О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
гр. София, 17.01.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести декември през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2046/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 115 от 29.05.2017 г., постановено по в. т. д. № 123/2017 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 944 от 22.12.2016 г. по т. д. № 760/2016 г. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените [фирма] субективно съединени искове с правно основание чл.92 ЗЗД против Е. А. Г., К. В. Г., А. В. Г., С. П. С. и П. С. С. за заплащане на неустойка по договор за проектиране, продажба на недвижим имот и учредяване право на строеж срещу задължение за строителство с нотариална заверка на подписите от 10.10.2006 г. в размер на по 20 000 евро – от Е. Г., С. С. и П. С., и по 6 666.66 евро – от Е. Г., К. Г. и А. Г. в качеството им на наследници на В. Г., починал на 07.02.2009 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковете до окончателното плащане, и искове за солидарно заплащане от ответниците на сумите 13 706 лв. и 950 лв. – извършени от ищеца разноски за проектиране на ПУП и изготвяне на идеен проект.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно. Като основание за недопустимост и за неправилност на решението се сочи служебно прилагане от въззивния съд на института на погасителната давност, без валидно въведено от ответниците възражение за давност. Излагат се оплаквания, че в отговора на исковата молба ответниците са посочили като начален момент на погасителната давност датата 03.08.2007 г. и не са изпълнили указанията на първоинстанционния съд да уточнят обстоятелствата във връзка с него. Въпреки липсата на уточнение, инстанциите по същество приели за начален момент на давността датата 09.03.3007 г., прилагайки служебно незаявени от страните факти.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че : Въззивният съд се е произнесъл с решението си по въпроса от кога следва да се счита, че започва да тече давностния срок по договора за исковите претенции, като е приел, че е сезиран с валидно направено възражение за давност; Апелативен съд – В. е допуснал процесуално нарушение, след като е ценил задължителните указания на Окръжен съд – Варна за задължаване на ответниците да уточнят факти и обстоятелства във връзка с твърдението си досежно възражението за давност за дата 03.08.2007 г. като такива, дадени по реда на чл.140 от ГПК, а не като такива, инкорпорирани в определението по чл.374 ГПК, и по този начин се е произнесъл в разрез с практиката в решение № 202/27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 114/26.10.2012 г. по т. д. № 907/2011 г. на ВКС, І т. о., по въпроса „имат ли задължителен характер указанията на съда, дадени в определение по реда на чл.374 от ГПК, и какво следва от тяхното неизпълнение за валидността на направените от ответната страна възражения”.
Ответниците по касация Е. А. Г., К. В. Г., А. В. Г., С. П. С. и П. С. С. – чрез пълномощник адв. М. В., са депозирали съвместен отговор по чл.287, ал.1 ГПК. В отговора е изразено становище за неоснователност на касационната жалба и е направено искане за разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение по исковете с правно основание чл.92 ЗЗД срещу ответниците Е. Г., С. С. и П. С. за заплащане на неустойка в размер на по 20 000 евро. В частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта за отхвърляне на предявените срещу Е. Г., К. Г. и А. Г. като наследници на В. Г. искове с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на по 6 666.66 евро и в частта за отхвърляне на исковете за солидарно осъждане на всички ответници да заплатят сумите 950 лв. и 13 706 лв. – разноски за проектиране, касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, тъй като цената на исковете е под предвидения в чл.280, ал.1, т.1 ГПК минимален праг за достъп до касационен контрол по търговски дела – 20 000 лв., и решението по тези искове не подлежи на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение Варненски апелативен съд е констатирал, че единственото оплакване във въззивната жалба на [фирма] е за недопустимост на решението на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени исковете на дружеството по чл.92 ЗЗД и чл.79 вр. с чл.82 ЗЗД, поради прилагане на института на погасителната давност въз основа на нередовно възражение на ответниците за изтекла давност. След като е преценил, че релевираният с жалбата порок е относим към правилността, а не към допустимостта на първоинстанционното решение, и след служебна проверка е установил, че решението не е недопустимо, въззивният съд се е произнесъл по съществото на въведения с исковете правен спор в очертаните с въззивната жалба предели. Поради непосочване на други пороци на решението, извън тези във връзка с давността, въззивният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция и е възприел направените в тях изводи, че в качеството на възложители по сключен с дружеството – ищец действителен договор за проектиране, продажба на недвижим имот и учредяване право на строеж с нотариална заверка на подписите от 10.10.2006 г. физическите лица – ответници не са изпълнили договорното си задължение да снабдят ищеца с нотариално заверено пълномощно по чл.9, раздел ІІ от договора за провеждане на цялостна процедура по проектиране и одобряване на строителните книжа, което съставлява основание за ангажиране на договорната им отговорност за заплащане на неустойка, уговорена в чл.4, р.ІІІ на договора.
За да потвърди решението за отхвърляне на исковете по чл.92 ЗЗД, Варненски апелативен съд е приел за основателно възражението на ответниците за погасяване по давност на претендираното с исковете вземане за неустойка. По повод оплакванията във въззивната жалба на [фирма] въззивният съд е установил, че още с отговора на исковата молба ответниците са направили възражение за изтекла погасителна давност с твърдение, че давността е започнала да тече от 03.08.2007 г. Обстоятелството, че ответниците не са изпълнили указанията на първоинстанционния съд в проекта за доклад да уточнят защо сочат датата 03.08.2007 г. за начало на давностния срок, е преценено като ирелевантно за надлежното въвеждане на възражението за давност в предмета на делото. Изложени са съображения, че независимо от твърденията и доводите на страната, която се е позовала на изтекла погасителна давност, съдът дължи произнасяне по възражението за давност въз основа на фактите и доказателствата по делото, в зависимост от които определя не само началото на давностния срок, но и приложимата за спорното вземане давност – обща или специална. Съобразявайки факта, че в договора не е уговорен срок за изпълнение на задължението на възложителите за снабдяване на изпълнителя с пълномощно по чл.9, р.ІІ, съдът е приел, че задължението е станало изискуемо на 09.03.2007 г., от който момент ответниците дължат на ищеца уговорената в чл.4, р.ІІІ неустойка в размер на по 20 000 евро. Предвид характера на вземането – неустойка за неизпълнен договор, съдът е счел за приложима кратката тригодишна давност по чл.111, б.”б” ЗЗД. Като е отчел датата на предявяване на исковете – 29.01.2016 г., въззивният съд е достигнал до извод, аналогичен на направения от първата инстанция – че започналата да тече на 09.03.2007 г. тригодишна погасителна давност е изтекла преди завеждане на делото и че вземанията към ответниците за неустойка са погасени, поради което исковете по чл.92 ЗЗД подлежат на отхвърляне. В мотивите към решението си въззивният съд е посочил, че по делото не са установени основания за спиране и за прекъсване на давността от кръга на предвидените в чл.115 и чл.116 ЗЗД.
По допускане на касационното обжалване :
С касационната жалба са въведени оплаквания за процесуална недопустимост на въззивното решение, за която касационната инстанция следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК. Недопустимостта е аргументирана с твърдения, че въззивният съд е приложил служебно института на погасителната давност, без да е бил сезиран валидно от ответниците с възражение за давност. Прилагането на института на погасителната давност по служебен почин на съда е процесуално нарушение, което би могло да доведе до неправилност на решението, но не и до неговата недопустимост. Поради това доводите на касатора не създават предположение за недопустимост на обжалваното решение и няма основание решението да се допуска до касационен контрол за проверка на неговата допустимост по реда на чл.290 ГПК.
Независимо от изложеното следва да се отбележи, че твърденията за служебно произнасяне на съда по въпроса за давността не кореспондират с данните по делото. С отговора на исковата молба, депозиран в установения от процесуалния закон преклузивен срок, ответниците са въвели в процеса възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията, претендирани с предявените срещу тях осъдителни искове. Позоваването на изтекла погасителна давност в преклузивния срок за отговор на исковата молба е достатъчно, за да се приеме, че съдът е сезиран надлежно с възражение за давност и дължи произнасяне по него. Евентуалната нередовност на възражението, свързана с непълнота или липса на фактически твърдения относно началния момент на давността или приложимия давностен срок, са от значение за преценката на основателността на възражението, но не и за правомощията на съда да разгледа възражението и да се произнесе по него. Определянето на началния момент, от който тече погасителната давност, и на приложимата за спорното вземане погасителна давност (обща по чл.110 ЗЗД или специална по чл.111 ЗЗД) е част от решаващата правораздавателна дейност на съда. Дори ответникът да е навел фактически твърдения за началния момент на давността и за приложимата давност, съдът не е длъжен да ги възприеме, а следва да разреши спора за давността въз основа на фактите и доказателствата по делото и закона, който урежда давността. В случая въззивният съд е приложил института на погасителната давност, след като е констатирал, че ответниците са направили възражение за давност с отговора на исковата молба, установил е от фактите и доказателствата от кой момент е започнала да тече приложимата към вземането за неустойка тригодишна погасителна давност и е достигнал до извод, че давността е изтекла преди предявяване на исковете по чл.92 ЗЗД. П. по този начин, съдът не е нарушил диспозитивното начало по чл.6 ГПК и не съществува вероятност постановеното от него решение да е недопустимо.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал само един въпрос, за който поддържа основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК : „Имат ли задължителен характер указанията на съда, дадени в определение по реда на чл.374 от ГПК, и какво следва от тяхното неизпълнение за валидността на направените от ответната страна възражения”. Значението на въпроса за изхода на делото е аргументирано с обяснението, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение като е ценил задължителните указания на първоинстанционния съд за уточняване от страна на ответниците на обстоятелствата относно сочения от тях начален момент на давността 03.08.2007 г. като такива по чл.140 ГПК, а не като такива, инкорпорирани в определението по чл.374 ГПК. Поставеният въпрос не може да се квалифицира като правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като решаващите изводи на въззивния съд по предмета на правния спор не са обусловени от неговото разрешаване. Въззивният съд е отхвърлил исковете на касатора по чл.92 ЗЗД, след като е приел, че е сезиран с възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните с исковете вземания за неустойка, въведено надлежно с отговора на исковата молба, и че с оглед на фактите и доказателствата по делото възражението е основателно и предпоставя отхвърляне на исковете. Преценката на съда, че неизпълнението от страна на ответниците на дадените от първата инстанция указания за уточняване на твърденията за началния момент на давността не е пречка за произнасяне по възражението за давност, няма самостоятелно значение за отхвърлянето на исковете и поставеният във връзка с нея въпрос не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и поради недоказване на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка. Касаторът поддържа, че въззивният съд е разрешил посочения от него правен въпрос „в разрез” с практиката на ВКС в решение № 202/27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 114/26.10.2012 г. по т. д. № 907/2011 г. на ВКС, І т. о. Решенията са постановени по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по следните въпроси : „Кога възникват правата на възложителя по договор за изработка при констатирани недостатъци на изработеното и в кой момент следва да бъдат упражнени; Нищожна ли е поради противоречието й с чл.33, ал.1 Н. /отм./ и чл.43, ал.1 ЗОП уговорката за заплащане на частично извършена работа при наличието на клауза за окончателно заплащане след цялостно изпълнение на възложената работа по договора за обществена поръчка, постигната след сключване на договора; Допустимо ли е съгласно цитираните разпоредби заплащане на частично изпълненото при настъпили след сключване на договора непредвидени обстоятелства, довели до спиране на строителството; При иск за присъждане на възнаграждение за изпълнени СМР по договор за извършване на СМР длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожност на договора или договорни клаузи поради противоречие със закона или следва да се произнесе по нищожността само по възражение, направено от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК” и „Процесуалните нарушения на първоинстанционния съд във връзка с доклада му до какъв порок на решението водят – недопустимост или неправилност”. Въпросите, по които е формирана практика по чл.290 ГПК с цитираните решения, не са включени в предмета на спора, разрешен с обжалваното въззивно решение, и не са обсъждани от въззивния съд при постановяване на решението. Поради неотносимостта й към конкретното дело практиката в решенията не доказва противоречие, релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 123/2017 г. на Варненски апелативен съд.
В отговора на касационната жалба е направено искане за разноски, но поради непредставяне на доказателства за извършването им разноски не следва да се присъждат на ответниците по касация.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] с[ЕИК] – [населено място], [улица], срещу частта от решение № 115 от 29.05.2017 г. по в. т. д. № 123/2017 г. на Варненски апелативен съд, с която е потвърдено решение № 944 от 22.12.2016 г. по т. д. № 760/2016 г. на Варненски окръжен съд в частта за отхвърляне на предявените от [фирма] против Е. А. Г., К. В. Г., А. В. Г., С. П. С. и П. С. С. искове за солидарно заплащане на сумите 13 706 лв. и 950 лв. – извършени разноски за проектиране на ПУП и за изготвяне на идеен проект във връзка с договор за проектиране, продажба на недвижим имот и учредяване право на строеж срещу задължение за строителство с нотариална заверка на подписите от 10.10.2006 г., и в частта за отхвърляне на предявените от [фирма] против Е. А. Г., К. В. Г. и А. В. Г. в качеството им на наследници на починалия на 07.02.2009 г. В. Г. искове с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойки по договора в размер на по 6 666.66 евро.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 115 от 29.05.2017 г. по в. т. д. № 123/2017 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 944 от 22.12.2016 г. по т. д. № 760/2016 г. на Варненски окръжен съд в частта за отхвърляне на предявените от [фирма] против Е. А. Г., С. П. С. и П. С. С. искове с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка по договор за проектиране, продажба на недвижим имот и учредяване право на строеж срещу задължение за строителство с нотариална заверка на подписите от 10.10.2006 г. в размер на по 20 000 евро.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :