О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 893
гр. София, 14.12.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 630/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. И. Р. – Д. от [населено място] срещу постановеното от Софийски апелативен съд, 5 състав, въззивно решение № 2051 от 27.10.2015 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 2233 от 17.11.2015 г. Касационната жалба е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение от 10.04.2014 г. по гр. д. № 17161/2011 г. на Софийски градски съд, І-5 състав, в частта, с която по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено съществуването на вземане в полза на В. Ц. Б. към З. И. Р. – Д. до размер на сумата 105 374.70 лв. по издаден от [фирма] запис на заповед от 31.12.2007 г. с падеж 01.01.2011 г., обезпечаващ неизпълнение на задължения за връщане на движими /потребими и непотребими/ вещи по договор за заем от 31.12.2007 г., ведно със законната лихва от 23.08.2011 г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 36276/2011 г. на Софийски районен съд, и на ищцата В. Б. са присъдени разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
В жалбата се поддържа, че въззивното решение е частично недопустимо и неправилно поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК. Касаторката навежда оплакване, че въззивният съд неправилно е определил стойността на възнаградителната лихва по договора за заем, обезпечен със записа на заповед, и е признал за съществуващо вземане за лихви за четири, вместо за три години /за какъвто срок е сключен договорът/, постановявайки по този начин недопустим съдебен акт. Излага доводи за неправилно разпределение на доказателствената тежест във връзка с противопоставеното възражение за прихващане със сумите 2 350 лв. и 280 лв., довело до необоснован извод на съда за недоказаност на плащането на посочените суми като основание за частично погасяване на вземането по договора за заем, респ. по записа на заповед. Позовава се на неправилна преценка на доказателствата за предаване на родово определените вещи по договора за заем – козметика и лекарства на обща стойност 69 000 лв., и на необсъждане на доказателствата за приемане от ищцата на вземания и вещи, чиято стойност е предмет на отхвърленото като неоснователно възражение за прихващане със сумата 12 966.20 лв. Твърди, че съдът не е изложил мотиви в решението си защо не кредитира заключението на счетоводната експертиза за осчетоводяване от ищцата на приходи от продажба на лекарствени продукти за процесния период в търговския обект, в който [фирма] е осъществявала търговска дейност, и не е посочил защо не приема информацията за липса на притежаван от ищцата лиценз за търговия с лекарства през този период. В жалбата касаторката е препратила и към аргументите в подадената от нея въззивна жалба за недължимост на вземането по записа на заповед над сумата 500 лв., предвид осъществената в хода на процеса продажба на търговското предприятие на ЕТ „З. – З. Д./, последвана от заличаването й като едноличен търговец от търговския регистър.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с поддържаната в жалбата частична недопустимост на въззивното решение и с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, аргументирано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответницата по касация В. Ц. Б. от [населено място], която изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която е признато за съществуващо вземането на В. Ц. Б. към З. И. Р. – Д. до размер на сумата 105 374.70 лв., предмет на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, Софийски апелативен съд е приел, че възникването на вземането и неговата изискуемост са доказани от представения в заповедното производство действителен запис на заповед, издаден на 01.01.2011 г., като ответницата – издател на записа на заповед, не е доказала противопоставените в производството по чл.422, ал.1 ГПК възражения за погасяване на вземането.
В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е възприел фактическите констатации на първата инстанция за установена по възражение на ответницата обезпечителна връзка между записа на заповед и договор за потребление на движими вещи, с който ищцата в качеството на [фирма] е предала в заем на ответницата, действаща като [фирма], вещи за потребление, лекарствени средства, храни и хранителни добавки, санитарни материали и козметика, срещу поето от последната задължение да върне вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е сключен за срок до 31.12.2007 г., като страните са уговорили възнаградителна лихва върху стойността на вещите. Записът на заповед е издаден в съответствие с уговорката в чл.7 от договора като обезпечение на поетото от ответницата – заемател задължение за сума, формирана като сбор от стойността на предадените потребими вещи и на договорена от страните лихва върху нея за времето до връщане на вещите. Към договора е приложен инвентаризационен опис с описание на количеството и стойността на предадените в заем вещи, възлизаща общо на 98 250 лв. След сключване на договора за заем и издаването на записа на заповед ответницата е прехвърлила предприятието на [фирма] на [фирма] и е заличена като едноличен търговец от Търговския регистър.
Във връзка с възраженията на ответницата за погасяване на спорното вземане въззивният съд е приел, че от приетия в първоинстанционното производство предавателно – приемателен протокол от 29.07.2011 г., чието оспорване от страна на ищцата е останало недоказано, се установява връщане на получени в заем вещи на стойност 6 300 лв. След анализ на заключението на съдебносчетоводната експертиза съдът е счел за недоказано твърдението на ответницата за извършени продажби през 2008 г. на получените на основание договора за заем лекарствени средства на стойност 69 000 лв. Предвид констатациите в заключението и липсата на доказателства за заверяване на сметката на ищцата със суми, получени от продажби на лекарствени средства, е направен извод, че задължението за връщане на лекарствени средства от същия вид, количество и качество на стойност 69 000 лв. не е погасено, респ. че вземането на ищцата по договора за заем и по обезпечаващия го запис на заповед за същата сума съществува. С аргумент, че съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК ответницата не е доказала след изтичане на срока на договора и предаване на част от заетите движими вещи за ищцата – кредитор да съществува правен интерес от получаване на невърнатите вещи, въззивният съд е направил и друг решаващ извод – че на основание записа на заповед ищцата има правото да претендира стойността на вещите, които е предала в заем на ответницата. Като е съобразил стойността на върнатите вещи, отразени в протокола от 29.07.2011 г. – 6 300 лв., съдът е приел, че вземането за стойността на невърнатите вещи е в размер на 91 950 лв., към която сума следва да се прибави и уговорената в договора за заем възнаградителна лихва от сключване на договора до подаване на заявлението по чл.417 ГПК /към който момент задължението за връщане на заетите вещи не е било изпълнено/ – 13 424.70 лв.
Въззивният съд е преценил като недоказано възражението на ответницата за погасяване на вземането по записа на заповед до размер на сумата 12 996.20 лв. чрез извършено от нея плащане и предаване на движими вещи и оборудване в изпълнение на задължения на ищцата към трети лица. Изложил е съображения, че по делото няма доказателства страните да са постигали съгласие за съвместна търговска дейност и помежду им да са възниквали правоотношения, с оглед на които плащанията и предаването на вещи от страна на ответницата да има погасителен ефект за обезпечените със записа на заповед вземания на ищцата по договора за заем за потребление.
За неоснователно е прието и възражението на ответницата за недължимост на вземането по записа на заповед като последица от сключването на договор за продажба на търговското й предприятие и заличаването й като едноличен търговец от Търговския регистър. Въззивният съд е посочил, че записът на заповед е издаден от ищцата в качеството й на физическо лице, а не на едноличен търговец, както и че прехвърлянето на търговското предприятие и заличаването й като едноличен търговец не води до освобождаване от поетите със записа на заповед и с договора за заем задължения предвид разпоредбата на чл.15, ал.3 ТЗ.
В зависимост от изложените съображения Софийски апелативен съд е потвърдил решението на Софийски градски съд в частта, с която предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск е уважен за сумата 105 374.70 лв. /сбор от сумите 91 950 лв. – стойност на вещи, и 13 424.70 лв. – възнаградителна лихва/.
По допускане на касационното обжалване :
С касационната жалба и с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е въвела доводи за недопустимост на въззивното решение в частта, с която въззивният съд е признал за съществуващо вземането по записа на заповед до размер на възнаградителната лихва по обезпечения с него договор за заем за потребление за времето след 31.12.2010 г. – крайният срок, за който е сключен договорът. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за допустимостта на въззивното решение Върховният касационен съд следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК; Ако съществува вероятност решението да е недопустимо, касационната инстанция е длъжна да го допусне до касационен контрол, за да провери допустимостта му по реда на чл.290 ГПК. В конкретния случай релевираните доводи не насочват към вероятна недопустимост на обжалваното решение, а и от мотивите към решението не може да се направи предположение за неговата недопустимост. Производството по делото е образувано по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за съществуване на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, и този предмет не се променя при въведени от страните твърдения или възражения, основани на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед – т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл относно съществуването на вземането по записа на заповед, послужил като основание за издаване на заповедта за изпълнение, и с оглед противопоставените от касаторката /ответник по иска и издател на записа на заповед/ възражения за обвързаност на записа на заповед с каузално правоотношение между нея и ищцата /поемател на записа на заповед/ е изследвал размера на вземането така, както то е уговорено на плоскостта на обезпеченото със записа на заповед каузално правоотношение. Вземането е признато за съществуващо в размер, който не надхвърля сумата по записа на заповед, за която е издадена заповедта за изпълнение, което означава, че съдът не се е произнесъл извън предмета на делото, очертан с иска по чл.422, ал.1 ГПК. Въпросът дали съдът правилно е изчислил размера на възнаградителната лихва по договора за заем, не е от значение за допустимостта на въззивното решение и неговият отговор не може да предпостави допускане на решението до касационен контрол на поддържаното от касаторката основание – вероятна недопустимост. Предвид изложеното, постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано и с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърденията на касаторката са, че с решението въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВКС по следните въпроси от значение за изхода на делото : „1. Допустимо ли е фактът на плащането да може да бъде доказан с признание на другата страна или като бъде приет за безспорен по реда на чл.146, ал.1, т.3 ГПК или е допустим само общия ред за доказване на това обстоятелство – съобразно чл.305 от ТЗ – чрез представяне на доказателства, че е заверена сметката на кредитора; 2. Длъжен ли е съдът да се мотивира в случай, че не приеме заключението на вещото лице – в случая съдът не е изложил мотиви защо не приема заключението на експертизата; 3. Възможно ли е едно договорно отношение да бъде заменено с друго и даването вместо изпълнение е уговорено в чл.65 от ЗЗД – като в хода на изпълнението на съществуващ договор кредиторът се съгласява да получи нещо друго вместо уговореното; 4. Длъжен ли е бил въззивният съд да констатира и допълни пропуски по съдържанието на доклада на първата инстанция по отношение на разпределение на доказателствената тежест и подлежащите на доказване факти по отношение на каузалното правоотношение, обезпечено с процесния запис на заповед”.
Значението на първите два въпроса за изхода на делото е обяснено с неправилното разпределение от страна на въззивния съд на доказателствената тежест относно факта на плащане на сумата 2 350 лв. и липсата на изложени от съда мотиви за невъзприемане на заключението на счетоводната експертиза в частта, касаеща продажбата на лекарствени средства на стойност 69 000 лв. В мотивите към решението си въззивният съд е приел, че няма доказателства преведените от сметката на ответницата – сега касатор, суми в размер на 2 350 лв. да са получени от ищцата и че представените извлечения за превод на суми в същия размер не доказва получаване на сумите, тъй като няма доказателства по чл.305 ТЗ за заверяване на сметката на ищцата. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд не е формирал извод чрез какви процесуални способи е допустимо да се доказва факта на плащане, а извод, основан на преценка на доказателствата, че в конкретния случай не е доказано спорната сума да е получена от лицето, за което е била предназначена. Върху преценка на доказателствата е изграден и изводът на съда, че не е доказано ответницата да е извършила продажби на лекарствени средства на стойност 69 000 лв. и по този начин да е погасено частично задължението й по договора за заем, обезпечено със записа на заповед, като в подкрепа на този извод съдът се е позовал на заключението на счетоводната експертиза в смисъла, в който го е възприел. Поставените от касаторката въпроси са насочени към оспорване на правилността на изводите, до които съдът е достигнал след преценка на писмените доказателства по делото и на експертното заключение, което ги лишава от характеристиката им на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Според тълкувателното решение, правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са само въпросите, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило формирането на правните изводи по съществото на правния спор, не и въпросите, които се отнасят до обсъждането и преценката на доказателствата, до възприемането на фактическата обстановка по спора и до правилността на обжалваното решение. Несъответствието на въпросите по п.1 и п.2 от изложението с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание въззивното решение да не се допусне до касационно обжалване във връзка с тях.
Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по първите два въпроса е и отсъствието на поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. За първия въпрос касаторката поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение от 09.05.2011 г. по гр. д. № 39032/2009 г. на Софийски районен съд и със задължителните указания в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Решението на Софийски районен съд не съдържа данни да е влязло в сила и не може да се преценява като източник на релевантна за основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК съдебна практика – т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а и изводите в него са неотносими към преценката в обжалваното решение за недоказаност на извършеното плащане чрез превод по банкова сметка. Задължителните указания в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС са неотносими към въпроса по п.1, тъй като касаят предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за съществуване на вземане по заповед за изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед /документ по чл.417, т.9 ГПК/. Относно втория въпрос се сочи противоречие на въззивното решение с казуалната практика в решение № 385/11.03.2003 г. по гр. д. № 1926/2001 г. на ВКС, ІV г. о., според която въпреки, че не е задължен да приеме заключението на вещото лице, съдът трябва да го обсъди в мотивите към решението си и да заяви защо не го възприема. Изискването съдът да изложи мотиви защо не възприема заключението на назначена по делото експертиза е залегнало и в създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС по приложението на чл.202 ГПК – напр. решение № 60/25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., наличието на която изключва поддържаното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от посоченото изискване, тъй като в мотивите си е изразил становище, че от заключението на съдебносчетоводната експертиза не може да се направи извод за доказани продажби на лекарствени средства на стойност 69 000 лв. през процесния период. Дали съдът е възприел заключението правилно, е въпрос от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Въпросът по п.3 е зададен хипотетично и не кореспондира с решаващ извод на въззивния съд, от който е обусловено уважаването на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. В мотивите към обжалваното решение не се съдържат изводи за постигнато между страните съгласие за даване вместо изпълнение по смисъла на чл.65 ЗЗД, значимо за възникването и за съществуването на вземането по записа на заповед. Поставеният въпрос не е включен в предмета на делото, по който се е произнесъл съда, и не попада в приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Поради несъответствие на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъжда бланкетното позоваване от страна на касаторката на практиката в решение № 132 от 08.07.2013 г. по гр. д. № 653/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о. Следва да се отбележи и това, че практиката в цитираното решение не би могла да обоснове основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като разрешеният с нея правен въпрос – за възможността уговорено задължение по договор за правна помощ да бъде заменено с друго, когато няма съгласие между страните, няма връзка с предмета на делото, по което е постановено обжалваното решение.
Въпросът за разпределението на доказателствената тежест и дължимите от въззивния съд процесуални действия по повод на нейното разпределение е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но при разрешаването му от въззивния съд не е допуснато отклонение от задължителните указания в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, както поддържа касаторката. В съответствие с указанията в тълкувателното решение въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца – кредитор е да докаже наличието на редовен от външна страна и действителен запис на заповед, удостоверяващ подлежащо на изпълнение и изискуемо парично вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение, а в тежест на ответника – да докаже противопоставените с отговора на исковата молба правоизключващи и правопогасяващи възражения срещу вземането, включително тези, основани на въведеното с отговора каузално правоотношение по договор за заем за потребление, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед. При осъществяване на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд не е констатирал непълноти и неточности в доклада на първоинстанционния съд и по тази причина не е дал указания на страните за ангажиране на нови доказателства, като тези му действия са съобразени изцяло със задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по т. д. № 4793/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Разноски не следва да се присъждат на ответницата по касация, тъй като в отговора на касационната жалба няма искане за разноски.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд, 5 състав, въззивно решение № 2051 от 27.10.2015 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 2233 от 17.11.2015 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :