О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 584
гр. София, 12.10.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 2246/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.396, ал.2, изр.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] със седалище в [населено място] срещу определение № 258 от 16.06.2017 г., постановено по в. ч. т. д. № 345/2017 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото определение, след отмяна на определение № 816 от 12.05.2017 г. по т. д. № 287/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, е допуснато обезпечение на бъдещи осъдителни искове на [фирма] против [фирма] за заплащане на сумите 442 639.61 лв. – дължима цена на продадени стоки по договор за покупко – продажба с отложено плащане от 01.07.2014 г. и фактури № 3136, 3069, 3170, 3160, 3179, 3187 от 2014 г., всички издадени от купувача [фирма], и спогодба от 22.11.2016 г. за поемане и разсрочване на дълг, по която [фирма] е встъпило в дълг като съдлъжник, и 119 126.46 лв. – мораторна лихва, чрез налагане на запор върху банковите сметки на [фирма] в [фирма] до размер на 561 766.10 лв.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд е допуснал обезпечение при отсъствие на предпоставките, предвидени в чл.391, ал.1 ГПК. Релевира и доводи за недопустимост, евентуално – за неправилност, на определението поради произнасяне на въззивния съд по правилността на обжалвания пред него акт на основания, които са въведени с допълнителна молба след срока за подаване на въззивната частна жалба. По съображения в жалбата прави искане за отмяна на определението и за оставяне на молбата за допускане на обезпечение без уважение с присъждане на направените разноски.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Ответникът по частната жалба [фирма] е депозирал писмен отговор по чл.276, ал.1 ГПК, в който изразява становище за отсъствие на основанията по чл.280, ал.1 ГПК и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. С отговора е поискано събиране на доказателства в подкрепа на възраженията за неоснователност на частната жалба, което искане не следва да се обсъжда предвид характера на производството по чл.396, ал.2, изр.3 ГПК и отсъствието на процесуална възможност в него да се събират доказателства.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд съгласно изричната разпоредба на чл.396, ал.2, изр.3 ГПК.
За да отмени определението на Пловдивски окръжен съд и да уважи молбата на [фирма] за допускане на обезпечение на бъдещи осъдителни искове за парични вземания против [фирма], съставът на Пловдивски апелативен съд е приел, че бъдещите искове са допустими и че са осъществени предпоставките на чл.391, ал.1, т.1 ГПК за тяхното обезпечаване чрез посочената от молителя подходяща обезпечителна мярка – запор върху банкови сметки на ответника до размер на сбора от исковите суми.
След преценка на твърденията в молбата за допускане на обезпечение въззивният съдебен състав е направил извод, че за ищеца по бъдещите искове съществува обезпечителна нужда по смисъла на чл.391, ал.1 ГПК. Изложил е съображения, че поради осъдителния характер на бъдещите искове наличието на обезпечителна нужда е несъмнено и не е необходимо да се доказва от молителя, както и че в случая обезпечителната нужда е обусловена от високия размер на претендираната сума и от твърдението за неизпълнение на задължението за плащането й. Мотивирал е становище, че при липса на данни, които да опровергават твърдяното неизпълнение на задължението за плащане на дължимата сума, обезпечителната нужда се предполага и ищецът по бъдещите искове не следва да я доказва.
Въззивният съдебен състав е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд за отсъствие на другата кумулативна предпоставка за допускане на обезпечение – вероятна основателност на бъдещите искове. Изхождайки от разбирането, че за допускането на обезпечение е достатъчна преценката, че защитаваното с обезпечаваните искове материално субективно право вероятно съществува, съставът на Пловдивски апелативен съд е приел, че от представените с молбата за обезпечение писмени доказателства може да се направи извод за вероятна основателност на бъдещите осъдителни искове. Посочил е, че възникването на облигационно отношение между страните се установява от представените договори за търговска продажба с отложено плащане от 01.07.2014 г. и за встъпване в дълг от 22.112016 г., а изпълнението на задължението на бъдещия ищец – продавач за доставяне на продажната стока – от приложените към молбата за обезпечение фактури и приемо-предавателни протоколи, двустранно подписани от продавача и купувача. Доказателствената стойност на писмените доказателства е преценена в аспекта на вероятна основателност на иска с изричния аргумент, че без да са реализирани всички процесуални права на страните в рамките на състезателно исково производство, бъдещите искове не могат да се приемат за категорично доказани. С мотив, че в стадия на обезпечителното производство съдът преценява само дали обезпечаваният иск е вероятно основателен, въззивният съдебен състав не е възприел съображенията на първоинстанционния съд за неоснователност на молбата за обезпечение поради липса на доказателства относно факта дали законният представител на ответника – Е. Ф. Фрески, който е чуждестранен гражданин и е подписал спогодбата за заместване в дълг от 21.11.2016 г., е владеел български език, за да може валидно да задължи [фирма] по договора за продажба от 01.07.2014 г. Без да отрича релевантността на посочения факт за основателността на обезпечаваните искове, съдебният състав е преценил, че той подлежи на доказване в бъдещия исков процес и на обсъждане при разрешаване на спора по същество.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател се е позовал на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, във връзка с които е посочил като значими за изхода на делото няколко групи въпроси.
В пункт І на изложението са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че се решават противоречиво в практиката на ВКС и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : „Докъде се простира дължимата от съда преценка за вероятна основателност на иска, респ. кои въпроси „по съществото на спора” може да разгледа съдът в обезпечителното производство?; Докъде се разпростира проверката дали писмените доказателства са „в достатъчна степен убедителни” за нуждите на производството?; Кои писмени доказателства се явяват „достатъчно убедителни” по смисъла на чл.391, ал.1, т.1 от ГПК?; Следва ли съдът да съобрази нищожността или унищожаемостта на заявените правопораждащи фактически състави, в това число липсата на представителна власт при тяхното осъществяване, както и увреждащия им характер по смисъла на чл.40 от ЗЗД?”. Първите три въпроса са зададени хипотетично, без връзка с решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано наличието на предпоставките на чл.391, ал.1, т.1 ГПК за допускане на исканото обезпечение. Въззивният съд не е обсъждал и не се е произнасял по абстрактно поставените от частния жалбоподател въпроси, а е извършил преценка на представените в конкретното обезпечително производство писмени доказателства и на тази база е формирал извода си, че те в достатъчна степен създават убеждение за вероятна основателност на обезпечаваните искове и в частност – за съществуване на претендираните с бъдещите искове парични вземания на молителя – ищец. Поради изложеното въпросите въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото в смисъла, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Въпросът дали в обезпечителното производство съдът следва да съобрази нищожността и унищожаемостта на правопораждащите спорното право фактически състави и увреждащия им характер по смисъла на чл.40 ЗЗД е от значение за правилността на извода на въззивния съд, че наличието на представителна власт за сключване на спогодбата за поемане на дълг е факт, който подлежи на доказване в исковото производство и е релевантен за разрешаването по същество на спора, предмет на бъдещите искове. Като се имат предвид разясненията в т.1 от цитираното тълкувателно решение, че въпросите, които имат значение за правилността на обжалвания въззивен акт, не са правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и не могат да се разглеждат в стадия за селекция на касационните жалби, посоченият въпрос също не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване.
За изчерпателност следва да се отбележи, че за първата група въпроси не са осъществени и поддържаните допълнителни предпоставки по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Частният жалбоподател е аргументирал основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с твърдение за противоречиво разрешаване на въпросите в постановените от състави на ВКС определение № 144/20.03.2017 г. по ч. т. д. № 172/2017 г., определение № 411/30.10.2008 г. по ч. гр. д. № 1597/2008 г. и определение № 424/04.12.2008 г. по ч. т. д. № 466/2008 г. В цитираните определения обаче се съдържа еднопосочно произнасяне, че в производството за обезпечение на иск съдът преценява само дали искът е вероятно основателен от гледна точка на изискванията по чл.391, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и че тази преценка е винаги конкретна, обусловена от специфичните за всяко дело факти и доказателства. В този смисъл е и създадената от ВКС практика по приложението на чл.391, ал.1 ГПК, която е константна и непротиворечива. Наличието на трайна практика по приложението на чл.391, ал.1 ГПК, с която въззивното определение е съобразено, прави неоснователно искането на жалбоподателя за достъп до касационен контрол в хипотезите на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е осъществено и по отношение на формулирания в пункт ІІ въпрос „Действителна ли е спогодбата от 22.11.2016 г., с оглед липсата на представителна власт за нейното сключване, липсата на валидно изразена воля от страна на представлявания [фирма] – Е. Ф. Фрески, с оглед невладеенето на български език, увреждащия характер на сделката, наличие на субективния елемент за сговаряне във вреда на представлявания и осъществените измамливи действия от страна на пълномощника”. При формиране на решаващите си изводи за допускане на обезпечение въззивният съд изобщо не е обсъждал и не се е произнасял по този въпрос, а е изложил ясни и точни мотиви, че наличието/липсата на представителна власт за валидно задължаване на [фирма] със спогодбата за встъпване в дълг е факт, релевантен за основателността на бъдещите искове, поради което подлежи на доказване в състезателния исков процес и на преценка при разрешаване на спора по същество. След като допускането на обезпечение не е обусловено от произнасяне по поставения въпрос, недоказано е твърдението на жалбоподателя, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с константната съдебна практика по приложението на чл.39, ал.1 и чл.40 ЗЗД, обективирана в решение № 859/07.12.2009 г. по гр. д. № 2069/2008 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 439/20.03.2012 г. по гр. д. № 23/2012 г. на ВКС, І г. о., и решение № 841/19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г.
В пункт ІІІ е зададен въпрос „Дали съдът при преценка за наличие на обезпечителна нужда следва да я презюмира с оглед наличието на различни предпоставки като характера на претенцията, продължителността на забавата относно плащането и липсата на данни, които да я опровергават, или трябва да я приеме след анализ на представените от кредитора доказателства”. Освен, че не е обуславящ за постановения с обжалваното определение правен резултат, въпросът е от значение за правилността на обжалваното определение и не съставлява общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. За да направи извод за наличие на обезпечителна нужда като предпоставка по чл.391, ал.1 ГПК за допускане на исканото обезпечение, въззивният съд е изразил принципна позиция, че при осъдителните искове обезпечителната нужда се предполага и не подлежи на доказване от молителя – ищец. Същевременно обаче съдът е посочил, че в конкретния случай обезпечителната нужда несъмнено съществува, предвид значителния размер на претендираното като дължимо парично вземане и твърдяното от ищеца негово неизпълнение – отрицателен факт, който не е опроверган в рамките на обезпечителното производство. Преценката на въззивния съд относно наличието на обезпечителна нужда е съобразена с константната практика на ВКС по приложението на чл.391 ГПК /напр. определение № 933/19.10.2012 г. по ч. т. д. № 778/2012 г. на ІІ т. о., определение № 111/15.02.2012 г. по ч. т. д. № 49/2012 г. на І т. о./, в която е възприето разбирането, че обезпечителната нужда е винаги конкретна и зависи от фактите и обстоятелствата, релевантни за предмета на спора във всяко отделно обезпечително производство; при липса на данни или на ангажирани от насрещната страна доказателства, които да я опровергават, обезпечителната нужда се предполага. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател за постановяване на обжалваното определение в отклонение от задължителната практика на ВКС в определение № 591/18.10.2010 г. по ч. гр. д. № 541/2010 г., решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г., определение № 229/22.03.2012 г. по ч. гр. д. № 5/2012 г. и определение № 516/30.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3999/2013 г. Посочената задължителна практика е неотносима към въпроса за обезпечителната нужда, тъй като актовете са постановени след допуснато касационно обжалване по други правни въпроси – може ли да се уважи молба за обезпечение на бъдещ иск, без да е конкретизирана цената му; секвестируемо имущество ли е детският влог; допустимо ли е искане за обезпечение на бъдещ иск, ако искът е вече предявен; по кой ред се реализира отговорността на държавата по чл.7 от Конституцията на Република България за вреди от незаконосъобразни съдебни актове, извън тези по чл.2 ЗОДОВ; чия е тежестта за установяване вероятната основателност на предявения иск и как се формира преценката, че представените писмени доказателства са убедителни; задължен ли е съдът при допускане на обезпечение да прецени доколко исканата обезпечителна мярка е подходяща. Поради отсъствие на общата и на допълнителната предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не може да се допусне касационно обжалване по формулирания в пункт ІІІ въпрос.
Последният въпрос, с който частният жалбоподател е обосновал приложното поле на касационния контрол, е „До кой момент може да се допълва частна въззивна жалба – до изтичане на срока за въззивно обжалване или до изтичане на срока за отстраняване на нередовностите на частната въззивна жалба, както и длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по основания за неправилност на първоинстанционното определение, касаещи допуснати процесуални нарушения, посочени в допълнение към въззивната жалба, което е подадено след срока по чл.275, ал.1 ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване нередовностите на частната жалба”. Въпросът е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по частна жалба, която е подадена като бланкетна и е допълнена с конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното първоинстанционно определение в срока за внасяне на държавна такса. По отношение на този въпрос обаче не е доказана допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с която е аргументирано искането за достъп до касационно обжалване. Частният жалбоподател се е позовал на противоречие на въззивното определение със задължителната практика в решение № 246/23.10.2013 г. по гр. д. № 3418/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 216/19.01.2015 г. по гр. д. № 2008/2014 г. на ВКС, І г. о., и решение № 24/20.02.2014 г. по гр. д. № 5245/2013 г. на ВКС, ІІ г. о. Посочените решения са постановени по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивния съд при разглеждане на бланкетна въззивна жалба срещу решение на първоинстанционен съд, респ. на въззивна жалба, която е допълнена с нови основания за неправилност в срока за отстраняване на нередовности, но след изтичане на срока за въззивно обжалване по чл.259 ГПК. В решенията е прието, че бланкетната въззивна жалба не е нередовна и че когато е сезиран с такава жалба, въззивният съд дължи произнасяне по нея, но с оглед ограниченията на чл.269 ГПК проверката му се изчерпва с преценка дали обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо и дали при постановяването му са нарушени императивни материалноправни норми; бланкетната въззивна жалба може да бъде допълвана с оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение до изтичане на срока по чл.259 ГПК, а в срока за отстраняване на нередовности – само с оплаквания за нищожност, недопустимост и за неправилност на решението поради нарушение на императивни материалноправни норми. Задължителната практика в цитираните решения е относима към правомощията на въззивния съд при разглеждане на въззивна жалба срещу решение на първоинстанционен съд. По релевантния за настоящото дело въпрос какви са правомощията на въззивния съд при разглеждане на частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд е налице задължителна практика, обективирана в постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 627/13.08.2014 г. по ч. т. д. № 3124/2014 г. на ВКС, ІV г. о. Според даденото в определението разрешение, разпоредбата на чл.269 ГПК урежда правомощията на въззивния съд при ограничения въззив на съдебните решения; обжалването на определенията и на други съдебни актове с частна жалба както при действието на отменения, така и при действието на новия ГПК, е при условията на пълен въззив – няма основания за неправилност и въззивният съд дължи произнасяне по същество, без да е ограничен от посоченото в частната жалба. При разглеждане на частната жалба, с която е бил сезиран, въззивният съд е процедирал в съответствие с относимата към обжалването на определенията задължителна практика на ВКС като е извършил е цялостна проверка на правилността на обжалваното пред него първоинстанционно определение. Поради това не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационен контрол.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. т. д. № 345/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по жалбата предвид задължителните указания в т.5 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според които направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 258 от 16.06.2017 г., постановено по в. ч. т. д. № 345/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :