О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 625
гр. София, 02.11.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1029/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Коминвест” АД – [населено място], срещу решение № 271 от 08.12.2017 г., постановено по т. д. № 438/2017 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 16.06.2017 г. по т. д. № 1666/2016 г. на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Коминвест” АД против „Босстил” ЕООД иск за установяване на основание чл.124 ГПК, че „Коминвест” АД не дължи на „Босстил” ЕООД сумата 42 335.97 лв., представляващи 10 % от общо дължима сума по буква „В” от Споразумение за доброволно плащане от 12.04.2016 г. в размер на 423 359.67 лв., ведно със законната лихва от датата на споразумението – 12.04.2016 г., до датата на последното плащане – 30.09.2016 г., и са присъдени разноски на „Босстил” ЕООД.
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът изразява несъгласие с решаващия извод на въззивния съд, че след като таксите и разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, разпределените за тази цел суми нямат погасителен ефект по отношение на вземането, предмет на изпълнителното дело, въпреки уговорката на страните в чл.7 от подписаното в хода на изпълнителното дело споразумение от 12.04.2016 г. Навежда оплаквания за нарушение на чл.20 ЗЗД при тълкуване на клаузите в споразумението и на чл.75 ЗЗД при разрешаване на спора кои задължения на длъжника са погасени с преведените за целите на изпълнителното дело суми. Позовава се и на необоснованост на изводите на въззивния съд относно правното значение на действията на длъжника по осчетоводяване на фактурата за разноски в изпълнителното производство.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Като основание за достъп до касационен контрол в изложението се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Босстил” ЕООД – [населено място]. В отговора са изложени съображения за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба, като е направено и искане за присъждане на разноски съгласно приложен списък по чл.80 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Коминвест” АД против „Босстил” ЕООД отрицателен установителен иск за недължимост на сумата 42 335.97 лв., представляваща 10 % от общо дължима сума в размер на 423 359.67 лв. по споразумение за доброволно плащане от 12.04.2016 г., Варненски апелативен съд е приел, че не са осъществени твърдените от ищеца правопогасяващи факти, освобождаващи го от отговорност към ответника за плащане на сумата 42 335.97 лв.
Въззивният съд е преценил като установени по безспорен начин следните факти по делото : С влязло в сила съдебно решение „Коминвест” АД е осъдено да заплати на „Босстил” ЕООД сума в размер на 427 682.93 лв., формирана като сбор от главница, обезщетение за забавено плащане, законни лихви и разноски. За принудително изпълнение на решението е образувано изпълнително дело № 77/2016 по описа на ЧСИ Ст. Я.. В хода на изпълнителното дело двете дружества са подписали споразумение за доброволно плащане от 12.04.2016 г., с което са постигнали съгласие да разсрочат изплащането на задължението. В чл.7 на споразумението е уговорено, че ако длъжникът заплати до 30.09.2016 г. 90 % от дълга, кредиторът няма да претендира и се отказва от остатъка от 10 % по т. „В” от споразумението, ведно със законната лихва за времето от 12.04.2016 г. до окончателното плащане. На 26.04.2016 г. кредиторът и длъжникът са подписали анекс към споразумението, с който са договорили всички дължими плащания да се извършват както по банковата сметка на кредитора, така и по сметката на ЧСИ Ст. Я..
В исковата молба ищецът е навел твърдения, че е изпълнил задължението си съобразно клаузата на чл.7 и че по силата на постигнатата с нея договореност не дължи на ответника – кредитор остатъка от 10 % до пълния размер на дълга. За установяване на твърденията е назначена съдебносчетоводна експертиза, според заключението на която в периода 30.03.2016 г. – 30.09.2016 г. ищецът е превел по банковата сметка на ответника – кредитор и по сметката на ЧСИ Ст. Я. общо 381 332.92 лв., съставляващи 90.073 % от общия размер на дълга по изпълнителното дело; При получаване на превод от 27.04.2016 г. с наредител „УниКредит Булбанк” АД съдебният изпълнител е удържал сумата 5 000 лв. за покриване на дължимата такса за изпълнение по т.26 ТТ ЗЧСИ; За удържаната такса е изготвена сметка по чл.79 ЗЧСИ с посочване на основанието, размера на таксата и материалния интерес, върху който е изчислена, и за нея съдебният изпълнител е издал на длъжника фактура № 3463/03.05.2016 г. на стойност 5 400 лв. с ДДС; Фактурата е осчетоводена от дружеството – ищец, включена е от него в справката – декларация по ЗДДС и в дневника за покупки за м. юни 2016 г. и дружеството е упражнило право на приспадане на данъчен кредит; На 12.05.2016 г. ищецът е заплатил сумата 400 лв. /до начислените с фактурата 5 400 лв./ с посочено основание за плащането „разноски по изп. дело № 77/2016 г.”.
Въз основа на констатациите в заключението на счетоводната експертиза съдът е направил извод, че сумата 5 000 лв. не е послужила за погасяване на задължението на ищеца към ответника по споразумението от 12.04.2016 г., а представлява правомерно удържана от съдебния изпълнител пропорционална такса за извършени изпълнителни действия по изп. дело № 77/2016 г. В подкрепа на този извод съдът се е позовал на разпоредбата на чл.79, ал.1 ГПК, възлагаща разноските по изпълнението на длъжника, и на т.26 ТТ ЗЧСИ, предвиждаща за изпълнение на парично вземане да се събира пропорционална такса върху събраната сума. С оглед правилото на чл.26 ТТ ЗЧСИ съдът е преценил, че при извършване на превода от 27.04.2016 г. е била дължима и съответната такса върху събраната сума, което обстоятелство е посочено в издадените на длъжника фактури и в изготвената от съдебния изпълнител сметка по чл.79 ЗЧСИ. Обстоятелството, че сметката не е връчена на ищеца – длъжник, е счетено за ирелевантно за спора предвид безспорно установения факт, че ищецът е осчетоводил издадените от съдебния изпълнител фактури, в които основанието и размерът на дължимата такса за превода от 27.04.2016 г. са възпроизведени изрично позоваване на т.26 ТТЗЧСИ. Посочено е, че ищецът не е обжалвал акта на съдебния изпълнител относно таксата по реда на чл.435, ал.2 ГПК (т.2 от Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС), а е включил фактурата в дневника за покупки по ЗДДС и в справката – декларация по ЗДДС и е упражнил правото си на приспадане на данъчен кредит по нея. Действията на ищеца са квалифицирани от съда като признание, че сумата 5 000 лв. съставлява такса за изпълнението и че преводът й няма погасителен ефект за задължението по споразумението от 12.04.2016 г.
В зависимост от извода, че получената по сметката на съдебния изпълнител сума от 5 000 лв. е платена като такса за изпълнението и не следва да се включва в общия сбор на платените по споразумението суми, въззивният съд е приел, че до 30.09.2016 г. по изпълнителното дело е постъпила сума в размер на 376 332.92 лв., която не покрива 90 % от общия размер на дълга. Оттук е направен и решаващият извод, че ищецът не е могъл да се възползва от предвиденото в чл.7 на споразумението опрощаване на 10 % от дълга и че дължи на ответника оспорваната с иска сума – 42 335.97 лв.
Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ищеца за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл.20 ЗЗД при тълкуване на общата воля на страните в споразумението и в подписания към него анекс. Отчел е, че с подписване на анекс към споразумението страните са се съгласили всички плащания по банковата сметка на ЧСИ Ст. Я. да погасяват дълга на длъжника към взискателя, но е приел, че това съгласие не отменя задължението на длъжника по изпълнението да заплаща дължимите такси за всяко действие на ЧСИ, за което е предвидена такса в ТТЗЧСИ. Изложил е съображения, че задължението за плащане на такса произтича от закона и е възпроизведено в т.Б.4 на споразумението, като при липса на уговорка между страните в изпълнителното производство за разсрочване на разноските и таксите по изпълнението, таксата по т.26 ТТЗЧСИ е била дължима още при извършване на съответното действие (плащане на дължимите суми) и правомерно е удържана от съдебния изпълнител.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
Касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в решение № 81/2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на І т. о. по значимия за изхода на делото въпрос „Как следва да се тълкува волята на страните, изразена в писмено двустранно съглашение”. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е поставен въпросът „Допустимо ли е по обща воля между взискател и длъжник да се уговори погасителен ефект на всички суми, постъпващи по едно изпълнително дело, за целите на настъпването на определена последица между страните, независимо от разпоредбата на чл.79 ГПК”. Допълнителният селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументиран със съображения, че касационното разглеждане на въпроса ще допринесе за създаване на съдебна практика по приложението на чл.79 ГПК и за преодоляването на погрешни виждания относно прилагането на закона.
Поставените в изложението въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са от значение за изхода на делото и за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд. За да отхвърли предявения от касатора отрицателен установителен иск, въззивният съд не е подлагал на тълкуване клаузите на подписаното от страните споразумение и не се е произнасял дали е допустимо страните да уговарят погасителен ефект на всички постъпващи по изпълнителното дело суми, независимо от разпоредбата на чл.79 ГПК. Въззивният съд е зачел волята на страните, обективирана в клаузата на чл.7 от споразумението и в подписания към него анекс, но с оглед данните и доказателствата по делото е преценил, че тя няма отношение към дължимите в изпълнителното производство такси и разноски, чието погасяване е подчинено на уредени в закона императивни правила. Изводът на съда, че платените по изпълнителното дело суми, необходими за покриване на таксите за изпълнението, не следва да се включват в общия размер на платените в изпълнение на споразумението суми, е обоснован и с действията на самия длъжник (сега касатор) по осчетоводяване на издадената от съдебния изпълнител фактура за такси/разноски с приспадане на данъчен кредит по ЗДДС. Посочените действия са квалифицирани като признание на задължението за такса и на неговото погасяване чрез плащане, а това признание е несъвместимо с тезата на касатора, че сумата 5 000 лв. следва да се счита като платена в изпълнение на споразумението и че плащането й има погасителен ефект за дълга по изпълнителното дело. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд, не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, а несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е пречка въззивното решение да се допусне до касационен контрол за извършване на такава проверка по реда на чл.290 ГПК.
По отношение на въпросите в изложението не са осъществени и поддържаните от касатора допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Въззивното решение не противоречи на практиката в решение № 81/2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о., по въпроса за съблюдаване на критериите на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорите. Отхвърлянето на установителния иск по чл.124 ГПК не е обусловено от тълкуване на споразумението от 12.04.2016 г., което изключва твърдяното противоречие с практиката на ВКС, релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Аргументите, с които е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съставляват по същността си доводи за неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбата на чл.79 ГПК и не убеждават съда, че поставеният в изложението въпрос (№ 2) е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал и на очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция от мотивите към решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът е посочил, че въззивното решение е очевидно неправилно поради нарушение на императивни правни норми – чл.20 ЗЗД и чл.75 ЗЗД, и поради явна необоснованост на изводите на въззивния съд по въпросите платена ли е сумата 5 000 лв. в изпълнение на задължението по споразумението и правомерно ли е удържана от частния съдебен изпълнител такса за изпълнение до размер на тази сума. Нарушението на чл.20 ЗЗД и чл.75 ЗЗД би било основание по чл.281, т.3 ГПК за касиране на въззивното решение като неправилно, без да има за последица опорочаване на решението до степен на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Мотивите към решението не сочат на явна необоснованост на изводите на въззивния съд по спорните между страните въпроси за погасителния ефект на извършеното по изпълнителното дело плащане на сумата 5 000 лв. Тези изводи са обусловени от преценка на фактите и доказателствата по делото и без извършване на цялостна проверка от страна на касационната инстанция за правилното им формиране, не може да се даде категоричен отговор дали са обосновани или необосновани. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не счита за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 438/2017 г. на Варненски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата 2 000 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, заплатено в брой на основание договор за правна защита и съдействие от 01.03.2015 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 271 от 08.12.2017 г., постановено по т. д. № 438/2017 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Коминвест” АД с ЕИК[ЕИК] – [населено място], к. к. „Златни пясъци”, хотел „П. бийч”, да заплати на „Босстил” ЕООД с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 2 000 лв. (две хиляди лв.) – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :