О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 688
гр. София, 04.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 729/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Златарско” Е. (н.) – С., представлявано от синдика адв. С. М., срещу решение № 78 от 28.09.2018 г., постановено по в. т. д. № 176/2018 г. на Апелативен съд – Б.. С посоченото решение е потвърдено решение № 90 от 30.05.2018 г. по т. д. № 481/2016 г. на Окръжен съд – Бургас, с което са отхвърлени предявените от „Златарско” Е. (н.) искове за осъждане на „А. К.” АД в качеството на трето задължено лице да заплати на дружеството – ищец възложено му по реда на чл.510 ГПК по изпълнително дело № 719/2010 г. на ЧСИ с рег. № 847 вместо плащане запорирано парично вземане на длъжника „А. резидънс” Е. (н.) в размер на 4 000 000 лв. – остатък от продажна цена на акции от капитала на „А. оунърс” ЕАД, и сумата 454 101.11 лв. – мораторна лихва за периода от 06.11.2014 г. до датата на депозиране на исковата молба, и „Златарско” Е. (н.) е осъдено да заплати разноски на „А. К.” АД и държавна такса по сметка на съда.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно и за разрешаване на спора по същество с уважаване на предявените осъдителни искове. Касаторът навежда оплакване, че въпреки отсъствието на законодателна уредба относно небходимото съдържание на постановлението за възлагане по чл.510 ГПК, въззивният съд е отхвърлил исковете с мотив, че представеното по делото постановление не съдържа в диспозитива си индивидуализация на възложеното вместо плащане парично вземане. Поддържа, че вземането е индивидуализирано в „мотивната част” на постановлението чрез посочване на неговия размер, страни, правопораждащ факт – договор за продажба на акции, поради което изводът на въззивния съд, че не е породило транслативен ефект, е необоснован и незаконосъобразен. Излага и доводи, че отричането на транслативния ефект на постановлението не е съобразено с липсата на спор между страните относно наличието на договора за продажба на акции, с неговото осчетоводяване от длъжника и третото задължено лице и с извънсъдебното признание на вземането от третото задължено лице.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „А. К.” АД, който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решението на Окръжен съд – Бургас, с което са отхвърлени предявените от „Златарско” Е. (н.) искове за осъждане на „А. К.” АД да заплати сумата 4 000 000 лв., заедно с лихви за забава в размер на 454 101.11 лв., претендирана като възложено с постановление по чл.510 ГПК от 06.11.2014 г. вместо плащане парично вземане на „А. резидънс” Е. към „А. К.” АД, Апелативен съд – Б. е приел, че постановлението, с което ищецът обосновава активната си материалноправна легитимация по исковете, не е породило прехвърлителен ефект поради липса на индивидуализация на възлаганото вместо плащане вземане.
Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд и неоспорвана пред него фактическа обстановка по спора, а именно :
С решение от 15.06.2010 г. по арб. д. № 1/2010 г. на Арбитражен съд за търговски спорове – Б. е осъдено „А. резидънс” Е. (н.) да заплати на „Златарско” Е. (н.) сумите 11 761 934 лв. – главница, 1 574 850 лв. – договорна лихва, 625 331.18 лв. – лихва за забава върху главницата за периода 23.10.2008 г. – 20.01.2010 г., и разноски за арбитражното производство. Въз основа на решението ищецът се е снабдил с два изпълнителни листа и е образувал изпълнителни дела, съединени в едно общо дело под № 179/2010 г. по описа на ЧСИ Н. П.. С молба от 28.10.2014 г. синдикът на „Златарско” Е. (н.) – взискател по изпълнителното дело, е поискал от съдебния изпълнител на основание чл.510 ГПК да наложи запор върху вземане на длъжника „А. резидънс” Е. (н.) към трето лице „А. К.” АД с размер 11 266 000 лв., произтичащо от договор за продажба на акции, и да му възложи вместо плащане част от запорираното вземане до размер на сумата 4 000 000 лв. Съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения, които са връчени редовно на длъжника и на третото задължено лице по реда на чл.50, ал.2 ГПК, след което е издал постановление от 06.11.2014 г., с което на основание чл.510 ГПК е възложил на взискателя „Златарско” Е. (н.) вместо плащане запорирано парично вземане на длъжника „А. резидънс” Е. (н.) от третото задължено лице „А. К.” АД до размер на 4 000 000 лв. с източник договор за продажба на акции. По делото е представен договор за продажба на акции от 20.07.2010 г., с който „А. резидънс” Е. е прехвърлило на „А. К.” АД правата си върху 112 660 броя поименни акции от капитала на „А. оунърс” ЕАД за сумата 11 266 000 лв.
Съобразявайки фактите по делото и препращайки по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел от правна страна, че за да породи присъщия му транслативен ефект по чл.510 ГПК, постановлението за възлагане следва да съдържа пълна индивидуализация на възложеното вместо плащане парично вземане. От съдържанието на постановлението с дата 06.11.2014 г. съдът е установил, че в него са посочени единствено носителят, длъжникът и размерът на вземането – 4 000 000 лв., като в мотивите е отразено, че вземането е във връзка с договор за продажба на акции за сумата 11 761 934 лв. Преценил е, че поради непосочване на дата на договора и липса на конкретизация на броя и вида на прехвърлените акции вземането, предмет на възлагане не може да свърже с договора от 20.07.2010 г. за продажба на 112 600 бр. поименни акции от капитала на „А. оунърс” ЕАД. Посредством препращането по реда на чл.272 ГПК въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че установените по делото динамични търговски отношения между страните по договора не изключват възможността помежду им да са сключвани и други договори с предмет продажба на акции. Като е изходил от разбирането, че възлагането по чл.510 ГПК представлява своеобразна „принудителна цесия” и изисква строга индивидуализация на „прехвърляното” вземане, въззивният съд е формирал изводи, че конкретното постановление не съдържа ясна и пълна индивидуализация на възлаганото вместо плащане парично вземане, поради което не е породило прехвърлителен ефект и не легитимира ищеца като носител на претендираното вземане за сумата 4 000 000 лв.
Въззивният съд е счел за неоснователен довода на ищеца – жалбоподател, че вземането е достатъчно конкретизирано в запорното съобщение и в останалите приобщени към изпълнителното дело документи. Изложил е съображения, че за да се постигне ефекта на цесия на едно вземане чрез замяна на титуляра му, каквото предназначение има постановлението по чл.510 ГПК, вземането следва да бъде посочено с всички негови индивидуализиращи белези – кредитор, длъжник, правопораждащ факт, предмет и размер, в самото постановление, а не тези белези да се извличат от други книжа.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, за които твърди, че са обусловили изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК : „1. По какъв начин следва да бъде индивидуализирано вземането при извършване на възлагане вместо плащане по реда на чл.510 ГПК; 2. В коя част на постановлението за възлагане вместо плащане трябва да бъде индивидуализирано вземането – в съдържанието на документа, независимо къде се намира (в мотивите или диспозитива), или в диспозитива на постановлението за възлагане”. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргументи, че няма законодателна уредба и съдебна практика (с изключение на незадължителната практика в определение № 60/30.01.2018 г. по т. д. № 1919/2017 г. на ВКС, ІІ т. о.) по въпроса в коя част на постановлението за възлагане вместо плащане следва да се извърши индивидуализацията на възлаганото вместо плащане вземане; че разпоредбите на чл.510 ГПК и чл.65, ал.3 ЗЗД не предвиждат особени изисквания или предпоставки по отношение индивидуализацията на вземане, което е предмет на прехвърляне чрез договор или чрез постановление за възлагане вместо плащане по реда на чл.510 ГПК.
Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска, когато с обжалваното въззивно решение е разрешен правен въпрос, включен предмета на спора и обусловил решаващата правна воля на съда по конкретното дело (чл.280, ал.1 ГПК), ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
Първият въпрос от изложението е относим към извода на въззивния съд, че за да настъпи прехвърлителния ефект на постановлението по чл.510 ГПК, то следва да съдържа ясна и пълна индивидуализация на възлаганото вместо плащане вземане. Дори въпросът да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по повод на него не може да се допусне, тъй като не е налице допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Както е посочено в мотивите към постановеното от настоящия състав определение № 60/30.01.2018 г. по т. д. № 1919/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., индивидуализацията на вземането, предмет на възлагане по реда на чл.510 ГПК, се предопределя от неговото естество и поради това е невъзможно тя да бъде дефинирана еднозначно по начин, общовалиден за всички случаи; Независимо от спецификата на случая, за да породи възлагането присъщия му правен ефект, в постановлението на съдебния изпълнител по чл.510 ГПК следва да е посочено ясно и точно кои са носителят и длъжникът на възлаганото вземане и от какъв правопораждащ факт произтича то. Дали вземането е индивидуализирано достатъчно ясно и пълно, е въпрос на преценка на съдържанието на конкретно постановление по чл.510 ГПК, а не на тълкуване на законови разпоредби, уреждащи способа по чл.510 ГПК. Поради изложеното поставеният от касатора въпрос как следва да бъде индивидуализирано вземането при извършване на възлагане вместо плащане по реда на чл.510 ГПК не може да бъде подведен под специфичния за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК селективен критерий. При формиране на решаващите си изводи въззивният съд е изходил от разбирането, че индивидуализацията на вземането е обуславяща за настъпване на прехвърлителния ефект на постановлението по чл.510 ГПК. Отхвърлянето на исковете е резултат от преценката, че представеното постановление по чл.510 ГПК не съдържа необходимата индивидуализация на възлаганото вместо плащане вземане, тъй като в него не са посочени нито дата, нито предмет (вид и брой акции) на договора за продажба на акции, от който според ищеца произтича вземането. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд няма правомощия да се произнася по правилността на тази преценка и евентуалната й необоснованост, на която се позовава касаторът, не е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По отношение на втория въпрос не е осъществено общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на делото. Въззивният съд не е изразил становище, че индивидуализацията на възлаганото вместо плащане вземане следва да се съдържа в диспозитива на постановлението по чл.510 ГПК, респ. не е отхвърлил исковете по съображения, че вземането е индивидуализирано в мотивите, но не и в диспозитива на постановлението. Изводът за липса на индивидуализация е направен въз основа на единното съдържание – мотиви и диспозитив, на постановлението като е поставен акцент върху недостатъчната конкретизация на договора за продажба на акции, посочен в мотивите като източник на вземането. Постановеният с обжалваното решение правен резултат не е обусловен от разрешаване на въпроса в коя част на постановлението по чл.510 ГПК трябва да се съдържа индивидуализацията на вземането, което е достатъчно основание решението да не бъде допуснато до касационен контрол по този въпрос.
По изложените съображения решението по в. т. д. № 176/2018 г. на Апелативен съд – Б. не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения е въведена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. В процесуалния закон не са уредени критерии за разграничаване на очевидната неправилност от неправилността, произтичаща от касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Независимо от липсата на разграничение фактът, че очевидната неправилност е изведена от законодателя като основание за допускане на касационно обжалване, означава, че тя е налице тогава, когато решението на въззивния съд страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” – въз основа на мотивите към решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия.
Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” – във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” – въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради което подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Касаторът е обосновал очевидната неправилност на обжалваното решение с доводи, че решението е явно необосновано, тъй като поради явно нарушение на логическите и опитните правила въззивният съд не е съобразил, че в постановлението по чл.510 ГПК са посочени ясно и недвусмислено носителят на вземането, длъжникът и правопораждащия вземането факт – договор за продажба на акции; че съдът не е изложил мотиви защо приема, че единствено ако индивидуализацията е посочена в диспозитива на постановлението за възлагане вместо плащане, не и в друга част от съдържанието, тя е редовно извършена и постановлението може да породи правния си ефект. Поддържаните доводи не насочват към очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Необосноваността, на която се позовава касаторът, не може да бъде констатирана въз основа на мотивите към обжалваното решение, а изисква преценка от страна на касационната инстанция дали изводът на въззивния съд за липса на индивидуализация на възлаганото вместо плащане вземане е обоснован с оглед съдържанието на постановлението по чл.510 ГПК. Извършването на такава преценка е възможно само чрез осъществяване на касационен контрол върху правилността на въззивното решение по реда на чл.290 ГПК, от което следва, че не е налице хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и няма основание решението да се допуска до касационно обжалване като очевидно неправилно.
Ответникът по касация не е претендирал разноски и не е представил доказателства за извършването им, поради което разноски не следва да му бъдат присъждани.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 78 от 28.09.2018 г., постановено по в. т. д. № 176/2018 г. на Апелативен съд – Б..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :