О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 391
гр. София, 24.06.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2916/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Г. А. – чрез адв. Д. Д., срещу решение № 2253 от 24.08.2018 г., постановено по в. т. д. № 5514/2017 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 3161 от 09.05.2017 г. по гр. д. № 3176/2015 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Е. Г. А. като наследник на починалия в хода на производството първоначален ищец В. А. против „Юробанк България” АД иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата 50 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от служители/пълномощници на банката – ответник.
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици – уважаване на иска и присъждане на разноски. Навеждат се оплаквания за неправилна преценка от страна на въззивния съд на фактите и доказателствата по делото и за необоснованост и противоречие с материалния закон на изводите в решението, че няма противоправно поведение на служители на ответната банка и че първоначалният ищец В. А. не е претърпял неимуществени вреди, намиращи се в пряка причинно – следствена връзка с техните действия.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Юробанк България” АД – чрез адв. М. В., който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди постановеното от Софийски градски съд решение по гр. д. № 3176/2015 г. в частта, с която е отхвърлен искът на Е. Г. А. в качеството й на наследник по закон (съпруга) на починалия в хода на процеса първоначален ищец В. А. против „Юробанк България” АД за заплащане на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД на сумата 50 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от противоправни действия на служители/пълномощници на ответната банка по повод събиране на вземания по договор за кредит от 18.12.2007 г., Софийски апелативен съд е приел, че искът е неоснователен, тъй като не е налице противоправно и виновно поведение на служители на банката като елемент от фактическия състав на отговорността по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД и произлезли от него вреди за В. А..
След преценка на фактите и доказателствата по делото съобразно правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд е счел за установено по безспорен начин, че ищцата и съпругът й В. А. са имали просрочени задължения по сключения с „Юробанк България” АД договор за кредит. С цел погасяване на задълженията служители на банката са изпратили до двамата длъжници няколко покани за плащане на дължимите суми, като са отправили предупреждение, че в случай на неплащане банката ще превърне кредита в предсрочно изискуем и ще предприеме действия за принудително удовлетворяване на вземанията си по предвидения в закона ред, включително насочване на принудително изпълнение върху ипотекиран за обезпечение на кредита недвижим имот. Поради противоречие със съдържанието на поканите съдът не е кредитирал показанията на свидетеля С. А. – син на ищцата и на починалия В. А., че с изпратените покани банката отправяла заплахи към родителите му и упражнявала психически тормоз върху тях. За недоказано съдът е приел твърдението на ищцата, че служители на банката системно тормозели нея и съпруга й с телефонни обаждания по повод на кредита. Предвид съдържанието на поканите и причината за тяхното изпращане съдът е направил извод, че действията на служителите на банката, насочени към събиране на просрочените задължения на двамата длъжници по договора за кредит, не са противоправни и не могат да предпоставят ангажиране на отговорността на ответната банка по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД. Преценил е, че вписаните в поканите права, които банката е възнамерявала да упражни в процеса на евентуално принудително изпълнение, произтичат от закона и няма основание да се приеме, че като са отправили предупреждение за упражняването им, банковите служители са действали противоправно.
Въззивният съд е счел за неоснователен довода на ищцата, че служителите и пълномощниците на банката са били наясно с недължимостта на съществена част от претендираните вземания по причина на съдържащите се в договора за кредит неравноправни клаузи, но въпреки това през целия срок на действие на договора са продължили да изискват заплащането на недължимите суми. В мотивите към решението съдът е изложил съображения, че изпращането на писма и покани за изпълнение до неизправните длъжници е част от работата на банковите служители и пълномощници и че доколкото тези им действия са основани на счетоводни справки за размера на задълженията и тяхното просрочие, е невъзможно служителите да са знаели за неправомерното начисляване на дължими суми като последица от съществуването на неравноправни клаузи в договора за кредит. В подкрепа на извода, че служителите на банката не са действали противоправно при изпращането на писмата и поканите за плащане на задължения по кредита, съдът е посочил и обстоятелството, че едва с решението на първоинстанционния съд, с което са признати за нищожни отделни клаузи в договора за кредит, е внесена яснота в отношенията между страните относно наличието на неравноправни клаузи в договора.
Въззивният съд е аргументирал неоснователността на исковата претенция и с позоваване на практиката в решение по гр. д. № 3026/2008 г. на ВКС, ІV г. о., според която дори едно действие или бездействие да е увреждащо, не може да се търси обезщетение, ако за извършването му е дадено съгласие от увредения. Отнасяйки това разрешение към конкретния правен спор, съдът е приел, че с подписването на договора за кредит и допълнителните споразумения към него ищцата и съпругът й са дали съгласието си за приложение на признатите по-късно за нищожни договорни клаузи, поради което дори да са настъпили вреди в правната им сфера, не им се следва обезщетение по чл.49 ЗЗД.
Независимо от изводите за отсъствие на един от елементите от фактическия състав на чл.49 вр. чл.45 ЗЗД – противоправни и виновни действия на служители/пълномощници на банката, въззивният съд е обсъдил и твърденията в исковата молба за настъпили в правната сфера на В. А. неимуществени вреди вследствие получените писма и покани за задълженията по кредита. След анализ на заключенията на назначените в първоинстанционното производство експертизи съдът е приел, че те не съдържат констатации, от които може да се направи извод за причинна връзка между заболяванията на В. А. и предприетите от ответната банка действия по събиране на вземанията й към длъжниците. Съдът е акцентирал върху заключението на комплексната съдебно – медицинска експертиза, според което заболяванията на В. А. като артериална хипертония, хипертонична болест на сърцето и карцином на дебелото черво не са причинени от стрес, макар стресът да утежнява протичането на първите две заболявания. Недоказването на причинна връзка между действията на банковите служители и твърдените заболявания е преценено от съда като достатъчно, за де се отрече настъпването на вреди от значение за ангажиране на отговорността на ответника по чл.49 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната част.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за изхода на делото са посочени следните въпроси :
„1. Налице ли е състав на деликтна отговорност и представляват ли виновно противоправно поведение като елемент от фактическия състав на непозволено увреждане неправомерното начисляване на суми в тежест на ищеца въз основа на неравноправни и нищожни клаузи и системните искания на търговеца потребителят да плати тези суми с предупреждения за принудителното им събиране; За да бъде това поведение на търговеца противоправно и виновно, необходимо ли е преди това неравноправността и нищожността на клаузите да бъдат съдебно установени в отношенията между търговеца и потребителя;
2. Подписването на договор за кредит с включени неравноправни клаузи представлява ли съгласие на потребителя за приложението на тези клаузи и освобождава ли търговеца от отговорност за претърпените от потребителя вреди от прилагането на нищожните клаузи;
3. Длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото; Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички твърдения на ищеца за настъпили различни по вид и интензитет вреди; Подлежат ли на обезщетяване и следва ли съдът да се произнесе относно неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психични изживявания и душевно страдание – стрес, безпокойство, тревожност, страх от принудително изпълнение и лишаване на ищеца от цялото му имущество, унижение, безпомощност, потиснатост; Ако виновното противоправно действие не е единственият и основен фактор за вредоносния резултат, но е допринесло за причиняване му, следва ли съдът да го отчете като влошаващ фактор и елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане;
4. В тежест на ищеца ли е чрез доказване да изключва всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдения”.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че поставените въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 429/28.06.2010 г. по гр. д. № 944/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. (за въпросите по т.1), решение № 945/15.03.2010 г. по гр. д. № 3026/2008 г. на ВКС, ІV г. о. (за въпроса по т.2), решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о., ППВС № 1/1953 г., решение № 339/27.12.2011 г. по гр. д. № 325/2011 г. на ВКС, -ІІ г. о., решение № 316/14.10.2013 г. по гр. д. № 121/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 488/07.02.2011 г. по гр. д. № 899/2010 г. на ВКС, ІV г. о. (за въпросите по т.3), решение № 147/19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 166/10.03.2010 г. по гр. д. № 4284/2008 г. на ВКС, ІV г. о.; че въпросите по т.1 са решени в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз в решение по дело № С-243/08 от 04.06.2009 г. и решение по дело № С-397/11 от 30.05.2013 г.; че въпросите по т.1 и т.2 ГПК са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради необходимостта да се предотврати освобождаването на търговеца от отговорност за причинени на потребителя вреди от прилагане на неравноправни клаузи и да се преодолее противоречива практика на съдилищата (решение № 19040/08.12.2014 г. по гр. д. № 6203/2014 г. на Софийски градски съд и решение № 1050/04.06.2014 г. по гр. д. № 3077/2011 г. на Пловдивски окръжен съд, отменено с влязло в сила решение по гр. д. № 1452/2014 г. на Пловдивски апелативен съд) в унисон с трайната практика на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело – чл.280, ал.1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
Преценени от гледна точка на указанията в цитираното тълкувателно решение, формулираните в изложението въпроси не могат да се квалифицират като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Въпросите по т.1 не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които съдът е приел за безспорно установено, че като страна по сключения договор за кредит съпругът на касаторката е имал просрочени задължения към ответната банка, провокирали изпращането на писма и покани за плащане на дължими суми. Съдът не е констатирал, че просрочените задължения се изчерпват само със сумите, начислени на основание прогласените за нищожни клаузи от договора за кредит, и не е формирал самостоятелен решаващ извод, че ангажирането на отговорността на банката по чл.49 ЗЗД е предпоставено от предварително съдебно установяване на нищожността на съответните договорни клаузи. Обстоятелството, че отделни клаузи в договора за кредит, въз основа на които банката е изчислявала и осчетоводявала задължения по кредита, са признати по съдебен ред за нищожни след изпращане на писмата и поканите за изпълнение на договорните задължения, е посочено само като допълнителен аргумент в подкрепа на преценката за липса на противоправно поведение на служители/пълномощници на банката, релевантно за отговорността по чл.49 ЗЗД. Предвид мотивите към обжалваното решение, обсъжданите въпроси нямат самостоятелно значение за постановения с обжалваното решение правен резултат и това е достатъчно за недопускане на касационното обжалване. Същевременно изводът на въззивния съд, че поведението на банковите служители не е противоправно и не осъществява елемент от състава на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД, произтича от преценката на фактите и доказателствата по делото, което означава, че въпросите са относими към правилността на обжалваното решение и не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК.
За въпросите по т.1 не са изпълнени и допълнителните изисквания, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
В соченото от касаторката решение № 429/28.06.2010 г. по гр. д. № 944/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., е прието, че неправомерното начисляване в тежест на ищеца на суми за топлина енергия за битови нужди, установено с влязло в сила съдебно решение, покрива състава на деликтната отговорност по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, тъй като е осъществено виновно от служители на дружеството – доставчик на топлинна енергия и от него са произлезли неимуществени вреди в правната сфера на ищеца, изразяващи се в неудобства, провокирани от необходимостта да се обикалят институции, напрежение, притеснение и т. н. Разрешението, което е дал въззивният съд в обжалваното решение, не противоречи на практиката в цитираното решение, доколкото съдът е приел, че при изпращане на писмата и поканите за доброволно изпълнение служителите на банката не са съзнавали неравноправния характер на клаузи в договора за кредит, въз основа на които е изчисляван размера на дължимите суми, и са действали правомерно, изхождайки от отразения в счетоводните книги на банката размер на задълженията. Двете решения са постановени при различна фактическа обстановка, което изключва хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По отношение на обжалваното решение не е налице и противоречие с посочената в изложението практика на Съда на ЕС. Въззивният съд не е направил самостоятелен решаващ извод, че признаването по съдебен ред на нищожността на съответните неравноправни клаузи в договора за кредит е предпоставка за ангажиране на отговорността на банката – ответник по чл.49 ЗЗД и не е отхвърлил иска по съображения, касаещи предварителното установяване на неравноправния характер на клаузите. Като се имат предвид мотивите за отхвърляне на иска, практиката на Съда на ЕС в решенията по дела № С-243/08 от 04.06.2009 г. и № С-397/11 от 30.05.2013 г. е неотносима и не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Представеното в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК решение по гр. д. № 6203/2014 г. на Софийски апелативен съд не насочка към противоречива практика на съдилищата, изискваща тълкуване на нееднакво прилагани законови разпоредби, по въпроса дали неправомерното начисляване на суми въз основа на неравноправни клаузи в договор с потребител и изпращането на покана до потребителя за изпълнение на несъществуващи задължения осъществява състав на деликтната отговорност по чл.49 ЗЗД. Позоваването на посоченото решение от страна на касаторката е некоректно, тъй като от мотивите към него е видно, че ангажирането на отговорността на банката по чл.49 ЗЗД за причинени неимуществени вреди от неправомерно отправяни претенции за изпълнение на задължения по договор за кредит е обусловено от извод, че към момента на отправяне на претенциите задължението е било погасено, т. е. изобщо не е съществувало в правния мир, и по тази причина ищецът – поръчител по кредита, е претърпял неимуществени вреди вследствие на искането да заплати на банката парична сума в значителен размер, за която е знаел, че е недължима. Другото решение, с което е илюстрирана „противоречивата” практика на съдилищата – решение по гр. д. № 3077/2011 г. на Пловдивски окръжен съд, изобщо не следва да се обсъжда с оглед признанието на самата касаторка, че е отменено по реда на инстанционния контрол (без значение по какви съображения). Доводите в изложението, с които е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не подкрепят твърдението, че въпросите по т.1 са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията по т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Вторият въпрос – дали подписването на договор за кредит с включени неравноправни клаузи представлява съгласие на потребителя за приложението на тези клаузи и освобождава ли търговеца от отговорност за претърпени от потребителя вреди от прилагането на неравноправните клаузи, е обсъждан от въззивния съд, но отхвърлянето на иска по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД не е обусловено единствено от неговото разрешаване. Съгласието на ищеца с неравноправните клаузи е изтъкнато от въззивния съд само като допълнителен аргумент за неоснователност на исковата претенция с препращане към практиката в решение № 945/15.03.2010 г. по гр. д. № 3026/2008 г. на ВКС, ІV г. о. Решаващите мотиви на съда за отхвърляне на иска се свеждат до отричането на противоправно поведение от страна на служителите на банката като предпоставка за ангажиране на отговорността по чл.49 ЗЗД и до липсата на настъпили в правната сфера на ищеца неимуществени вреди, произтичащи от неправомерни действия на банковите служители. След като въпросът не е единствено обуславящ за изхода на делото, касационно обжалване по повод на него не може да се допусне и е безпредметно да се разглеждат доводите на касаторката за наличие на допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Формулираните в т.3 въпроси инкорпорират оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата и за неправилно възприета фактическа обстановка по спора досежно неимуществените вреди, за които е претендирано обезщетение, и причината за тяхното проявление. В съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че въпросите, които имат значение за обсъждането и преценката на доказателствата и за възприемането на фактическата обстановка по делото от страна на въззивния съд, са въпроси относно правилността на въззивното решение и не попадат в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Несъответствието на въпроси с изискването на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължението да се произнася по твърденията за постановяване на въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК.
Въззивният съд не е възлагал в тежест на ищеца да изключи чрез доказване всички възможности за настъпване на неимуществените вреди по начин, различен от твърдения, в каквато насока е четвъртият въпрос от изложението. Отхвърлянето на иска по чл.49 ЗЗД е обусловено от решаващия извод за отсъствие на противоправно поведение на служителите на банката – ответник и от съпътстващия извод, че не е доказано твърдените в исковата молба неимуществени вреди под формата на влошаване на здравословното състояние на ищеца да са настъпили вследствие на изпратените от служителите на банката писма и покани за плащане на дължими суми по договора за кредит. С оглед мотивите към обжалваното решение, посочената в изложението практика в решение № 147/19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС, ІV г. о. (според която не е в тежест на ищеца чрез пълно и главно доказване да изключва последователно всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдяния) и в решение № 166/10.03.2010 г. по гр. д. № 4284/2008 г. на ВКС, ІV г. о. (според която вредоносният резултат не може да бъде следствие от случайно събитие, когато той се предхожда от виновно поведение) е неотносима към разрешения с решението правен спор и не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 5514/2017 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация разноски по делото в размер на 4 693.99 лв. – адвокатско възнаграждение с включен ДДС, платено за защита срещу касационната жалба с преводно нареждане от 02.11.2018 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2253 от 24.08.2018 г., постановено по в. т. д. № 5514/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Е. Г. А. с ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица] – адв. Д. Д., да заплати на „Юробанк България” АД с ЕИК[ЕИК] сумата 4 693.99 лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :