О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 629
гр. София, 02.11. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1373/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] (в несъстоятелност) – [населено място], срещу въззивно решение № 296 от 06.02.2017 г., постановено по в. гр. д. № 3943/2016 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 3201 от 19.04.2016 г. по гр. д. № 2889/2014 г. на Софийски градски съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че К. К. К. и Н. К. К. имат вземане към [фирма] (н.) за връщане на имот, предоставен с договор за наем от 16.10.2006 г. с нотариална заверка на подписите, развален поради неизпълнение, а именно – магазин със застроена площ от 165 кв. м. в [населено място], пл. „Света София” № 3, заедно с галерия със застроена площ от 88 кв. м. и мазе с полезна площ 55 кв. м., ведно с прилежащите идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, за което на 08.01.2014 г. е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 48149/2013 г. на Софийски районен съд, и е осъдено [фирма] (н.) да заплати на К. К. и Н. К. разноски по чл.78, ал.1 ГПК за заповедното и за исковото производство.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК, и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е аргументирана с доводи, че въззивният съд е разгледал иска по чл.422, ал.1 ГПК, въпреки отпадането на правния интерес за ищците от установяване на признатото в заповедното производство вземане като последица от обезсилване на издадената в тяхна полза заповед за изпълнение. Относно неправилността на решението се сочи, че въпреки оплакванията във въззивната жалба, въззивният съд не е отстранил допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото и не е събрал ангажираните с жалбата доказателства, допустими поради наличие на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК. Касаторът се позовава и на нарушение на чл.236, ал.2 ГПК при обсъждане на възраженията му срещу приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебнотехническа експертиза, на неправилна преценка на констатациите в заключението за множество недостатъци в наетия имот, препятстващи възможността да функционира нормално и да бъде ползван по предназначение, и на съществено нарушение на съдопроизводствените правила при произнасянето по искането във въззивната жалба за допускане на нова тройна експертиза.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че : Въззивният съд се е произнесъл с решението си по въпроса налице ли е правен интерес у ищеца от водене на иска по чл.422 ГПК при условие, че разпореждането за издаване на заповед за незабавно изпълнение е отменено изцяло, респективно заявлението по чл.417 ГПК е оставено без уважение, в противоречие със задължителните за съдилищата определение № 230/23.03.2010 г. по ч. т. д. № 83/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 246/11.01.2013 г. по т. д. № 1278/2011 г. на ВКС, І т. о.; Въззивното решение съдържа произнасяне по въпроса следва ли в производството по чл.422 ГПК да бъде зачетена силата на пресъдено нещо на съдебен акт, с който се отменя разпореждането за издаване на заповед за изпълнение, респективно заявлението по чл.417 ГПК се оставя без уважение, който въпрос е от значение за допустимостта на решението и за точното прилагане на закона и за развитието на правото – 280, ал.1, т.3 ГПК; В противоречие с формираната по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика в решение № 134/19.11.2015 г. по т. д. № 3495/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 212/21.12.2013 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на ВКС, І т. о, въззивният съд не е обсъдил в съвкупност с всички доказателства по делото възраженията на [фирма] срещу заключението на тройната СТЕ, формулирани в молба от 06.04.2016 г., и приложеното към нея писмено доказателство, които водят до извод за неоснователност на иска поради неизправност на ищците като страна по наемния договор; В противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не е допуснал изслушването на повторна съдебнотехническа експертиза, която да бъде изготвена от три вещи лица, сред които да има конструктор, електроинженер и В и К – инженер, каквото искане е направено с въззивната жалба и е следвало да бъде уважено, доколкото недопускането на експертизата от първоинстанционния съд се дължи на процесуално нарушение.
Ответниците по касация К. К. К. и Н. К. К. – двамата от [населено място], са депозирали писмен отговор в срока по чл.286, ал.1 ГПК. В отговора е направено възражение за недопустимост на касационната жалба поради подаването й от управителя на дружеството в несъстоятелност, вместо от синдика. Изразено е становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие на поддържаните от касатора основания за достъп до касационен контрол и за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Неоснователно е възражението на ответниците по касация за недопустимост на жалбата поради това, че е подадена от управителя на [фирма] (н.), чиито правомощия са били прекратени с решение № 56/08.01.2016 г. по т. д. № 8423/2013 г., а не от синдика на дружеството. При постъпване на жалбата в Софийски апелативен съд съдията – докладчик е установил, че тя не е подписана от синдика на дружеството в несъстоятелност, поради което е указал на синдика да я приподпише. Указанията са изпълнени от синдика в предоставения за това срок, с което нередовността на жалбата, свързана с надлежното процесуално представителство на подателя, е отстранена и жалбата не е недопустима.
За да се произнесе по съществото на правния спор, Софийски апелативен съд е извършил проверка на допустимостта на обжалваното пред него първоинстанционно решение и е счел за неоснователни доводите на жалбоподателя [фирма] (н.) за недопустимост на решението поради липса на правен интерес от воденето на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Въззивният съд е констатирал, че искът е предявен за установяване съществуването на вземане за предаване на вещ, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК, и че по повод подадена частна жалба по чл.419 ГПК, с определение № 18534 от 29.08.2014 г. по ч. гр. д. № 7166/2014 г. на Софийски градски съд, е отменено инкорпорираното в заповедта разпореждане за незабавно изпълнение и за издаване на изпълнителен лист и изпълнителният лист е обезсилен. Като е съобразил, че отмяната касае разпореждането за незабавно изпълнение, а не самата заповед за изпълнение, която не подлежи на обжалване и на косвен съдебен контрол, съдът е направил извод, че наличието на заповедта и подаденото възражение по чл.414 ГПК обуславят правен интерес за ищците от воденето на иска по чл.422, ал.1 ГПК и че искът, а съответно и постановеното по повод на него съдебно решение, не са недопустими.
След преценка на фактите и доказателствата по делото в пределите на чл.269 ГПК Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на наемодатели по сключен с ответното дружество договор за наем от 16.10.2006 г. с нотариална заверка на подписите ищците са носители на обективираното в заповедта за изпълнение вземане за предаване /връщане/ на предоставения под наем имот, което вземане е възникнало в резултат на надлежното разваляне на договора с връчена на 11.07.2013 г. нотариална покана. Правото на ищците да развалят договора е обосновано с извод за доказано неизпълнение на задължението на ответника – наемател да заплаща наем за ползването на наетия имот за времето след 01.07.2011 г.
За неоснователни са счетени възраженията на ответника за недължимост на претендирания наем и за неизправност на ищците – наемодатели като страна в договорното правоотношение, произтичаща от наличието на скрити недостатъци в предоставените под наем помещения, препятствали възможността за използването им по предназначение. От показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е приел за установено, че при сключване на договора имотът е предаден на ответника в добро състояние и че не са съществували технически и конструктивни пречки за нормалното му функциониране. След наемането на имота е предприето преустройство, за което е издадено разрешение за строеж от 27.06.2007 г. с инвеститор дружеството – наемател, като в процеса на извършване на преустройството са възникнали технически и конструктивни проблеми и имотът не е бил годен за ползване. Въззивният съд е анализирал заключението на назначената от първата инстанция съдебнотехническа експертиза и е взел предвид констатациите на вещите лица, че с оглед годината на построяване и на сградата /ок. 1935 г./, периода на експлоатацията й и извършваните преди това преустройства, е било необходимо да се проведат мероприятия за възстановяване на конструкцията на сградата и за евентуалното й усилване; по време на предприетото от ответника преустройство са извършени СМР, които не са били предвидени в одобрения проект, и в резултат на незаконните преустройства сградата е станала опасна за експлоатация; към 2006 г. не е имало индикация за сериозни проблеми в конструкцията на сградата, макар тя да не е била осигурена срещу земетръс, а извършените след 2006 г. промени в конструкцията й не са били укрепващи и не са подобрили поведението й в условия на сеизмична активност, като част от тях дори са довели до изменения в основната оригинална носеща конструкция. Вещите лица са обяснили, че отклоненията от одобрения проект за преустройството в архитектурната и в конструктивната част са толкова съществени, че се налага изготвяне на нов проект, без който е невъзможно да се разграничи кои от извършените работи са били необходими. Като е преценил в съвкупност свидетелските показания и експертното заключение, въззивният съд е приел, че макар преустройството да е било необходимо, ответникът не е доказал да са съществували непреодолими правни или технически пречки за неговото извършване съобразно одобрения проект и за въвеждане на имота в експлоатация за целта, за която е нает /за ресторант/, в рамките на уговорения в чл.1.5 на договора гратисен период. Изложил е съображения, че констатираната от вещите лица необезопасеност на сградата срещу земетръс не съставлява недостатък по смисъла на чл.230, ал.3 ЗЗД, тъй като земетръсът е хипотетично форсмажорно събитие и няма доказателства при регистрираните след сключване на договора земетресения сградата да е пострадала до степен, че да е станала опасна за обитаващите я хора. Изразил е становище, че съгласието на ответника да извърши по-сериозен ремонт от първоначално предвидения, не означава негодност за ползване на имота според уговореното предназначение. Доводите на ответника, че извършеният ремонт е по-скъп от сбора от неплатените месечни наемни вноски, е преценен като основание за отправяне на облигационни претенции към наемодателите, но не и като основание за освобождаване от задължението за плащане на наем. В зависимост от изложеното въззивният съд е направил крайния извод, че ищците са разполагали с правото да развалят едностранно договора и са упражнили надлежно това си право, поради което искът по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на признатото със заповедта за изпълнение вземане за връщане на имота е основателен.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
Първите два въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са от значение за допустимостта на обжалваното решение, за която – според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд следи служебно и в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. Преценени във връзка с данните по делото, въпросите не предпоставят допускане на решението до касационен контрол, тъй като не кореспондират с мотивите към въззивното решение и разрешаването им от въззивния съд не противоречи на посочената в изложението задължителна съдебна практика. Искът по чл.422, ал.1 ГПК е предявен при наличие на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК – договор с нотариална заверка на подписите, в преклузивния срок по чл.415, ал.1 ГПК след подадено възражение по чл.414 ГПК от ответника – длъжник. С определение, постановено по повод на частна жалба по чл.419 ГПК, е отменено инкорпорираното в заповедта за изпълнение разпореждане за незабавно изпълнение и е оставено без уважение заявлението за незабавно изпълнение, като е разпоредено обезсилване на издадения въз основа на заповедта изпълнителен лист. Процесуалният закон не урежда възможност за обжалване на самата заповед за изпълнение и сезираният с частната жалба по чл.419 ГПК съд не е имал правомощия да отмени заповедта и да остави без уважение заявлението за издаването й. Поради това – противно на твърденията на касатора, определението не съдържа диспозитив за отмяна на заповедта и за отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. При наличие на издадена и необезсилена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и на подадено възражение по чл.414 ГПК за ищците е съществувал правен интерес да предявят иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, за да установят съществуването на обективираното в заповедта вземане, в каквато насока е и произнасянето в определение № 230/23.03.2010 г. по ч. т. д. № 83/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 246/11.01.2013 г. по т. д. № 1278/2011 г. на ВКС, І т. о., на които се позовава касаторът. В създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС – напр. решение № 51/18.05.2012 г. по т. д. № 427/2012 г. на І т. о., решение № 78/06.06.2012 г. по т. д. № 511/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/06.11.2014 г. по т. д. № 2706/2013 г. на І т. о., решение № 30/25.04.2013 г. по т. д. № 245/2013 г. на ІІ т. о., решение № 143/13.12.2013 г. по т. д. № 1132/2012 г. на І т. о. и др., е възприето разрешението, че правният интерес от установителния иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, не отпада при отмяна по реда на чл.419 ГПК на разпореждането за незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение и обезсилване на изпълнителния лист. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВКС като е приел, че отмяната на разпореждането за незабавно изпълнение и обезсилване на изпълнителния лист за вземането, предмет на установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК, в производството по чл.419 ГПК не води до отпадане на правния интерес от предявяване и поддържане на иска по чл.422, ал.1 ГПК, след като към момента на приключване на устните състезания по делото заповедта за изпълнение не е обезсилена на предвидените в закона основания и възражението по чл.414 ГПК не е оттеглено. Предвид изложеното не се налага въззивното решение да се допуска до касационен контрол поради вероятност да е процесуално недопустимо или поради отклонение от задължителната практика на ВКС по въпроса за правния интерес от водене на специалния установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК.
Другите два въпроса в изложението, свързани с обсъждането на възраженията на касатора срещу заключението на съдебнотехническата експертиза и с отказа на съда да допусне нова тройна експертиза във въззивното производство, по съществото си представляват оплаквания за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. В т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че в стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното въззивно решение; Въпросите, които се отнасят до правилността на решението, нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не се допуска. За въпросите по п.2 и п.3 не е осъществена и поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. В мотивите към решението въззивният съд е обсъдил подробно заключението на назначената от първата инстанция експертиза /за което в разпоредително заседание по чл.267 ГПК на 02.09.2016 г. е констатирал, че не е оспорено надлежно от ответника/, и след преценката му във връзка с останалите доказателства по делото е достигнал до извод, че не се установяват твърденията на ответника за недостатъци в наетия имот от категорията на чл.230, ал.2 ЗЗД, препятстващи възможността за нормалното му функциониране и експлоатиране според предвиденото в договора за наем предназначение. С въззивната жалба касаторът е поискал допускане на нова техническа експертиза, но искането не е аргументирано с посочване на конкретни процесуални нарушения от страна на първата инстанция, препятствали ангажирането на експертизата в първоинстанционното производство. Въззивният съд е отказал да допусне поисканата експертиза по съображения, че няма процесуални нарушения от страна на първата инстанция, които да са препятствали възможността експертизата да бъде ангажирана в първоинстанционното производство и да предпоставят допускането й в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК. При направен от въззивния съд извод, че не са осъществени предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК, не може да се приеме за основателен довода на касатора за постановяване на въззивното решение в отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в частност – от указанията в т.2 и т.3 на тълкувателното решение.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 3943/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Ответниците по касация не са претендирали разноски, поради което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 296 от 06.02.2017 г., постановено по в. гр. д. № 3943/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :