите, които ищецът е претърпял вследствие забавата в плащането на частта от дължимото възнаграждение по договора за изработка, предмет на защита във вече приключилото съдебно производство по частичен иск. Обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД е предназначено да компенсира вредите на ищеца от продължилата забава в плащането на останалата част от възнаграждението, за която е предявен уваженият с необжалваната част от първоинстанционното решение главен иск. Разликата в съдържанието на основните вземания, предмет на всеки от частичните искове, и в периодите на забава, за които са претендирани обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД и неустойката по чл.92 ЗЗД, изключват идентичността в съдържанието на акцесорните претенции, а оттук – и хипотезата на кумулиране на различни по естеството си санкции за едно и също договорно неизпълнение. Въззивният съд не е игнорирал клаузата за неустойка, както неоснователно поддържа касаторът, а е зачел избора на ищеца – кредитор да претендира обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД, вместо неустойка, като докаже претърпените над размера на неустойката вреди от забавеното плащане на остатъка от възнаграждението за новия период на забавата. Осъждането на касатора да заплати обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД при наличие на договорна клауза за неустойка е съобразено и със съдържанието на неустоечната клауза, в която не е предвидено неустойката за забава да е изключителна или алтернативна. Като се е произнесъл в посочения смисъл, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с посочената от касатора задължителна съдебна практика в решение № 138/01.07.2013 г. по т. д. № 1141/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 68/09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на ВКС, І т. о., според която : „По правилата на чл.92 ЗЗДД и чл.86, ал.1 ЗЗД е недопустимо кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва за същото неизпълнение. Обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД се дължи и при наличието на клауза за неустойка в договора между страните, ако претенцията за неустойка не е предявена и длъжникът не е заплатил уговорената неустойка. В този случай кредиторът е упражнил право на избор и договорената неустойка не му се дължи. Обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва за неизпълнение на парично задължение може да се присъди и ако страните са уговорили в договора неустойка за този вид неизпълнение и неустойката е заплатена от длъжника или кредиторът претендира заплащането на неустойка, заедно с претенцията си за обезщетение. В тези случаи искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е основателен само за разликата между неустойката и по-големия размер на законната лихва. Ако в договора е предвидена алтернативна, кумулативна, изключителна или евентуална неустойка, възможността за кумулиране на неустойка и обезщетение или за изключване на една от двете претенции следва да е изрично уговорена”. Предвид констатираното от касационната инстанция съответствие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС по въпросите, които касаторът е посочил като значими за изхода на делото, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касационно обжалване.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 1260/2017 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на сумата 700 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, заплатено в брой по договор за правна защита и съдействие от 08.09.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1346 от 13.06.2017 г., постановено по т. д. № 1260/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] – [населено място], [улица], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 700 лв. /седемстотин лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :