О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 458
гр. София, 10.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 77/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК вр. § 74 ПЗР на ЗИДГПК, обн. ДВ бр.86/2017 г.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] и [фирма] срещу въззивно решение № 1628 от 10.07.2017 г., постановено по т. д. № 867/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение са потвърдени постановените от Кюстендилски окръжен съд в производството по несъстоятелност на [фирма] по т. д. № 55/2011 г. решение № 36 от 04.06.2015 г., с което са оставени без уважение възраженията на [фирма], [фирма] и [фирма] срещу приетия от събранието на кредиторите на [фирма] на 22.01.2015 г. план за оздравяване, утвърден е приетият от събранието на кредиторите на 22.01.2015 г. план за оздравяване на предприятието на [фирма], назначен е едноличен надзорен орган – Д. Й. И., и е прекратено производството по несъстоятелност на [фирма], и решение № 51 от 31.07.2015 г., с което на основание чл.707, ал.4 ТЗ [фирма] е осъдено да заплати на Национална агенция за приходите посочени в решението суми.
В касационната жалба на [фирма] с адрес за призоваване в [населено място] се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът навежда оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че утвърденият с решение № 36 от 04.06.2015 г. план за оздравяване, приет от събранието на кредиторите на 22.01.2015 г., е допуснат до разглеждане при спазване на преклузивните срокове по чл.701, ал.1 и ал.2 ТЗ. Излага подробни доводи за несъответствие на оздравителния план с изискванията на чл.700, ал.1 ТЗ и поддържа, че планът съдържа еднотипни предложения, които нямат характер на гаранции по смисъла на чл.700, ал.1, т.1 и т.4 ТЗ. Позовава се и на необсъждане на заявените с въззивната жалба доводи, че предложените от длъжника гаранции не са достатъчни и не обезпечават реалното изпълнение на оздравителния план, както и на необоснованост на преценката на въззивния съд, че предвидената в плана степен на удовлетворяване на кредиторите по чл.703, ал.2, т.4 ТЗ в размер на 15 % от стойността на вземанията е с неоправдано дълъг срок от 15 години и нарушава интересите на необезпечените кредитори.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, в което се твърди наличие на всички основания за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК (редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.).
С касационната жалба на [фирма] – [населено място], се въвеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът излага доводи, че при утвърждаване на оздравителния план въззивният съд не е съобразил допуснатите в оздравителното производство нарушения на чл.703, ал.1 вр. чл.673, ал.3 ТЗ – предоставяне право на участие и гласуване в събранието за приемане на оздравителния план на [фирма], което няма качеството на кредитор с прието вземане по смисъла на чл.693 ТЗ, и на чл.707, ал.2 ТЗ – неизпълнение на изискването за гласуване по класове и неяснота кое лице в кой клас гласува. Поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл относно правните последици от утвърждаване на плана и прекратяване на производството по несъстоятелност, приложил е неправилно императивни материални правни норми и в нарушение на чл.236, ал.2 ГПК не е обсъдил всичките му възражения от въззивната жалба (без да ги конкретизира).
В изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с доводи, идентични с оплакванията в касационната жалба за постановяване на въззивното решение в нарушение на материалния закон и на чл.236, ал.2 ГПК, и с позоваване на задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са подадени отговори на касационните жалби.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в указания от въззивния съд едномесечен срок срещу решение, което подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди постановеното от Кюстендилски окръжен съд решение № 36 от 04.06.2015 г. по т. д. № 55/2011 г., с което е утвърден приетият от събранието на кредиторите на [фирма] на 22.01.2015 г. план за оздравяване, предложен от длъжника [фирма], с последиците по чл.707, ал.1 ТЗ – назначаване на надзорен орган и прекратяване на производството по несъстоятелност, Софийски апелативен съд е приел, че са спазени всички изисквания на закона за гласуване и за приемане на плана и са изпълнени условията по чл.705, ал.1 ТЗ за неговото утвърждаване.
Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на кредитора [фирма], на когото е предоставен глас в събранието на 22.01.2015 г. при предпоставките на чл.673, ал.3 ТЗ, че съдът по несъстоятелност е допуснал плана до разглеждане извън преклузивните срокове по чл.701, ал.1 и ал.2 ТЗ. От доказателствата по делото въззивният съд е констатирал, че оздравителният план е предложен от длъжника в срока по чл.698, ал.1 ТЗ; че с оглед предвиденото с плана отсрочване/разсрочване на публични задължения към държавата съдът по несъстоятелност, с определение от 24.01.2014 г., е указал на длъжника да представи предварително съгласие на министъра на финансите; с писмо от 11.06.2014 г. длъжникът е потвърдил, че поддържа внесения оздравителен план, и е приложил писмени доказателства за предприети още към 13.01.2014 г. действия за снабдяване със съгласието на министъра на финансите; на 06.10.2014 г. по делото за несъстоятелност е постъпило служебно изпратено писмо, с което след получено съгласие от надзорния съвет на НОИ, съгл. чл.185, ал.4 ДОПК, министърът на финансите е дал съгласието си във връзка с предвижданията в оздравителния план; след получаване на съгласието съдът по несъстоятелност е постановил определение от 17.11.2014 г., с което е допуснал предложеният план за оздравяване до разглеждане от събранието на кредиторите и е насрочил събранието за 22.01.2015 г. Като е съобразил, че към датата на провеждане на събранието от 22.01.2015 г. /а и към датата на постановяване на определението за допускане на плана – 17.11.2014 г./ предложеният оздравителен план е бил окомплектован с необходимото предварително съгласие по смисъла на чл.189 ДОПК, въззивният съд е направил извод, че не са допуснати релевираните от жалбоподателя нарушения на чл.701, ал.1 и ал.2 ТЗ.
За неоснователни са счетени и доводите на [фирма] за несъответствие на плана с изискванията на чл.700, ал.1 ТЗ поради липса на предвидени за всеки глас кредитори гаранции за неговото изпълнение и на гаранции за изпълнение на оспорените неприети вземания. След преценка на съдържанието на плана въззивният съд е споделил извода на съда по несъстоятелност, че планът предвижда специални гаранции за всеки отделен клас кредитори, в т. ч. и за кредиторите с оспорени неприети вземания, които са достатъчни и обезпечават в необходимата степен изпълнението му. Отчетени са предвижданията в плана за пълно изплащане на вземанията за главници и лихви на кредиторите по чл.703, ал.1, т.1 – 3 ТЗ, частичното опрощаване на вземанията за главници и лихви на кредиторите по чл.703, ал.2, т.4 ТЗ, и пълното плащане на вземанията за лихви и главница на кредиторите по чл.703, ал.2, т.5 и т.7 ТЗ. Изложени са съображения, че предвиденото в р.ІV, т.2.4 задължение за длъжника да заделя по 3 % от месечните продажби на продукция, след приспадане на производствените разходи, с цел обезпечаване вземанията на кредиторите по чл.703, ал.2, т.4 ТЗ и на публичните вземания към държавата и да превежда заделените суми по специална банкова сметка като гаранция за изпълнение на задължението под надзора на назначения за срока на оздравителния план едноличен надзорен орган, е допълнителна гаранция за интересите на посочените кредитори. Относно гаранциите в полза на необезпечените кредитори е акцентирано върху приложение № 11 към плана, според което при разпределение на имуществото на длъжника по предвидения в закона ред удовлетворяването на кредиторите по чл.703, ал.2, т.4 ТЗ е 0 %, т. е. те не получават плащане изобщо, а при изпълнение на плана те получават частично плащане и степента на удовлетворяването им е 15 % от вземанията. Оттук са направени изводи, че предвиденото частично удовлетворяване в случай на изпълнение на плана поставя необезпечените кредитори в по-благоприятно положение спрямо липсата на удовлетворяване при разпределение на имуществото на длъжника по предвидения в закона ред, а също и че непредвиждането на специални гаранции за тях не би ги поставило в по-лошо положение от положението, което биха имали в хипотезата на неутвърждаване на плана. При преценката на гаранциите (в широк смисъл) са взети предвид също конкретните предвиждания в плана на действия и сделки, насочени към кумулиране на средства за удовлетворяване на кредиторите в съответствие с изискването на чл.700, ал.1, т.4 ТЗ, реалното икономическо състояние на длъжника и спецификата на осъществяваната от него търговска дейност.
В заключение, след цялостната преценка на съдържанието на плана и на фактите по делото, въззивният съд е формирал решаващ извод, че с утвърждаване на предложения от длъжника и приет от събранието на кредиторите план за оздравяване ще се осигури справедливо удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелността и ще се постигне очертания в чл.607, ал.1 ТЗ баланс в производството по несъстоятелност.
Въззивният съд е преценил като неоснователни оплакванията във въззивната жалба на кредитора [фирма] за допуснати нарушения по чл.673, ал.3 ТЗ и чл.703 ТЗ при гласуването и приемането на плана за оздравяване, съставляващи пречка за неговото утвърждаване от съда по несъстоятелност. Неоснователността на първото оплакване е мотивирана със съображения, че към момента на провеждане на събранието от 22.01.2015 г. кредиторът [фирма] е представил доказателства за предявен иск по чл.694 ТЗ за установяване на неприето вземане към длъжника в производството по несъстоятелност, които са били достатъчни, за да му бъде предоставено право да участва и да гласува в събранието при условията на чл.673, ал.3 ТЗ. По отношение на второто оплакване съдът се е позовал на протокола от събранието, в който е отразено, че гласуването на оздравителния план е проведено по класове и че планът е приет с обикновено мнозинство от размера на вземанията във всеки клас. От протокола е направен извод, че не е допуснато нарушение по чл.703, ал.2 ТЗ при гласуването и приемането на плана.
Потвърждаването на обжалваното с въззивна жалба от [фирма] решение № 51 от 31.07.2015 г., с което длъжникът [фирма] е осъден да заплати на Национална агенция за приходите включени в допълнителния списък вземания за главници и лихви по чл.688, ал.3 ТЗ, е мотивирано със съображения, че решението допълва решението за утвърждаване на оздравителния план и е съобразено с разпоредбата на чл.707, ал.4 ТЗ.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на [фирма] приложното поле на касационното обжалване е обосновано с всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Посочени са две групи въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Първата група въпроси са свързани с оплакването в касационната жалба, че утвърденият от съда по несъстоятелност план за оздравяване на предприятието на длъжника [фирма] е допуснат до разглеждане от събранието на кредиторите извън преклузивните срокове по чл.701, ал.1 и ал.2 ТЗ : „1. Сроковете по чл.701, ал.1 ТЗ преклузивни ли са и неспазването им води ли до нарушение при допускане на оздравителния план до разглеждане от общото събрание на кредиторите; 2. Срокът по чл.701, ал.2 ТЗ преклузивен ли е, може ли да бъде удължаван, както и следва ли планът да бъде допускан за разглеждане при условие, че не е приведен в съответствие с изискванията на закона до изтичане на срока по чл.701, ал.2 ТЗ”. За така поставените въпроси се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в решение № 158/30.11.2012 г. по т. д. № 42/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., и определение № 343/22.06.2017 г. по ч. т. д. № 1176/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., в противоречие с казуалната практика в решение № 645/22.05.2003 г. по гр. д. № 2654/2003 г. на ВКС, V г. о., и в противоречие с практиката, обективирана в определение № 2090/12.08.2014 г. по т. д. № 2543/2014 г. на Софийски апелативен съд и определение № 2041 по т. д. № 1281/2016 г. на Софийски апелативен съд. Поддържа се също, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради необходимостта чрез непротиворечива практика да се даде тълкуване относно характера на сроковете по чл.701 ТЗ.
Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело (чл.280, ал.1 ГПК), разрешен в обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Формулираните от касатора въпроси за характера на сроковете по чл.701, ал.1 и ал.2 ТЗ и последиците от неспазването им не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изводите на въззивния съд за наличие на предпоставките за утвърждаване на предложения от длъжника план за оздравяване не са обусловени от тяхното разрешаване.
В мотивите към обжалваното решение не е обсъждано дали сроковете по чл.701, ал.1 и ал.2 ТЗ са преклузивни или инструктивни. За да счете за неоснователно възражението на касатора [фирма], че оздравителният план е утвърден в нарушение на чл.701 ТЗ, въззивният съд е съобразил единствено обстоятелството, че към момента на постановяване на определението за допускане на плана до разглеждане от събранието на кредиторите и към момента на провеждане на събранието е представено изискуемото от закона предварително съгласие на министъра на финансите по чл.189 ДОПК. Предварителното съгласие по чл.189 ДОПК е необходимо условие за допускане на плана до разглеждане на събранието на кредиторите, поради което то следва да е налице към момента на постановяване на определението на съда по несъстоятелност по чл.701 ТЗ. В този смисъл е и посочената от касатора задължителна практика /според приложимата редакция на чл.280, ал.1 ГПК, предхождаща изменението на ГПК от ДВ бр.86/2017 г./ в решение № 158/30.11.2012 г. по т. д. № 42/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. Посоченото от касатора определение № 343/22.06.2017 г. по ч. т. д. № 1176/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., няма характер на задължителна практика, тъй като с него не е допуснато касационно обжалване, и не следва да се обсъжда. Сроковете по чл.701, ал.1, изр.1 и ал.2 ТЗ са предвидени за случаите, когато съдът по несъстоятелност констатира несъответствие на предложен в срока по чл.698, ал.1 ТЗ план за оздравяване с материалноправните изисквания на чл.700, ал.1 ТЗ. Предварителното съгласие по чл.189 ДОПК не е част от изискванията по чл.700, ал.1 ТЗ и непредставянето му едновременно с плана не съставлява нередовност, която подлежи на отстраняване по реда на чл.701, ал.2 ТЗ и спрямо която се прилага срокът по чл.701, ал.2 ТЗ. Съдът по несъстоятелност следи за наличие на съгласието – ако то е необходимо с оглед предвижданията на плана, към момента на постановяването на определението за допускане на плана до разглеждане от събранието на кредиторите. Отсъствието на предварително съгласие по чл.189 ДОПК към момента на постановяване на определението по чл.701 ТЗ е основание съдът да откаже да допусне плана до разглеждане от събранието на кредиторите, но не и основание за определяне на срок по чл.701, ал.2 ТЗ за неговото представяне. Поради неотносимостта на сроковете по чл.701, ал.1 и ал.2 ТЗ към предварителното съгласие по чл.189 ДОПК зададените от касатора въпроси относно характера на тези срокове, възможността за тяхното удължаване и последиците от неспазването им не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
По отношение на първата група въпроси от изложението не са осъществени и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки. В решението по т. д. № 42/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., е прието, че предварителното съгласие на министъра на финансите по чл.189 ДОПК следва да е представено пред съда по несъстоятелност най-късно към момента на постановяване на определението за допускане на плана за оздравяване до разглеждане от събранието на кредиторите. Въззивният съд е съобразил решението си с дадените от задължителната практика разрешения, което изключва твърдяното от касатора противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че посочената съдебна практика не съдържа разрешения по поставените от касатора въпроси, доколкото в нея представянето на предварително съгласие по чл.189 ДОПК не е разглеждано като изискване за редовност на оздравителния план от категорията на предвидените в чл.700, ал.1 ТЗ, за които се отнасят разпоредбите на чл.701, ал.1 и ал.2 ТЗ. Представеното решение № 645/22.05.2003 г. по т. д. № 2654/2003 г. на ВКС, V г. о., постановено при действието на ГПК от 1952 г. /отм./, не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като разрешава въпроса за характера на срока по чл.701, ал.2 ТЗ, предоставен за привеждане на предложен план за оздравяване в съответствие с изискванията на чл.700, ал.1 ТЗ, и за последиците от неспазването му. В конкретния случай съдът по несъстоятелност не е констатирал несъответствия на предложения от длъжника план за оздравяване с изискванията на чл.700, ал.1 ТЗ и не е предоставял срок за отстраняването им, поради което практиката в цитираното решение е неотносима. Определенията на Софийски апелативен съд не съдържат данни да са влезли в сила и с оглед указанията в т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не могат да се преценяват като източник на съдебна практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Поради несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е безпредметно да се обсъжда тяхното значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл.280, ал.1, т.3 ГПК) в смисъла, изяснен с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Втората група въпроси се отнасят до гаранциите по чл.700 ТЗ : „1. Липсата на конкретни действия по оздравяване на предприятието на длъжника, гарантиращи конкретно кумулиране на конкретни материални средства за удовлетворяване на кредиторите, води ли до извод за липса на гаранция за удовлетворяване на вземанията на хирографарните кредитори; 2. Представляват ли гаранции във връзка с изпълнението на плана по смисъла на чл.700, ал.1 ТЗ налични търговски договори, сключени от длъжника още преди започване на производството по несъстоятелност, бизнес план за дейността на длъжника, назначаването на надзорен орган, правото на кредиторите да се снабдят с изпълнителен лист, неразпределянето на дивиденти към едноличния собственик, ликвидационната стойност на имуществото на длъжника, поемането от негова страна на задължения да отделя по своя сметка за срок от 15 г.; 3. Гарантира ли изпълнението на плана поставянето му в зависимост от настъпването на бъдещи несигурни събития, каквито са сключените договори с трети лица, действия на длъжника и хипотетична печалба за длъжника; 4. Необходимо ли е предвиждане на гаранции по смисъла на чл.700, ал.1, т.1 и т.4 ТЗ и за необезпечените кредитори и тези с оспорени вземания и следва ли тези гаранции да обезпечават способите за реално кумулиране на средства с оглед удовлетворяването на тези кредитори съобразно предвижданията на плана”.
В първия и четвъртия въпрос се съдържа тезата на касатора, поддържана и във въззивното производство, че утвърденият от съда по несъстоятелност план за оздравяване не предвижда конкретни гаранции за удовлетворяване на необезпечените кредитори по чл.703, ал.1, т.4 ТЗ, в т. ч. и на кредиторите с оспорени вземания. Въпросите не са обуславящи за постановения с обжалваното решение правен резултат и не кореспондират с изводите на въззивния съд, с които е мотивирано утвърждаването на плана. В мотивите към решението въззивният съд е приел, че с предложения от длъжника план за оздравяване са предвидени конкретни гаранции, които в достатъчна степен гарантират интересите и частичното удовлетворяване на необезпечените кредитори. Посочил е също, че с оглед на естеството им гаранциите поставят необезпечените кредитори в по-благоприятно положение спрямо положението, което биха имали в случай на неутвърждаване на плана и осребряване на имуществото на длъжника по установения в закона ред. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд е отговорил положително както на въпроса дали е необходимо планът за оздравяване да предвижда гаранции по смисъла на чл.700, ал.1, т.4 ТЗ и за необезпечените кредитори, респ. за кредиторите с оспорени вземания, така и на въпроса дали конкретно предвидените гаранции обезпечават в достатъчна степен удовлетворяването на същите кредитори. Въпросите по т.1 и т.4 от изложението са насочени към оспорване на правилността на решаващите изводи на въззивния съд за наличие на гаранции по смисъла на чл.700, ал.1 ТЗ в полза на необезпечените кредитори. В стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява дали обжалваното въззивно решение е правилно от гледна точка на основанията по чл.281, т.3 ГПК, поради което дори въззивният съд да се е произнесъл неправилно по двата въпроса, това не е основание обжалваното решение да се допусне до касационен контрол.
Сключените от длъжника договори с трети лица и назначаването на надзорен орган не са квалифицирани от въззивния съд като самостоятелни и достатъчни гаранции по смисъла на чл.700, ал.1 ТЗ. Въззивният съд е обсъждал наличието на договорите в аспекта на общата преценка дали продължаването на дейността на длъжника съобразно условията на плана гарантира кумулирането на средства за удовлетворяване на кредиторите, а назначаването на надзорен орган – в аспекта на предвиждането в плана за заделяне на средства в процент от месечните приходи от продажби на продукция и за превеждането им по специална сметка, контролирана от надзорния орган, която да служи като гаранция за кредиторите. Предвид решаващите изводи на въззивния съд първата част от въпроса по т.3 не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. По втората част от въпроса – дали представляват гаранции във връзка с изпълнение на плана по смисъла на чл.700, ал.1 ТЗ бизнес план за дейността на длъжника, правото на кредиторите да се снабдят с изпълнителен лист, неразпределянето на дивиденти към едноличния собственик и ликвидационната стойност на имуществото на длъжника, няма произнасяне в мотивите към решението. След като не са формирани изводи във връзка с него, въпросът не би могъл да бъде обуславящ за изхода на делото и да предпостави допускане на касационно обжалване. Преценката на съда, че поемането с плана на задължение за заделяне на средства по сметката на длъжника за срок от 15 години представлява гаранция за необезпечените кредитори, е от значение за обосноваността на въззивното решение, която е извън очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване. Освен това предвиждането за заделяне на средства за срок от 15 години с цел удовлетворяване на необезпечените кредитори не е преценявано като приоритетна и самостоятелна гаранция, а е обсъждано в аспекта на общото икономическо състояние на длъжника и на неговата специфична търговска дейност.
Въпросът по т.3 е зададен хипотетично и без връзка с конкретни решаващи изводи на въззивния съд, което го лишава от характеристиката на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК.
Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, съгласно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това следва да се отбележи, че не са доказани и допълнителните предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, на които касаторът се е позовал в изложението.
Не е налице релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие между произнасянето на въззивния съд по въпросите за гаранциите и разрешенията, дадени от задължителната съдебна практика в решение № 177/20.01.2014 г. по т. д. № 1389/2013 г. на ВКС, І т. о., и решение № 83/27.11.2013 г. по т. д. № 940/2012 г. на ВКС, І т. о. Първото от цитираните решения е постановено след допуснато касационно обжалване по въпроса „Задължително ли е предоставянето на гаранции и за хирографарните кредитори по чл.700, ал.1, т.4 ТЗ – обезпечения на вземанията на кредиторите или друг тип гаранции за изпълнението на плана”. С решението е даден следния отговор на въпроса : „Няма законово основание качеството „необезпеченост” на вземането да изключва изобщо приложението на чл.700, ал.1, т.4 ТЗ по отношение на хирографарните кредитори. Тъй като гаранциите са насочени в осигуряване кредиторите, при предоставянето на по-благоприятни или поне същите условия на това удовлетворяване, спрямо удовлетворяването при разпределение имуществото по общия ред, следва да се направи следното логично разграничение : Ако според предвижданията съгласно чл.700, ал.1, т.3 ТЗ хирографарните кредитори не биха били изобщо удовлетворими при разпределение на имуществото по предвидения в закона ред, за сметка на предвидено в някаква или пълна степен удовлетворяване по оздравителния план, с оглед преобразуващото действие на плана, в случай на възобновяване на производството по несъстоятелност, разумно е да се приеме, че не се дължат задължително гаранции в обезпечаване на вземанията им, в тесния смисъл на думата – както в пълния им, така и в предвидения в оздравителния план размер, доколкото тези гаранции влизат в действие при неизпълнение на плана и непредвиждането им не би поставило същите кредитори в по-лошо положение от положението, което биха имали при неутвърждаване на оздравителен план. Няма основание обаче да се отрече нуждата от гаранции в широк смисъл на думата – обезпечаващи способите за кумулиране на средства, в удовлетворяване на хирографарните кредитори, до размера на удовлетворяването им, залегнал в оздравителния план, тъй като тези гаранции се включват в действие именно при изпълнение на плана”. Въззивният съд се е произнесъл с решението си в аналогичен смисъл като е приел, че планът за оздравяване трябва да съдържа гаранции за необезпечените кредитори; че гаранции в тесен смисъл не са необходими, тъй като самите предвиждания в плана поставят тези кредитори в по-благоприятно положение от положението им при неутвърждаване на оздравителен план и разпределение на имуществото на длъжника по предвидения в закона ред, в който случай те не биха получили изобщо удовлетворение на вземанията си; че с плана са предвидени гаранции в широк смисъл на думата за необезпечените кредитори, които в достатъчна степен обезпечават заложеното в плана частично удовлетворяване на същите. С второто цитирано решение е даден отговор на въпроса „Съставлява ли гаранция по смисъла на чл.700, ал.1, т.4 ТЗ включено в оздравителния план задължение на кредитор спрямо друг кредитор /или кредитори/ на несъстоятелността за обезпечаване удовлетворяването му /им/ чрез вземането на обезпечаващия към несъстоятелния длъжник като обект на гаранцията”. Въпрос с посоченото съдържание нито е поставян пред въззивния съд, нито е обсъждан в обжалваното решение, поради което практиката в решението т. д. № 940/2012 г. на ВКС, І т. о., е неотносима към предмета на настоящото дело. Относно двете решения следва да се има предвид и това, че дадените с тях разрешения по приложението на чл.700, ал.1 ТЗ до голяма степен са обусловени от преценка на конкретни гаранции по чл.700, ал.1 ТЗ, специфични по естеството си и разглеждани като част от цялостното съдържание на конкретен оздравителен план. Гаранциите, които е преценявал въззивният съд при постановяване на обжалваното решение, а също и съдържанието на утвърдения по настоящото дело план за оздравяване, не са идентични с обсъжданите в решенията на ВКС, което прави неприложимо основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Във връзка с въпросите за гаранциите касаторът се е позовал и на две определения на ВКС, постановени в производство по чл.288 ГПК – определение № 593/26.10.2015 г. по т. д. № 1577/2015 г. на ІІ т. о. и определение № 13/07.01.2014 г. по т. д. № 4050/2013 г. на І т. о. Според разясненията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС, определенията, с които Върховният касационен съд се произнася по основанията за допускане на касационно обжалване, не са източник на съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Поради това двете определения не следва да се обсъждат при преценката на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Представените с изложението определения на Пловдивски апелативен съд – определение № 25/23.01.2017 г. по ч. т. д. № 18/2017 г. и определение № 43/31.01.2017 г. по ч. т. д. № 10/2017 г., не съдържат данни да са влезли в сила и по тази причина не биха могли да служат като доказателство в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Правната природа и действителния смисъл на понятието „гаранция” по чл.700, ал.1 ТЗ са изяснени в съдебната практика, в т. ч. и в посочените от касатора решения на ВКС, І т. о. – решение № 177/20.01.2014 г. по т. д. № 1389/2013 г. и решение № 83/27.11.2013 г. по т. д. № 940/2012 г. При наличие на съдебна практика по приложението на чл.700, ал.1 ТЗ, за която не се твърди да се нуждае от промяна или осъвременяване, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неприложимо.
Предвид изложеното, решението по т. д. № 867/2017 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване по повод на касационната жалба, подадена от [фирма].
Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и по касационната жалба на „И. Е..
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът [фирма] не е посочил конкретен правен въпрос, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило утвърждаването на приетия от събранието на кредиторите оздравителен план. Съдържанието на изложението се изчерпва с възпроизвеждане на оплакванията от касационната жалба за постановяване на обжалваното решение в нарушение на чл.236, ал.2 ГПК и на императивните материалноправни норми по чл.700 – чл.705 ТЗ. Нарушенията на материалния и процесуалния закон са основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК, които се преценяват от Върховния касационен съд в производството по чл.290 ГПК при условие, че решението се допусне до касационен контрол, но не могат да предпоставят допускане на касационното обжалване.
Непосочването на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание въззивното решение да не се допусне до касационно обжалване, без да е необходимо произнасяне по поддържаните в изложението към жалбата на [фирма] допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1628 от 10.07.2017 г., постановено по т. д. № 867/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :