О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 851
гр. София, 24.11.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 566/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 2580 от 28.12.2015 г., постановено по т. д. № 4089/2015 г. на Софийски градски съд, 11 състав. С посоченото решение е отменено решение № 12 от 27.05.2015 г. по т. д. № 1322/2014 г. на Софийски градски съд, VІ-3 състав, и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 73 558.53 лв., представляваща цена на продаден зарибителен материал по 4 бр. фактури от 2012 г., на основание чл.327, ал.1 ТЗ, сумата 5 605.01 лв. – обезщетение за забава върху дължимата цена от датата на забавата до 10.11.2013 г., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, законна лихва върху главницата от подаване на исковата молба на 13.12.2013 г. до окончателното плащане и разноски в размер на 13 570.54 лв.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд неправилно е уважил иска за цена на зарибителен материал по фактура № 12 от 31.12.2012 г., която е издадена във връзка с поискано от ищеца авансово плащане и не е съпроводена с реална доставка на зарибителен материал, и не е взел предвид доказаното по делото извънсъдебно прихващане на задължението за цена по другите три фактури със суми, които касаторът е превел на [фирма] за нереализирани доставки на зарибителен материал. Според касатора, въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като не е обсъдил всички доказателства по делото, кредитирал е показания на заинтересован свидетел /К. Г./, не е съобразил направеното с отговора на исковата молба и настъпило в хода на делото извънсъдебно прихващане на насрещни задължения, нарушил е принципа за равнопоставеност на страните в процеса и е приложил неправилно последиците на доказателствената тежест като не е възложил на ищеца да проведе пълно и главно доказване на факта на предаване на зарибителния материал по всяка от фактурите. В жалбата са развити и оплаквания за необоснованост и материална незаконосъобразност на изводите на въззивния съд за съществуване на задължения за касатора за плащане на цена по договори за търговска продажба, оформени с процесните фактури.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, аргументирани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника по касация [фирма], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че от събраните по делото доказателства е установено наличието на непогасени задължения на ответника [фирма] към ищеца [фирма] за сумата 73 558.53 лв., представляваща сбор от останала неплатена част от цена на закупен зарибителен материал по издадени от продавача фактури № 12, 18, 21 и 34, което е основание за осъждане на ответника да изпълни задължението си по чл.327, ал.1 ЗЗД за плащане на дължимата цена, ведно с обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД от момента на забавата по всяка фактура до предявяване на исковете в размер на 5 605.01 лв. Въззивният съд е основал извода си за възникване на задълженията с установените от счетоводната експертиза по делото факти, че четирите фактури са осчетоводени и от двете страни, отразени са в дневниците за покупки и продажби и в декларациите по ЗДДС, ответникът – купувач е упражнил правото си на приспадане на данъчен кредит по всяка от фактурите и е извършил частични плащания след издаването им.
За неоснователно е счетено възражението на ответника, че фактура № 12/31.12.2012 г. не е издадена за извършена доставка на зарибителен материал, а е по повод искане на ищеца за авансово плащане на бъдеща доставка. Преценявайки фактурата във връзка с останалите доказателства, съдът е направил извод, че не е установено преди или най-късно в деня на издаване на фактурата ответникът – купувач да е извършвал плащане на стойност, съответстваща на вписаната в съдържанието й, което изключва хипотезата на авансово плащане. Въззивният съд се е позовал и на приетия като доказателство препис от нотариално заверена молба за потвърждаване на вземания/задължения на [фирма], съдържаща изрично признание на ответника – купувач за задължение в размер на 72 480 лв., за каквато сума е издадена фактура № 12.
Относно твърдението на ответника за погасяване на задълженията за неплатена част от цената на доставен зарибителен материал по другите три фактури чрез прихващане въззивният съд е посочил, че по делото не е приемано за разглеждане възражение за прихващане /необходимо с оглед спорния характер на насрещните вземания/. Препратил е към протокола от съдебно заседание на 20.04.2015 г., в което Софийски градски съд е оставил без уважение молбата на [фирма] за приемане на възражение за прихващане, като е акцентирал и върху липсата на доказателства за съществуване на предпоставки по чл.371 ГПК за разглеждане на такова възражение от въззивната инстанция.
По допускане на касационното обжалване :
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен посочен от касатора правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които имат значение за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка по спора от въззивния съд и за обсъждането на доказателствата, не са правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Правилността на въззивното решение не е предмет на производството по чл.288 ГПК, а се преценява само след допускане на касационното обжалване по реда на чл.290 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК няколко въпроса, за част от които поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а за останалата част сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е заявено по отношение на следните въпроси : 1. Следва ли при условията на чл.172, пр.1 ГПК показанията на свидетел, който е имал ръководен пост в търговското дружество на една от страните, да бъдат преценявани и съпоставяни с останалия доказателствен материал, след което да бъдат приети за обективни и достоверни, даващи възможност на съда да изгради върху тях изводите си относно фактическата обстановка по спора; 2. Следва ли в решението съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; В мотивите си въззивният съд бил ли е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; Освен това трябвало ли е да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, като се съобрази с приобщеният доказателствен материал. Касаторът твърди, че въззивният съд е разрешил въпроса по п.1 в противоречие със задължителната практика по чл.290 ГПК в решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, ІV г. о., като „е приел за доказано, че фактура № 12 от 2012 г. не представлява авансово плащане, въз основа на заинтересования свидетел Г., въпреки, че то противоречи на депозираната счетоводна експертиза”. За въпросите по п.2 поддържа, че в противоречие със задължителната практика по чл.290 ГПК в решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, ІV г. о., „в съобразителната част на обжалваното решение не са обсъдени всички доказателства поотделно и в съвкупност”.
Първият въпрос не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като решаващият извод на въззивния съд за доказаност на задължението на дружеството – касатор за плащане на цена по фактура № 12/31.12.2012 г. не е формиран въз основа на свидетелски показания. За да приеме, че касаторът дължи цена на зарибителен материал по договор за търговска продажба, оформен с посочената фактура, въззивният съд е взел предвид изричното признание на задължението, съдържащо се в изходящ от него документ, както и установения чрез счетоводна експертиза факт, че фактурата е осчетоводена при двете страни по сделката, вписана е в дневниците за покупки и продажби и в декларациите по ЗДДС на продавача и купувача и купувачът е упражнил правото си на приспадане на данъчен кредит по нея. В създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС по приложението на чл.327 ТЗ е възприето разрешението, че осчетоводяването на фактурата от купувача, включването й в дневника за покупки и в декларацията по ЗДДС и ползването на данъчен кредит във връзка с отразената в съдържанието й сделка съставлява признание на купувача за сключването на договор за търговска продажба и за съществуване в негова тежест на задължение за плащане на цената на закупената стока /в този смисъл решение по т. д. № 1120/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 42/2010 г. по т. д. № 539/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 47/2013 г. по т. д. № 137/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 46/23.07.2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 44/31.03.2009 г. по т. д. № 447/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 228/07.01.2015 г. по т. д. № 3597/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 71/08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 252/01.01.2013 г. по т. д. № 1067/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 228/07.01.2015 г. по т. д. № 3597/2013 г. на ВКС, І т. о., и др./. В съответствие с тази практика въззивният съд е преценил действията на ответника /сега касатор/ като признание на спорното задължение, а показанията на свидетеля Г. са послужили само като допълнителен аргумент за извода, че фактурата доказва реално извършена продажба на зарибителен материал, противно на тезата на ответника – касатор, че е издадена по повод поискано от ищеца авансово плащане на бъдеща неосъществена доставка. Предвид доказателствата, с които съдът е мотивирал извода си за основателност на иска за цена по конкретната фактура, въззивното решение не противоречи на задължителната практика в решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, ІV г. о., според която съдът следва да подхожда със засилена критичност към показанията на свидетел, за който има основания да се счита заинтересован по смисъла на чл.172 ГПК, да ги преценява с оглед на всички други доказателства по делото и да ги ползва като източник за установяване на факти, ако не противоречат на останалите достоверни доказателства.
Въпросите по п.2 съдържат оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на фактите и доказателствата по делото, които са от значение за правилността на въззивното решение и не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Дори да се приеме, че отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, тези въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие със сочената от касатора задължителна практика по чл.290 ГПК. Въззивният съд е изградил решаващите си изводи за основателност на иска по чл.327, ал.1 ТЗ върху приетите за доказани по делото правни действия, чрез които купувачът е признал задължението си към продавача /изрично признание на задължението в писмен документ и признание чрез осчетоводяване на фактура № 12 с ползване на данъчен кредит/. Достигайки до извод, че извършените от купувача действия доказват възникването и съществуването на задължението за плащане на цена, съдът е отрекъл основателността на поддържаните от ответника доводи за липса на реално осъществена доставка на зарибителен материал. Предвид изложеното, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по формулираните в п.2 въпроси.
Касаторът е аргументирал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдения, че с обжалваното решение съдът е разрешил правни въпроси, по които липсва съдебна практика и отговорът по тях би допринесъл за правилното прилагане на закона и за развитието на правото. Формулирано по този начин, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да се счете за надлежно заявено, тъй като за осъществяването му е необходимо разрешеният с въззивното решение правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Правилното прилагане на закона е от значение за правилността на въззивното решение и не се преценява в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК.
Независимо от горните съображения въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради отсъствие на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на заявените във връзка с него въпроси : 1. „Вътрешното убеждение” на съда като принцип при обсъждане и възприемане на доказателствата, доводите и твърденията на страните, отразява ли задължението на съда за обективност и безпристрастност при обсъждането на писмените и гласни доказателства, тяхното съпоставяне едно с друго /свидетелско показание и нотариална покана/, прилагайки принципа за равнопоставеност на страните в процеса; 2. При обективното обсъждане на свидетелските показания въпросът за заинтересоваността на свидетел, посочен в разпоредбата на чл.172 ГПК, следва ли да се оцени предвид неговото материално облагодетелстване от изхода на спора в полза на страната, чийто свидетел е негов работодател, и това предпоставка ли е за постановяване на безпристрастен и обоснован съдебен акт; 3. Изискването за издаване на фактура при търговската продажба има само доказателствено значение или е и условие за валидност на сделката; Действителна ли е търговската продажба по смисъла на чл.327, ал.1 от Търговския закон, която не е документирана с фактура, или пък фактурата не отговаря на изискванията на чл.6, ал.1 от Закона за счетоводството”. Първият въпрос е хипотетичен и е зададен във връзка с оплакванията в касационната жалба за неправилна преценка на доказателствата от страна на въззивния съд и за необсъждане на доказателствата и доводите, подкрепящи защитната теза на касатора. Нарушенията на съдопроизводствените правила са относими към правилността на въззивното решение – чл.281, т.3 ГПК, поради което дори да са допуснати от съда, не могат да послужат като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. От значение за правилността на решението е и вторият въпрос, който отразява становището на касатора за основаване на решението върху показания на заинтересован свидетел. Относно този въпрос съдебният състав препраща към съображенията за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, за който се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е обсъждал и не се е произнасял по поставените в п.3 въпроси, което изключва тяхната значимост за изхода на делото. Значението на фактурата, издадена във връзка с търговска продажба, е изяснено в достатъчна степен от задължителната практика на ВКС, което изключва приложимостта на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 4089/2015 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на 4 800 лв. – заплатено /по банков път/ адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 21.01.2016 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2580 от 28.12.2015 г., постановено по т. д. № 4089/2015 г. на Софийски градски съд, 11 състав.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [жилищен адрес]03, да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 4 800 лв. /четири хиляди и осемстотин лв./ – разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :