7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260
гр. София, 28.04.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми април през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2231/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД със седалище в [населено място] срещу решение № 47 от 06.06.2019 г., постановено по в. т. д. № 97/2019 г. на Апелативен съд – Бургас. С посоченото решение е потвърдено решение № 2 от 31.01.2019 г. по т. д. № 80/2018 г. на Окръжен съд – Ямбол в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която „Дженерали Застраховане“ АД е осъдено да заплати на Я. К. Н. и на Д. Ж. П. обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Ж. Ж., настъпила при пътно – транспортно произшествие на 16.05.2017 г., за разликите над сумите 60 000 лв. до сумите 100 000 лв., ведно със законните лихви от 01.09.2018 г. до окончателното плащане.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил чл.52 ЗЗД като е определил обезщетения в необосновано завишен размер, който не кореспондира с действителния обем и интензитет на понесените от ищците неимуществени вреди и със стандарта им на живот. Навежда оплаквания, че въззивният съд не е съобразил мотивите към влязлата в сила присъда срещу виновния водач и констатациите в заключението на съдебната автотехническа експертиза, в които като първопричина за настъпване на произшествието е посочено рисковото поведение на пострадалия велосипедист, и неправилно е отрекъл наличието на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, предпоставящ намаляване на дължимите обезщетения.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът е формулирал следните въпроси, за които твърди, че са обусловили изхода по конкретното дело и са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочена задължителна и казуална практика на ВС и ВКС : „1. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД обществено – икономическите и социални условия в страната към датата на увреждането, съответно стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности на населението в страната към датата на увреждането, и доколко (в какъв обем) съдът следва да ги съобрази при определяне на обезщетението за неимуществени вреди; 2. Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе като изложи собствени мотиви по всички наведени във въззивната жалба доводи; 3. Извършено от пострадалия нарушение на императивна разпоредба от ЗДвП достатъчно ли е да обуслови наличието на принос от негова страна в механизма на увреждащото събитие (допринасяне на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД)“.
Ответниците по касация Я. К. Н. и Д. Ж. П. – двете от [населено място], чрез пълномощника им адв. Г. Д. от Адвокатска колегия – Я., изразяват становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 17.09.2019 г. С отговора е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА за оказано от адв. Д. безплатно процесуално представителство пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решението на Окръжен съд – Ямбол в обжалваната от „Дженерали Застраховане“ АД осъдителна част, с която са уважени предявените срещу дружеството преки искове с правно основание чл.432 КЗ за разликите над 60 000 лв. до 100 000 лв., Апелативен съд – Бургас е приел, че с оглед обема и тежестта на установените по делото неимуществени вреди, понесени по повод причинената при ПТП на 16.05.2017 г. смърт на Ж. Ж., ищците Я. Н. и Д. П. (съпруга, съотв. дъщеря на пострадалия) имат право на справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД в размер на по 100 000 лв., което не подлежи на намаляване при предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД.
При постановяване на решението въззивният съд е съобразил, че с влязлата в сила част на първоинстанционното решение е формирана сила на пресъдено нещо между страните относно фактическия състав на чл.432 КЗ и правото на ищците да претендират обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на Ж. Ж.. Съобразявайки доказателствата по делото и указанията в т.11 от Постановление № 4/968 г. на Пленума на ВС, въззивният съд е преценил, че оплакването във въззивната жалба на ответника – застраховател за необосновано завишаване на размера на присъдените от първоинстанционния съд обезщетения е неоснователно. Обезщетенията от 100 000 лв. са счетени за справедливи по смисъла на чл.52 ЗЗД с оглед възрастта на пострадалия към момента на произшествието – 83 г., степента на родствена близост между него и ищците и действителното съдържание на отношенията помежду им. За установяване съдържанието на тези отношения въззивният съд е обсъдил показанията на ангажираните от ищците свидетели, разпитани в първоинстанционното производство. Свидетелите са обяснили, че Ж. Ж. и съпругата му Я. Н. са имали дълъг и спокоен семеен живот; В последните години Я. страдала от бъбречна недостатъчност и Ж. бил нейна опора – осигурявал й всички ежедневни грижи, от които тя се нуждаела с оглед на заболяването си; Вследствие неговата неочаквана смърт здравословното й състояние се влошило и тя преживяла тежко загубата му. Според свидетелите, Ж. Ж. бил морална опора и за единствената си дъщеря – ищцата Д. П., с която имал много близка емоционална връзка; Съпругът на Д. работел в чужбина и баща й бил човекът до нея, който й помагал и я подкрепял в живота и в бизнеса; След смъртта на баща си Д. страдала много и развила тежко заболяване. Като съществени за спора съдът е преценил показанията на свидетелите, че въпреки възрастта си, Ж. Ж. бил здрав и много енергичен човек, който винаги бил до близките си хора и им служел за морална опора. Въз основа на свидетелските показания и след отчитане на другите релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД критерии въззивният съд е направил извод, че обезщетенията от 100 000 лв. са съпоставими с действително претърпените от ищците неимуществени вреди и удовлетворяват заложеното в чл.52 ЗЗД изискване за справедливост.
В мотивите към обжалваното решение Апелативен съд – Бургас се е произнесъл и по поддържаното от ответника „Дженерали Застраховане“ АД възражение за принос на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, съставляващ основание за намаляване на дължимите обезщетения. Като е изходил от принципното приложение, че приносът по чл.51, ал.2 ЗЗД предполага причинна връзка между поведението на пострадалия и проявлението на вредите, въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не се установява с поведението си Ж. Ж. да е допринесъл за реализиране на произшествието и за настъпване на собствената си смърт. Изводът за липса на принос е формиран след анализ на заключението на автотехническата експертиза, назначена в първоинстанционното производство. Въз основа на заключението съдът е приел за установено от фактическа страна, че произшествието е причинено от застрахования в ответното дружество водач В. В. (срещу когото е постановена и влязла в сила присъда за причинена по непредпазливост смърт вследствие нарушаване на правилата по чл.21, ал.2 ЗДвП), който е управлявал лек автомобил „Тойота“ с рег. № У 4956 АС по ул. „Ямболен“ в посока изхода на [населено място] със скорост, превишаваща значително максимално допустимата за пътния участък скорост от 30 км/ч и е ударил велосипедиста Ж. Ж.; Ударът е станал в платното за насрещно движение, а не в платното, в което е следвало да се движи автомобила, и от него е последвала смъртта на Ж. Ж.. Съобразявайки заключението и констатацията на вещото лице, че ако водачът на автомобила се е движил със скорост, съобразена с ограничението от 30 км/ч, не би се стигнало до удар, дори поведението на велосипедиста да е било неправилно, т. е. несъобразено с правилата за движение, въззивният съд е направил решаващия извод, че възражението на ответника по чл.51, ал.2 ЗЗД е неоснователно, тъй като произшествието и вредоносния резултат биха настъпили независимо от поведението на пострадалия велосипедист.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд – Бургас въззивно решение.
Първите два въпроса, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване – за съобразяване на размера на обезщетенията за неимуществени вреди с обществено – икономическите условия в страната към датата на увреждането, със стандарта на живот и със средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности на населението към датата на увреждането, респ. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по наведените във въззивната жалба доводи за несъответствие на определените от първоинстанционния съд обезщетения с обществено – икономическата конюнктура в страната по време на увреждането, не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на тези въпроси не е изпълнена и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването им от въззивния съд не е в противоречие с практиката в решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 177/27.10.202009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 204/07.11.2016 г. по т. д. № 3568/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 145/06.07.2017 г. по гр. д. № 4132/2016 г. на ВКС, ІV г. о. – посочена във връзка с първия въпрос, и с практиката в Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 127/22.07.2016 г. по т. д. № 1772/2015 г. на ВКС, I т. о. – посочена във връзка с втория въпрос.
Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост – чл.52 ЗЗД, като при прилагане на принципа за справедливост съдът се ръководи от критериите, указани в т.11 от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд. Възприятието за справедливост е различно на всеки етап от развитието на обществото, поради което в практиката на ВКС е прието, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчитат и обществено – икономическите условия в страната към момента на проявление на вредите. Когато претенцията за обезщетение на неимуществени вреди е основана на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като ориентир за обществено – икономическата конюнктура в страната служат действащите към момента на настъпване на вредите нива на застрахователно покритие. С постановеното по реда на чл.290 ГПК (редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.) състав на ВКС, I т. о., се е произнесъл, че лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но в качеството им на ориентир за обществено – икономическата конюнктура към момента на проявление на вредите следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Съобразяването на обществено – икономическите условия гарантира, че присъденото от съда обезщетение ще осигури точен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди и по този начин ще се постигне най-пълно удовлетворяване на изискването за справедливост, заложено в чл.52 ЗЗД.
В конкретния случай въззивният съд е определил размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, след като е обсъдил всички установени по делото правнорелевантни факти, които според указанията в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС формират съдържанието на понятието „справедливост“. В мотивите към обжалваното решение съдът не е изложил изрични съображения относно значимостта на обществено – икономическите условия в страната към момента на проявление на вредите, респ. на действащите към този момент нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за размера на обезщетенията. Констатираният пропуск в мотивите обаче не може да се приравни на игнориране на обществено – икономическата конюнктура като ориентир за справедливия размер на обезщетенията, доколкото при определяне на обезщетенията въззивният съд е съобразил момента на настъпване на вредите. След като от мотивите към решението може да се направи извод, че съдът е обвързал справедливия размер на обезщетенията с момента на проявление на вредите, няма основание да се приеме, че обезщетенията не кореспондират с общественото разбиране за справедливост към посочения момент и че въззивната инстанция не е взела предвид поддържаните в тази насока оплаквания във въззивната жалба на касатора. Доводът на касатора, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила като не е изложил мотиви „относно съобразяването на определените при условията на чл.52 ЗЗД обезщетения на ищците със съществуващите обществено – икономически и социални условия в страната към деня на увреждането“, е относим към процесуалната законосъобразност на въззивното решение, т. е. към правилността на решението, която не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Предвид изложеното, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първите два въпроса от изложението.
Изискванията за достъп до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не са изпълнени и по отношение на третия въпрос от изложението, относим към възражението на ответника – сега касатор, за принос на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. Въпросът не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд за липса на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД, релевирани от ответника като основание за намаляване на дължимите обезщетения за неимуществени вреди. При произнасянето по възражението въззивният съд не е разсъждавал хипотетично дали всяко нарушение на императивна разпоредба от ЗДвП от страна на пострадалия при ПТП е достатъчно да обуслови наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД в механизма на увреждащото събитие. За да отрече наличието на принос, въззивният съд се е позовал на констатациите в заключението на автотехническата експертиза, въз основа на които е приел, че единствена причина за настъпване на произшествието е противоправното поведение на водача на лекия автомобил и че с оглед допуснатите от водача нарушения на ЗДвП (управление на лекия автомобил в платното за насрещно движение със скорост, надвишаваща значително позволената за съответния пътен участък скорост от 30 км/ч) произшествието би настъпило независимо от поведението на пострадалия велосипедист. Изводът за липса на принос е обусловен от възприемането на експертното заключение и на установената въз основа на него фактическа обстановка по спора, поради което е от значение за правилността на въззивното решение (т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Същевременно, доколкото въззивният съд е отрекъл наличието на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД вследствие на извода за липса на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпването на произшествието, произнасянето по възражението за принос не противоречи на посочената от касатора практика на ВКС (т.17 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 350/17.10.2011 г. по гр. д. № 1382/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 302/07.10.2013 г. по гр. д. № 3248/2013 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т. о.), в която е възприето разрешението, че приносът по чл.51, ал.2 ЗЗД винаги е обусловен от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпването на увреждащото събитие, респ. на вредоносния резултат.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 97/2019 г. на Апелативен съд – Бургас.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ответниците по касация адв. Г. Д. от Адвокатска колегия – Я. адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за осъществено безплатно процесуално представителство пред ВКС, съгласно договор за правна защита и съдействие от 05.09.2019 г., изчислено съобразно чл.9, ал.3 вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет в размер на 2 422.50 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 47 от 06.06.2019 г., постановено по в. т. д. № 97/2019 г. на Апелативен съд – Бургас.
ОСЪЖДА „Дженерали Застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. Г. Д. от Адвокатска колегия – Я. със служебен адрес [населено място], ул. „Бузлуджа“ № 15, ет.3, офис 16, сумата 2 422.50 лв. – адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :