О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
гр. София, 05.01.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3529/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], против въззивно решение № 507 от 28.07.2014 г., постановено по в. т. д. № 333/2014 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 152 от 05.12.2013 г. по т. д. № 85/2013 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК от [фирма] иск за установяване по отношение на „М & Т – П.” О., Т. Г. П. и М. Т. П. съществуването на вземане на [фирма] солидарно към тримата ответници за сумата 55 767.85 евро, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 15.02.2013 г., до окончателното плащане, по запис на заповед № 100300 от 20.11.2007 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 165/2012 г. на Велинградски районен съд, и са присъдени разноски на ответниците по чл.78, ал.3 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът навежда оплаквания, че въззивният съд е основал решаващите си изводи по съществото на спора на твърдения и писмени доказателства, въведени и представени от ответниците след изтичане на преклузивния срок за отговор на исковата молба и след първото по делото съдебно заседание. Излага доводи, че твърденията и доказателствата за разваляне на договора за лизинг и за предявяване на записа на заповед през 2008 г. не са свързани с доклада по чл.146 ГПК, за да е допустимо обсъждането и приемането им при условията на чл.146, ал.2 и ал.3 ГПК. Позовава се на необоснованост и незаконосъобразност на извода на въззивния съд за погасяване по давност на исковете по записа на заповед, като счита, че той е формиран в противоречие с разпоредбата на чл.592 ГПК, предвид липсата на надлежно удостоверяване в нотариалните покани за предявяване на записа на заповед относно датата на връчване и личността на получателя. С жалбата са въведени и оплаквания за процесуални нарушения при разглеждане на делото във въззивното производство, изразяващи се в необсъждане на доводи и възражения във въззивната жалба, както и за неправилна преценка на фактите и доказателствата относно размера на задължението по обезпечения със записа на заповед договор за лизинг и погасената част от него.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните процесуалноправни въпроси : 1. Допустимо ли е да се допускат, приемат и на тях да се основе решението на съда, възражения и доказателства, касаещи твърдения за факти, на които ответникът не се е позовал в сроковете по чл.370 във вр. с чл.133 ГПК; 2. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички възражения на страните в рамките на оспорената част от решението. Допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдения, че първият въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 153/01.08.2011 г. по гр. д. № 39/2011 г. на ІІ г. о. и решение № 429/21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на І г. о., а вторият – в противоречие със задължителната практика в решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ІІІ г. о. – основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответниците „М & Т – П.” О., Т. Г. П. и М. Т. П. – всички със съдебен адрес в [населено място], изразяват становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 13.11.2014 г. Претендират разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Пазарджишки окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск на [фирма] за съществуване на парично вземане по запис на заповед от 20.11.2007 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, солидарно към ответниците „М & Т – П.” О. – издател на записа на заповед, и Т. Г. П. и М. Т. П. – авалисти, Пловдивски апелативен съд е приел за основателно възражението на ответниците за недължимост на вземането поради изтичане на тригодишната погасителна давност по чл.531, ал.1 ТЗ. За начало на давностния срок е определена датата 11.11.2008 г., на която – според извода на съда, издаденият с падеж „на предявяване” запис на заповед е предявен на издателя и на авалистите.
При произнасяне по възражението за давност въззивният съд е съобразил приетите в първоинстанционното производство 3 бр. нотариални покани, представени от ответниците за доказване на твърдението им, че записът на заповед е предявен през 2008 г., а не през 2012 г., както е поддържал ищецът. След преценка на съдържанието на нотариалните покани съдът е приел, че те съдържат надлежно удостоверяване на датата 15.11.2008 г. като дата на връчване и съответно на предявяване на записа на заповед, с оглед на което е счел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ответника за неправилност на изводите на първоинстанционния съд относно момента на предявяване на записа на заповед, от който е започнал да тече давностният срок по чл.531, ал.1 ТЗ. Като неоснователни са преценени и оплакванията в жалбата за допуснати от първата инстанция съществени процесуални нарушения, изразяващи се в разглеждане на твърдения и приемане на писмени доказателства относно предявяването на записа на заповед и развалянето на обезпечения с него договор за лизинг в първото съдебно заседание, след изтичане на предвидените в процесуалния закон преклузивни срокове за попълване на делото с фактически и доказателствен материал. Позовавайки се на законодателното изменение на Гражданския процесуален кодекс, обн. в ДВ бр.100/2010 г., съставът на Пловдивски апелативен съд е изразил становище, че с оглед съдържанието на изготвения по делото доклад не е била налице настъпила преклузия за въвеждане на твърденията и за представяне на доказателствата, върху които първоинстанционният съд е изградил изводите си по съществото на спора.
В мотивите към решението си въззивният съд е изложил и съображения по повод оплакванията на ищеца – жалбоподател за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че договорът за лизинг е развален считано от 15.11.2008 г. и че лизингополучателят – издател на записа на заповед „М & Т – П.” О. не дължи претендираната в заповедното производство парична сума, включваща неплатени лизингови вноски за времето след развалянето. По отношение на развалянето на договора въззивният съд е преценил, че то е настъпило към 15.11.2008 г., когато е изтекъл предоставения от ищеца – лизингодател, с нотариални покани от 12.11.2008 г., тридневен срок за доброволно плащане на дължимите към м. 11.2008 г. лизингови плащания на стойност 27 014.40 лв. След обсъждане на заключението на съдебносчетоводната експертиза по делото съдът е направил извод, че при съобразяване на първоначално внесената от лизингополучателя встъпителна вноска, на заплатените впоследствие погасителни вноски и на развалянето на договора за лизинг след 15.11.2008 г. непогасеното задължение на лизингополучателя е в размер, значително по-малък от претендирания.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
Касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с процесуалноправни въпроси, които не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата правна воля на съда по предмета на спора. Първият от въпросите е изграден върху поддържаното в касационната жалба оплакване, че съдът е основал извода си за неоснователност на предявения по делото иск на твърдения и възражения на ответниците, които не са въведени в рамките на срока по чл.370 във вр. с чл.133 ГПК, и е приел писмени доказателства за установяването им, представени след изтичане на преклузивните срокове за ангажиране на доказателства. Вторият въпрос е аргументиран с дословно възпроизвеждане на съдържащите се в касационната жалба оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на възражението във въззивната жалба за нередовност на връчването на нотариалните покани, с които е извършено предявяването на записа на заповед и е отправено изявлението за разваляне на договора за лизинг, и за неправилно установяване на размера на дължимите и непогасени задължения по договора за лизинг. Въпреки, че са обвързани с общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, поставените въпроси по същността си представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, които според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК и не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Освен това въпросите не кореспондират с приетото в мотивите към обжалваното решение, че твърденията и доказателствата на ответниците относно момента на разваляне на договора за лизинг и датата на предявяване на записа на заповед не са преклудирани, респ. че нотариалните покани за предявяване на записа на заповед са връчени редовно. Евентуалната необоснованост и незаконосъобразност на тази преценка е от значение за правилността на въззивното решение, която може да бъде преценявана само в производството по чл.290 ГПК в случай на допуснато касационно обжалване, но не и в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и поради недоказаност на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС в решение № 153/01.08.2011 г. по гр. д. № 39/2011 г. на ІІ г. о., решение № 429/21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на І г. о. и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСТК на ВКС – т.4, 2013 г., касаеща настъпването на преклузията за попълване на делото с фактически твърдения на страните и с доказателства. Разглеждането на твърденията на ответниците за разваляне на договора за лизинг и за предявяване на записа на заповед и обсъждането на доказателствата, представени за установяването им в първото съдебно заседание, е мотивирано от въззивния съд с преценката, че същите са процесуално допустими предвид съдържанието на изготвения от първата инстанция доклад и подлежащите на установяване факти по спора. С постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 163/17.01.2012 г. по т. д. № 965/2010 г. състав на ВКС, І т. о., се е произнесъл, че в производството по търговски спорове правото на ответника да представи писмени доказателства не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.370 ГПК /респ. срока за допълнителен отговор/, ако доказателственото искане е заявено за пръв път след доклада по делото при разглеждането му в открито съдебно заседание и ангажираното доказателства е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражение, заявено в отговора на исковата молба и уточнено от фактическа страна с оглед на доклада или на указанията на съда. В решението е посочено, че заявеното в отговора на исковата молба възражение за погасяване на вземането по давност може да се извежда от факти, които не се оспорват и се считат за установени от представените от ищеца доказателства, но може да се основава и на други факти като например различен момент на настъпване на изискуемостта, които да са неясни или несъответстващи на твърдените от ищеца факти и по тази причина да изискват обяснения на страните в първото по делото заседание с цел установяване на истината по чл.10 ГПК – в този случай уточняването на фактите и представянето на доказателства след срока за отговор по чл.370 ГПК е процесуално допустимо, тъй като има връзка с доклада по делото и с указанията, които съдът дължи на страните. В конкретния случай въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната практика в цитираното решение, тъй като видно от данните по първоинстанционното дело ответниците са навели фактически твърдения и възражения за разваляне на договора за лизинг и за изтекла погасителна давност за вземането по записа на заповед още с отговорите на исковата молба, а в първото съдебно заседание са пояснили твърденията и възраженията си и именно във връзка с тези пояснения са ангажирали писмените доказателства, въз основа на които инстанциите по същество са формирали изводите си за неоснователност на иска.
Въззивното решение не противоречи и на задължителната практика в решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., по въпроса за процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и доводи, посочени във въззивната жалба. В мотивите към решението съдът се е произнесъл по всички повдигнати с въззивната жалба спорни въпроси и по всички оплаквания за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение. Действително, мотивите са схематични, но доколкото съдържат произнасяне по възраженията и доводите на обжалващата страна, съдържанието им не предпоставя допускане на решението до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 333/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
В зависимост от изхода на делото на ответниците по касация следва да се присъдят разноски в размер на сумата 3 750 лв., представляваща ? от заплатеното в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 30.10.2014 г. Остатъкът до пълния размер на възнаграждението – 7 500 лв., не следва да се присъжда, тъй като възнаграждението от 7 500 лв. е уговорено не само за изготвяне на отговор на касационната жалба, но и за процесуално представителство пред ВКС, което предполага производство по чл.290 ГПК, каквото не може да се развие поради недопускане на касационното обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 507 от 28.07.2014 г., постановено по в. т. д. № 333/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на „М & Т – П.” О., Т. Г. П. и М. Т. П. – всички със съдебен адрес [населено място], [улица], общо сумата 3 750 лв. /три хиляди седемстотин и петдесет лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :