О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 673
гр. София, 21.12.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 920/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] /в несъстоятелност/ със седалище в [населено място] – чрез адв. Н. Г., срещу определение № 3151 от 11.11.2015 г. по т. д. № 1171/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е отхвърлено искането на [фирма] /н./ за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното по делото въззивно решение № 1582 от 04.07.2015 г. в частта за разноските с присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на дружеството.
С частната жалба се иска отмяна на обжалваното определение като неправилно. Частният жалбоподател навежда оплаквания, че въззивният съд е мотивирал отказа си за присъждане на адвокатско възнаграждение с липсата на доказателства за заплащане на възнаграждението и с указанията в Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, без да съобрази, че дружеството никога не е твърдяло адвокатското възнаграждение да е било платено и че в случая „при обявена фирма в несъстоятелност” тълкувателното решение е неприложимо. Поддържа, че след като на обявения в несъстоятелност длъжник се полага правна защита, „особено по дела, заведени от назначения му синдик, които същият води срещу него”, отричането на правото на длъжника на разноски от масата на несъстоятелността в размер на минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. е „правен абсурд”.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от синдика на [фирма] /н./ И. С. Т., който оспорва частната жалба като неоснователна и моли за потвърждаване на обжалваното определение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да отхвърли искането на [фирма] /н./ за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното по т. д. № 1171/2015 г. въззивно решение в частта за разноските с присъждане на адвокатско възнаграждение на дружеството в размер на 1 562 лв., изчислено съгласно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, Софийски апелативен съд е приел, че въпреки отхвърлянето на предявения от синдика на [фирма] /н./ срещу [фирма] /н./ и [фирма] иск с правно основание чл.645, ал.3 ТЗ, искането на молителя /ответник по иска/ за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение е неоснователно, тъй като не са представени доказателства за плащане на възнаграждението. В подкрепа на извода за липса на основание за присъждане на претендираните разноски съдът се е позовал на задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според които съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. За неоснователен е счетен довода на молителя, че макар да не е заплатено, адвокатското възнаграждение се дължи на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ за оказана безплатна правна помощ на дружество в производство по несъстоятелност. Като е съобразил, че в представеното пълномощно за адв. Н. Г., упълномощен от управителя на [фирма] /н./ да представлява дружеството във въззивното производство, няма договорена безплатна правна помощ и че молителят не е сред субектите по чл.38, ал.1 ЗА, които могат да ползват безплатна правна помощ от адвокат, Софийски апелативен съд е направил извод, че разноските за адвокатско възнаграждение не могат да се присъдят на основание чл.38 ЗА. Не е възприет и довода на молителя, че разноските се дължат на основание специалната разпоредба на чл.723, т.4 ТЗ. Изложени са съображения, че посочената разпоредба урежда разноските по несъстоятелността, които се ползват с предимство на изплащане по чл.722, ал.1, т.3 ТЗ при разпределение на осребреното имущество, и няма правопораждащ ефект за вземането на длъжника за разноски във връзка с осигуряването на правна защита във връзка с предявени от синдика искове от кръга на визираните в чл.649 ТЗ.
Обжалваното определение е правилно.
Производството пред съда, образувано по предявен от синдика иск с правно основание чл.645, ал.3 ТЗ, е подчинено на общите правила за гражданския исков процес, в т. ч. и на правилата на чл.78 ГПК за разпределение на отговорността за разноски. Отговорността за разноски е функционално обусловена от изхода на правния спор, а присъждането на разноски в полза на страната, в чиято полза е приключило делото пред съответната инстанция – от наличието на доказателства за реално извършване на разноските или на предвидени в закона предпоставки, при които съдът възмездява страната за разноски, без да се интересува дали зад вземането за разноски стои реално плащане /напр. чл.78, ал.8 ГПК/. Когато под формата на разноски се претендира адвокатско възнаграждение, извън случаите на оказана безплатна адвокатска помощ по чл.38 ЗА, страната следва да докаже, че е заплатила уговореното адвокатско възнаграждение на процесуалния си представител – адвокат. В този смисъл са задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Д. на частния жалбоподател, че цитираното тълкувателно решение не се прилага в производствата по искове срещу търговско дружество в несъстоятелност, не намира опора в закона и е неоснователен, предвид характера на тези производства и тяхната подчиненост на общите правила за исковия процес. Безспорно е, че частният жалбоподател не е заплащал адвокатско възнаграждение за правна защита по т. д. № 1170/2015 г. на Софийски апелативен съд – обстоятелство, което се признава изрично в частната жалба. След като страната, която претендира разноски за адвокатско възнаграждение, не е заплатила възнаграждението, тя няма вземане за разноски по чл.78 ГПК до размер на претендираното, но неплатено възнаграждение, и такива разноски не следва да й бъдат присъждани, както правилно е прието в обжалваното определение. Постановеният с определението правен резултат не е „правен абсурд”, както се поддържа в частната жалба, а законосъобразна последица от липсата на твърдения и на доказателства частният жалбоподател да е извършил реално разноските, чието присъждане претендира на плоскостта на чл.78 ГПК.
Настоящата инстанция споделя изводите на Софийски апелативен съд, че присъждането на адвокатското възнаграждение не може да бъде обосновано с разпоредбите на чл.38 ЗА и чл.723, ал.4 ТЗ. В чл.38 ЗА са посочени лицата, на които законът признава правото да бъдат представлявани безплатно от адвокат, ако отговарят на уредените за това изисквания. Търговските дружества не са сред тези лица, което изключва правото на частния жалбоподател да иска присъждане на адвокатско възнаграждение, което не е заплатил предварително, при предпоставките на чл.38 ЗА. Разпоредбата на чл.723, ал.4 ТЗ не урежда основания за възникване на вземане за разноски, поради което не може да се разглежда като източник на претендираните от частния жалбоподател разноски.
По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3151 от 11.11.2015 г. по т. д. № 1171/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е отхвърлено искането на [фирма] /н./ за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното по делото въззивно решение № 1582 от 04.07.2015 г. в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :