О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 71
гр. София, 06.02.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести декември през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1950/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Д. Д. Л. от [населено място], обл. Б., и Левент Р. М. от [населено място], обл. Б., срещу въззивно решение № 10 от 12.01.2017 г., постановено по в. т. д. № 651/2016 г. на Апелативен съд – В..
С касационната жалба на Д. Д. Л. е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение № 65 от 19.05.2016 г. по т. д. № 118/2015 г. на Окръжен съд – Добрич в частта за отхвърляне на предявения от Д. Л. против Левент М. иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ за разликата над сумата 35 800 лв. до претендираните 80 000 лв. В жалбата се прави искане за отмяна на решението в обжалваната част като неправилно и за уважаване на иска в пълен размер с присъждане на разноски. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е кредитирал само част от доказателствата по делото и е игнорирал ангажираните от касатора писмени доказателства, в резултат на което неправилно е приел за доказана само част от дължимата сума.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът – ищец е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с константната практика на ВКС в решение № 110/08.11.2010 г. по т. д. № 949/2009 г. на І т. о. и решение № 133/05.07.2013 г. по т. д. № 104/2011 г. на ІІ т. о. по материалноправен въпрос от съществено значение за изхода на делото : „Липса на установено разместване на имуществени блага и непълно доказване на размера на задължението по записа на заповед от страна на ищеца, в полза на който е издаден записа на заповед”.
Касационната жалба на Левент Р. М. е насочена срещу частта от въззивното решение, с която след частична отмяна на решение № 65 от 19.05.2016 г. по т. д. № 118/2015 г. на Окръжен съд – Добрич Левент М. е осъден да заплати на Д. Л. на основание чл.534, ал.1 ТЗ сумата 35 800 лв., дължима във връзка с издаден запис на заповед от 28.05.2010 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска на 15.05.2015 г. до окончателното плащане, и разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 3 982.75 лв. В жалбата се поддържат оплаквания за недопустимост и за неправилност на решението в обжалваната част и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е аргументирана с доводи, че : Инстанциите по същество са се произнесли по недопустим иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ, като без да има извънсъдебно позоваване на изтекла погасителна давност за вземането по записа на заповед от страна на ответника – длъжник, са приложили служебно института на давността и са приели, че е изтекла давността за упражняване на правата по записа на заповед; Решението е постановено при нередовна искова молба, тъй като с първоначалната искова молба ищецът е въвел твърдения за издаване на записа на заповед във връзка с каузални правоотношения по договор за заем, а в допълнителната искова молба се е позовал на други каузални правоотношения; С обжалваната част от решението съдът е присъдил на ищеца вземане, произтичащо от каузални правоотношения по договор за поръчка, при претендирано с исковата молба вземане от договор за заем. Като основания за неправилност на решението касаторът – ответник сочи : Нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата; Необсъждане на всичките му защитни доводи и възражения срещу иска; Съществено нарушение на чл.269 ГПК, изразяващо се в извършване на проверка на правилността на въззивното решение по повод на бланкетна въззивна жалба; Необоснованост и противоречие с материалния закон на решаващите изводи на въззивния съд за дължимост на претендираното вземане до размер на присъдената с решението сума.
Касаторът – ответник е представил изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което е обосновал допускането на касационно обжалване с релевираната в жалбата процесуална недопустимост на въззивното решение и с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Всяка от страните е депозирала писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразено становище за неоснователност на исканията на насрещната страна за допускане на касационно обжалване и за отмяна на въззивното решение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Възражението на ответника Левент М., че касацонната жалба на ищеца Д. Л. следва да бъде оставена без разглеждане поради неотстраняване в срок на констатираните от въззивния съд нередовности, е неоснователно. Касационната жалба е оставена без движение от въззивния съд с указания за отстраняване на нередовности, като тези указания са изпълнени своевременно и няма процесуални пречки за селектиране на жалбата по реда на чл.288 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – В. е приел, че е сезиран надлежно с осъдителен иск по чл.534, ал.1 ТЗ за заплащане на сумата 80 000 лв., претендирана на основание менителнично неоснователно обогатяване вследствие погасяване по давност на прекия менителничен иск по чл.531 ТЗ на ищеца Д. Л. в качеството му на приносител на издаден от ответника Левент М. запис на заповед от 28.05.2010 г. с падеж 28.07.2010 г. Възражението на ответника за недопустимост на иска поради липса на позоваване от негова страна на изтекла давност по отношение на прекия иск по чл.531 ТЗ е счетено от въззивния съд за неоснователно с аргумент, че от показанията на свидетеля К. Г. се установява извънсъдебно признание на факта, че правото на пряк иск на поемателя срещу издателя е погасено по давност.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че издаденият от ответника запис на заповед, по повод на който е предявен искът по чл.534, ал.1 ТЗ, е редовен от външна страна и съдържа всички изискуеми реквизити по чл.535 ТЗ. Като е взел предвид падежа на записа на заповед – 28.07.2010 г., и пропускът на ищеца да предяви в тригодишен срок от падежа пряк иск по чл.531 ТЗ срещу ответника, съдът е приел за доказано и твърдението на ищеца за погасяване на прекия иск по давност като предпоставка за реализиране на иска по чл.534, ал.1 ТЗ.
При произнасяне по основателността на иска въззивният съд е съобразил, че с първоначалната и с допълнителната искова молба ищецът е въвел твърдения за издаване на записа на заповед във връзка с каузални правоотношения между него и ответника. След преценка на фактическите твърдения в двете молби съдът е квалифицирал каузалните правоотношения, както следва : Правоотношение по неформален договор за поръчка, в изпълнение на който в периода 2007 г. – 2010 г. ищецът е платил на [фирма] сумата 56 100 лв. за доставен дървен материал на [фирма] с едноличен собственик ответника, който е следвало да възстанови платената сума на ищеца; Правоотношение по договор за паричен заем, предоставен по нареждане на ищеца от [фирма] на ответника срещу задължение да бъде върната на наредителя /заемодател/. Същевременно съдът е съобразил и твърденията на ответника за наличие на договорни правоотношения между него и ищеца в периода 2008 – 2011 г., свързани с продажба на дървен материал, за съществуващо в негова тежест, но погасено след издаване на записа на заповед, задължение в размер на 36 800 лв. от доставка на дървен материал и за поети от ищеца, но неизпълнени, задължения за бъдещи доставки на дървен материал на стойност, съответстваща на разликата до пълния размер на задължението по записа на заповед – 80 000 лв. След анализ на сочените от страните каузални правоотношения и съвкупна преценка на ангажираните за установяването им писмени и гласни доказателства въззивният съд е направил извод, че ищецът е доказал твърдението си за дължимост от ответника на сумата 36 800 лв. по сключен неформален договор за поръчка, обезпечен със записа на заповед, а ответникът е доказал частично погасяване на същото задължението чрез плащане на сумата 1 000 лв., в резултат на което плащане задължението е редуцирано до 35 800 лв. По отношение на разликата до пълния твърдян размер от 56 100 лв. задължението по договора за поръчка е счетено за недоказано и предвид безспорната обезпечителна функция на записа на заповед, е отречено да има неоснователно разместване на имуществени блата в правните сфери на издателя и на поемателя до размер на тази разлика. Като недоказани са преценени твърдението на ищеца за предоставен на ответника паричен заем в размер на 23 900 лв. и твърдението на ответника за неизпълнени от ищеца задължения за доставка на дървен материал срещу сумата 36 800 лв. Въззивният съд е изложил съображения, че от доказателствата не може да се направи категоричен извод за възникнало заемно правоотношение за сумата 23 900 лв. със заемодател ищецът и заемател ответникът, обезпечено със записа на заповед от 28.05.2010 г., както и за обезпечаване със записа на заповед на правоотношения по договор за продажба на дървен материал.
В зависимост от така възприетите фактически и правни изводи въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ е основателен до размер на сумата 35 800 лв., за която следва да бъде уважен, а за разликата до претендираните 80 000 лв. да бъде отхвърлен като недоказан и неоснователен.
По допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от ищеца Д. Л. отхвърлителна част :
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Посочването на значимия за делото правен въпрос е задължение на касатора, който трябва да обоснове и специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждането и преценката на доказателствата, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът – ищец не е посочил конкретен правен въпрос с обуславящо значение за частичното отхвърляне на иска по чл.534, ал.1 ЗЗД. Формулировката „липса на установено разместване на имуществени блага и непълно доказване на размера на задължението по записа на заповед от страна на ищеца, в полза на който е издаден записа на заповед” не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен с цитираното тълкувателно решение. Изводът на въззивния съд за недоказаност на размера на задължението като предпоставка за цялостно уважаване на иска по чл.534, ал.1 ТЗ е обусловен от преценката на фактите и доказателствата по делото, поради което е от значение за правилността на решението. При действието на чл.280 ГПК в приложимата редакция от ДВ бр.59/2007 г. Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното решение, а селектира касационните жалби в зависимост от специфичните основания за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Непосочването на правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от касатора – ищец част.
Не е налице и поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Противоречие със задължителната практика на ВКС като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК съществува тогава, когато въззивният съд е разрешил значим за изхода на делото правен въпрос по начин, противоположен на даденото от задължителната практика на ВКС разрешение на идентичен правен въпрос. Липсата на надлежно поставен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК лишава касационната инстанция от възможност да провери твърдението на касатора, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика в решение № 110/08.11.2010 г. по т. д. № 949/2009 г. на ВКС, І т. о., и решение № 133/05.07.2013 г. по т. д. № 104/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.
По допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от ответника Левент М. осъдителна част :
Касаторът – ответник е аргументирал приложното поле на касационния контрол с твърдения, че в обжалваната от него част въззивното решение е недопустимо и съдържа произнасяне по значими за изхода на делото въпроси, които са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС.
В т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че задължението на Върховния касационен съд да следи служебно за допустимостта на обжалваното въззивно решение се разпростира и върху стадия на производството по чл.288 ГПК; Ако съществува вероятност решението да е недопустимо, същото следва да се допусне до касационен контрол за преценка за неговата допустимост с решението по съществото на касационната жалба. След съобразяване на доводите, с които е обоснована недопустимостта на решението, съставът на ВКС намира, че не съществува вероятност решението на Апелативен съд – В. да е недопустимо, като съображенията за този извод са следните :
Искът по чл.534, ал.1 ТЗ е специален менителничен иск, предоставен на приносителя на запис на заповед, който е пропуснал да реализира произтичащите от записа на заповед права срещу издателя поради преюдициране или прескрибиране на менителничния ефект. За допустимостта на иска е достатъчно ищецът да твърди, че е приносител на запис на заповед и че е пропуснал да реализира прекия си иск срещу издателя поради изтичане на давностния срок по чл.531 ТЗ или поради неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по ефекта. В тази насока следва да се има предвид разрешението, възприето в решение № 132/17.06.2010 г. по т. д. № 161/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., че погасяването на правото на приносителя на запис на заповед на пряк иск по чл.531, ал.1 ТЗ е онзи юридически факт, от който за последния възниква право на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ срещу издателя на ефекта до размер на инкорпорираното в същия парично вземане, с което се съизмерява настъпилата в патримониума му вреда, довела до увеличаване имуществото на платеца -– издател. Дори да се приеме, че поради забраната на чл.120 ЗЗД за служебно прилагане на давността за допустимостта на иска е необходимо издателят да се е позовал извънсъдебно на изтекла в негова полза давност по чл.531 ТЗ, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че ответникът се е позовал извънсъдебно на изтекла давност и с оглед на това е отказал да плати сумата по записа на заповед. При така направения извод, чиято правилност не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, не може да се възприеме тезата на касатора – ответник за постановяване на решението по недопустим иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ.
Не кореспондират с данните по делото доводите на касатора за уважаване на иска по чл.534, ал.1 ТЗ въз основа на нередовна искова молба и на непредявено основание. В първоначалната искова молба ищецът не е изложил ясни фактически твърдения относно обстоятелствата, от които извежда формулираното в петитума искане за присъждане на сумата по записа на заповед на основание неоснователно обогатяване, и с оглед на това първоинстанционният съд му е предоставил възможност да отстрани нередовността на молбата. С уточнителна молба от 21.05.2015 г. ищецът е посочил, че основава претенцията си на издадения от ответника запис на заповед от 28.07.2010 г. и претендира сумата по него по правилата на менителничното неоснователно обогатяване, тъй като е пропуснал да предяви прекия си иск срещу издателя до изтичане на специалната давност. Твърденията за издаден запис на заповед и за пропускане на специалния давностен срок за предявяване на прекия менителничен иск срещу издателя са достатъчни за редовността на исковата молба, с която е предявен искът по чл.534, ал.1 ТЗ. Действително, с първоначалната искова молба ищецът е въвел и твърдения за издаване на записа на заповед като обезпечение на сключен с ответника договор за заем, а с допълнителната искова молба е пояснил при какви обстоятелства е възникнало заемното правоотношение. Твърденията за обезпечителна функция на записа на заповед не са част от основанието на иска по чл.534, ал.1 ТЗ, поради което дори да съществува противоречие в позицията на ищеца относно обезпеченото каузално правоотношение, то не е довело до нередовност на исковата молба. В рамките на правомощията си на инстанция по съществото на спора въззивният съд е квалифицирал твърдените от ищеца каузални правоотношения, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед, като неформален договор за поръчка и договор за заем. След анализ на доказателствата по делото съдът е достигнал до извод, че е доказана обезпечителната функция на записа на заповед само по отношение на договора за поръчка, по който ответникът – издател на записа на заповед, има непогасено задължение в размер на 35 800 лв. В зависимост от този извод и като е съобразил изтеклата погасителна давност по чл.531, ал.1 ТЗ, въззивният съд е присъдил посочената сума на ищеца на заявеното в исковата молба основание – менителнично неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ЗЗД, а не на основание договора за поръчка, както твърди касаторът – ответник.
Предвид изложеното, не се налага въззивното решение да бъде допускано до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът – ответник е посочил, че : Обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната практика по чл.290 ГПК в решение № 448/30.11.2011 г. по гр. д. № 100/2011 г. на ВКС, І г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, І г. о., и решение № 43/04.06.2014 г. по гр. д. № 213/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и да изложи мотиви защо ги приема за неоснователни; Въззивният съд е разрешил процесуалноправния въпрос за правомощията си като въззивна инстанция по чл.269 ГПК в противоречие със задължителната практика по чл.290 ГПК в решение № 670/27.12.2010 г. по гр. д. № 1728/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е извършил проверка на правилността на въззивното решение по повод на бланкетна въззивна жалба на ищеца, която не съдържа конкретни оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт; Въззивният съд е решил въпроса за дължимост на претендираните от ищеца суми в противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 127/12.07.2013 г. по т. д. № 274/2012 г. на ІІ т. о. и решение № 73/29.06.2012 г. по т. д. № 1025/2015 г. на ІІ т. о., според която при липса на субективна идентичност между менителничното и каузалните правоотношения искът следва да се отхвърли.
Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и да изложи мотиви защо ги приема за неоснователни е значим за всяко дело, но не е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за изхода на конкретното дело. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения, противопоставени от ответника в защита срещу иска по чл.534, ал.1 ТЗ, и е изложил мотиви по повод на тях. Съдът е изследвал подробно каузалните правоотношения, сочени от страните като причина за издаване на записа на заповед, и посредством анализа на тези отношения е отговорил на възраженията на касатора – ответник за симулативност на записа на заповед и за липса на непогасени задължения към ищеца, произтичащи от обезпечени с менителничния ефект каузални правоотношения между страните. Въззивният съд не е формирал извод, че записът на заповед обезпечава каузални правоотношения, по които ответникът не е страна, и по тази причина не е обсъждал доводите на касатора за липса на правна възможност да бъде ангажирана отговорността му за менителнично неоснователно обогатяване за чужди задължения. Произнасянето по всички доводи и възражения, относими към предмета на спора, изключва твърдяното противоречие със сочената в изложението задължителна съдебна практика, а оттук – и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице и по отношение на втория процесуалноправен въпрос в изложението, свързан с правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК. Въззивната жалба, с която ищецът е сезирал Апелативен съд – В., не е бланкетна, а съдържа конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение. Оплакванията се отнасят до обсъждането и преценката на доказателствата от страна на първоинстанционния съд, установяването на правнорелевантните факти по спора и прилагането на чл.534, ал.1 ТЗ. В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е обсъдил тези оплаквания и в зависимост от становището си по тях се е произнесъл по правилността на решението. Като се има предвид съдържанието на въззивната жалба, с която е бил сезиран въззивният съд, не би могло да се приеме, че съдът е постановил решението си в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.269 ГПК, според която „при бланкетна въззивна жалба, в която липсва точно указание и обосновка в какво се състои порочността на първоинстанционното решение, въззивният съд проверява само валидността и допустимостта на решението, като не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да ги потвърди”.
В мотивите към обжалваното решение не се съдържат изводи за липса на субективна идентичност между менителничното правоотношение по записа на заповед, във връзка с който е предявен искът по чл.534, ал.1 ТЗ, и каузалните правоотношения, за чието обезпечаване той е издаден. Точно обратното – въззивният съд е приел, че записът на заповед обезпечава каузално правоотношение между издателя и поемателя по неформален договор за поръчка, по което издателят има непогасено задължение до размер на присъдената на основание чл.534, ал.1 ТЗ парична сума. При така формираните изводи на съда не е налице противоречие на решението с цитираната в изложението задължителна практика на ВКС по въпроса „може ли менителнично правоотношение между две лица да обезпечава каузално правоотношение между други лица”.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 651/2016 г. на Апелативен съд – В..
Разноски не следва да се присъждат на страните, тъй като поради недопускане на касационно обжалване те нямат право на разноски във връзка с подадените от тях касационни жалби, а доказателства за извършени разноски за отговор на жалбата на другата страна не са представени по делото.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10 от 12.01.2017 г., постановено по в. т. д. № 651/2016 г. на Апелативен съд – В..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :