О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 709
гр. София, 11.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1049/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Б. п. к” Е. – [населено място], срещу решение № 156 от 17.01.2019 г., постановено по т. д. № 540/2018 г. на Апелативен съд – София. С посоченото решение, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 771 от 13.04.2018 г. по т. д. № 877/2017 г. на Софийски градски съд, е осъдено „Б. п. к.” Е. да заплати на „В. скай” О. на основание чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД сумата 29 318.70 евро – неплатена част от дължима наемна цена за 2016 г. по договор за наем с бизнес-инвестиционни намерения от 01.01.2015 г. и анекс от 04.05.2015 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 3 337.59 евро – обезщетение в размер на законната лихва за неизпълнение в срок на задължението за наем за периода от 16.01.2016 г. до 27.02.2017 г.; Потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Българска петролна компания” Е. насрещен иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на 117 500 лв.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно. Касаторът навежда оплакване, че въззивният съд е уважил предявените срещу него осъдителни искове, след като „немотивирано и в противоречие с безспорно установените по делото правнорелевантни факти” е направил неправилния извод, че ищецът – наемодател му е предоставил наетия имот за ползване и е изпълнил поетите с договора за наем задължения да му осигури безпрепятствено ползване на имота за срока на наемното правоотношение, както и да учреди в негова полза право на строеж за изграждане на посочените в договора обекти. Поддържа, че при формиране на изводите за дължимост на претендираните с исковете суми съдът не е придал правно значение на релевантния за спора факт, че за наетия имот не е провеждана процедура по чл.17, ал.1, т.1 ЗОЗЗ за промяна на предназначението на земеделска земя за неземеделски нужди, необходима за учредяване правото на строеж за изграждане на бензиностанция, и не е съобразил обстоятелството, че издадените в нарушение на чл.26 ЗОЗЗ разрешения за строеж и удостоверения за въвеждане в експлоатация могат да бъдат прогласени за нищожни. Излага доводи за извършени спрямо управителя на дружеството – наемател действия, осъществяващи фактическите състави на престъпления по НК и опорочаващи договора за наем, от който ищецът черпи права. Позовава се на неправилност на въззивното решение и в частта, с която е отхвърлен предявения от него насрещен иск за неустойка по чл.92 ЗЗД.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд е решил спора по първоначалните искове и по насрещния иск в противоречие с практиката на ВКС и че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В отговор по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касация „В. скай” О. със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради непосочване на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и отсъствие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а по същество оспорва касационната жалба като неоснователна.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта за осъждане на „Б. п. к.” Е. да заплати на основание чл.232, ал.2 ЗЗД на „В. скай” О. сумата 29 318.70 лв., Апелативен съд – София е приел, че в качеството на наемател по договор за наем с бизнес – инвестиционни намерения от 01.01.2015 г. дружеството – ответник дължи на ищеца – наемодател присъдената с решението сума, представляваща неплатена наемна цена за 2016 г. Предвид безспорно установения факт на забавата в плащането на наемната цена, Апелативен съд – София е преценил като основателна и отхвърлената от първоинстанционния съд акцесорна претенция по чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху сумата 29 318.70 лв. Поради това, след отмяна на първоинстанционното решение, е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата 3 337.59 лв. – обезщетение за забава на наема за периода от 16.01.2016 г. – 27.02.2017 г., както и законна лихва върху дължимия наем от датата на предявяване на исковете до окончателното плащане.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че : С договора за наем от 01.01.2015 г. ищецът „В. скай” О. е предоставил на ответника „Б. п.к.” Е. за срок от осем години възмездното ползване на поземлен имот в [населено място], кв. Д., срещу месечна наемна цена 500 лв., платима по банков път след издаване на фактура от наемодателя. В договора е уговорено, че имотът се предоставя за осъществяване на бъдещи дългосрочни търговски дейности с инвестиционни намерения (в т. ч. изграждане на бензиностанция, автомивка и заведение), за които следва да бъде учредено право на строеж в полза на наемателя. При сключване на договора управителят на дружеството – наемодател е декларирал, че няма други собственици на имота, че дружеството няма данъчни задължения за имота по чл.87 ДОПК и че трети лица не притежават вещни и облигационни права, които могат да попречат на наемателя да упражнява правата си по договора. В клаузата на чл.3, ал.6 страните са уговорили, че при невярност на някое от декларираните обстоятелства наемодателят дължи на наемателя връщане на всичко получено по договора и неустойка в същия размер. На 04.05.2015 г. е подписан анекс към договора, с който е постигнато съгласие за увеличение на наемната цена за срока до края на 2015 г. със сумата 19 000 евро, а за срока от втората до петата година – на сума в размер на 33 000 евро, платима в уговорен срок в началото на всяка календарна година. С нотариален акт от 15.10.2015 г. на нотариус В. Я. „В. скай” О. е учредило право на строеж за срок до 15.10.2023 г. в полза на „Б. п. к.” Е. за изграждане в наетия имот на автокозметичен център със заведение за хранене и автомивки с прилежащи обслужващи съоръжения, съгласно издадено за целта разрешение. Имотът е предаден за ползване от наемодателя на наемателя. Към момента на сключване на договора за наем в имота е имало поставен билборд с площ от 3 кв. м., съгласно сключен между наемодателя и трето лице договор от 02.09.2013 г. със срок на действие пет години. Наемателят е узнал за съществуването на билборда при оглед на имота, предхождащ подписването на наемния договор. По повод задължението за плащане на наемна цена за 2016 г. и 2017 г. дружеството – наемодател е издало фактури за суми в размер на 7 200 лв. с ДДС, които са платени от наемателя, а за претендирания наем в размер на 33 000 евро за 2016 г., формиран от увеличението на наемната цена съгласно анекса от 04.01.2015 г., не са издавани фактури и не са извършвани плащания.
Въз основа на възприетата фактическа обстановка по спора въззивният съд е направил изводи, че страните са обвързани от валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за наем и че ответникът – наемател е неизправна страна, тъй като не е изпълнил основното си задължение да заплати остатъка от дължимия наем за 2016 г. в размер на 29 318.70 евро. За неоснователно въззивният съд е счел възражението на ответника, че не дължи наем в увеличения размер за 2016 г., тъй като управителят на дружеството е принуден чрез заплаха да подпише анекса от 04.05.2015 г. и по тази причина анексът е унищожаем. Съдът се е позовал на доказателствата по делото и е посочил, че от цялостната им преценка не може да бъде направен извод за осъществени от страна на представители на дружеството – наемодател действия, които са от естество да породят за управителя на дружеството – наемател основателен страх, довел до опорочаване на волята му с последица унищожаване на обективираното в анекса съглашение. Като неоснователно съдът е преценил и възражението на ответника за недължимост на претендирания наем поради неизпълнение на задължението на ищеца по чл.4, ал.3 от договора да издаде данъчни фактури за наемната цена, както и поради наличие на непогасени данъчни задължения за наетия имот. Изхождайки от разпоредбата на чл.228 ЗЗД, съдът е формирал извод, че заплащането на наем е основно задължение на наемателя, чието изпълнение не е обусловено от издаването на фактура от страна на наемодателя и/или от съществуването на непогасени данъчни задължения в негова тежест.
Въззивният съд е обсъдил и възражението на ответника, че не следва да носи отговорност за неплащане на дължимия наем за 2016 г., предвид неизпълнението на поетото от ищеца задължение по чл.3, ал.2, пр.2 от договора да участва в реализирането на всички фактически и правни действия, необходими за реализиране на търговските цели и бизнес инвестиции на наемателя и за реалното функциониране и въвеждане в експлоатация на изградения в имота обект. След преценка на представените доказателства относно реализираните в наетия имот мероприятия и въвеждането в експлоатация на изградените обекти, съдът е направил извод, че ответникът не е установил бездействие на ищеца, включително отказ да проведе процедура по чл.17, ал.1 ЗОЗЗ, което е довело до осуетяване на правата му да ползва наетия имот с уговореното в наемния договор предназначение. От доказателствата съдът е направил и извод, че ищецът е предал имота в надлежно състояние и не са налице предпоставки по чл.230, ал.2 ЗЗД за освобождаване на ответника от задължението за плащане на наемна цена.
По отношение на акцесорната претенция с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД въззивният съд е изложил съображения, че при уговорен в анекса от 04.01.2015 г. срок за плащане на наема изпълнението на задължението на наемателя не е предпоставено от издаване на данъчна фактура от страна на наемодателя. Поради това е приел, че пропускът на ищеца да издаде фактура не освобождава ответника от забавата на задължението за плащане на наем и че ответникът дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД върху неплатения наем за 2016 г. от деня, следващ изтичането на предвидения в анекса срок за плащане – 16.01.2015 г.
Въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения от „Българска петролна компания” Е. насрещен иск по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка по чл.3, ал.6 от договора за наем в размер на 117 520 лв. След анализ на релевантните за дължимостта на неустойката факти съдът е приел, че наличието на неплатени данъчни задължения за наетия имот и на поставен в имота билборд от трето лице не са ограничили безпрепятственото ползване на имота от ответника, не са му попречили да реализира инвестиционните си намерения и не са причинили подлежащи на обезщетяване по правилата на чл.92 ЗЗД вреди в правната му сфера. Вследствие на тези изводи въззивният съд е отрекъл правото на ответника да търси и получи уговорената в чл.3, ал.6 от договора неустойка.
По основанията за допускане на касационно обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на очевидна неправилност на въззивното решение като самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за достъп до касационно обжалване.
Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска, когато с обжалваното въззивно решение е разрешен правен въпрос, включен предмета на спора и обусловил решаващата правна воля на съда по конкретното дело (чл.280, ал.1 ГПК), ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Посочването на правния въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и допълнителните предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като касаторът не е посочил конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, чието разрешаване е обусловило уважаването на предявените срещу него осъдителни искове и отхвърлянето на предявения от него насрещен иск. Обосноваването на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се изчерпва с твърдения, че въззивният съд е решил спора по иска с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС в решение № 81/18.07.2013 г. по т. д. № 143/2012 г. на ІІ т. о., решение № 120/01.07.2009 г. по т. д. № 21/2009 г. на ІІ т. о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 149/16.04.2015 г. по гр. д. № 5105/2014 г. на ІV г. о.; че доколкото при постановяване на решението въззивният съд не е съобразил изводите си с разпоредбата на чл.90, ал.1 ЗЗД, той е разрешил спора по иска с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС в решение № 1202/26.10.1999 г. по гр. д. № 124/99 г. на V г. о. и решение № 2/04.03.2014 г. по гр. д. № 2968/2013 г. на ІІІ г. о.; че въззивният съд е решил спора по насрещния иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и с практиката в решение № 2/04.03.2014 г. по гр. д. № 2968/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о. Позоваването на практика на ВКС, без формулиране на конкретен правен въпрос, предполага служебно извеждане на въпроса/въпросите по чл.280, ал.1 ГПК от касационната инстанция, което е недопустимо – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Непосочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК препятства възможността за преценка дали въззивното решение действително противоречи на цитираната в изложението практика на ВКС и е достатъчно основание решението да не бъде допуснато до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения е въведена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. В процесуалния закон не са уредени критерии за разграничаване на очевидната неправилност от неправилността, произтичаща от касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Независимо от липсата на разграничение фактът, че очевидната неправилност е изведена от законодателя като основание за допускане на касационно обжалване, означава, че тя е налице тогава, когато решението на въззивния съд страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” – въз основа на мотивите към решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия.
Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” – във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” – въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради което подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Доводите, с които касаторът е аргументирал очевидната неправилност на обжалваното решение, са идентични с релевираните в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на решението. Преценени в аспекта на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тези доводи не насочват нито към явна необоснованост на решението, нито към тежко нарушение на материалния и процесуалния закон, което може да бъде установено единствено от мотивите към решението, без съпоставяне на решаващите изводи на съда с доказателствата по делото и с релевантните за спора факти. Произнасянето от страна на касационната инстанция по основателността на доводите за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд относно дължимостта на претендираните с първоначалните искове вземания и недължимостта на претендираната с насрещния иск неустойка е възможно само след извършване на проверка на правилността на въззивното решение по реда на чл.290 ГПК. Необходимостта от такава проверка е несъвместима с очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и тъй като в рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно, то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 156 от 17.01.2019 г., постановено по т. д. № 540/2018 г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :