О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 452
гр. София, 09.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 667/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на сидник на [фирма] (в несъстоятелност), срещу решение № 2129 от 26.10.2017 г., постановено по т. д. № 2384/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 145 от 20.01.2017 г. по т. д. № 2167/2016 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която по предявен по реда на чл.65 от Закона за банковата несъстоятелност (З.) иск е признато за установено, че [община] има срещу „Корпоративна търговска банка” /н./ вземане с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.442 ТЗ за сумата 42 774.11 лв., дължима по банкова гаранция изх. № 1373/11.10.2013 г., ведно със законната лихва от 30.03.2016 г., и вземане с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 6 069.47 лв. – лихва за забава за периода от 06.11.2014 г. – 29.03.2016 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът изразява несъгласие с изводите на въззивния съд за надлежно предявяване на банковата гаранция като условие за упражняване на произтичащите от нея права. Излага доводи, че неспазването от страна на бенефициера на изискването за представяне на оригинала на банковата гаранция като приложение към писменото искане за плащане е следвало да бъде преценено от съда като обективна невъзможност за ангажиране на отговорността на банката – гарант с последица погасяване на правото на бенефициера да се удовлетвори от гаранцията с изтичане на срока за нейната валидност. По съображения в жалбата моли за отмяна на решението и за отхвърляне на иска с присъждане на разноски.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК с позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация [община] – [населено място], е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. В отговора е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният при предпоставките на чл.65, ал.1 З. от [община] против [фирма] /н./ установителен иск за съществуване на парично вземане за сумата 42 774.11 лв., произтичащо от издадена на 11.10.2013 г. банкова гаранция изх. № 1373 с валидност до 16.30 ч. на 30.06.2014 г. в полза на [община], Софийски апелативен съд е приел, че за [община] в качеството на бенефициер е възникнало валидно вземане за плащане на сумата по банковата гаранция, че са изпълнени всички формални изисквания за упражняване на правата по гаранцията и че е осъществено основанието на чл.442 ТЗ за ангажиране отговорността на ответната банка – гарант за изпълнение на гаранцията. Като частично основателен до размер на присъдените от първата инстанция 6 069.47 лв. е преценен и акцесорният иск по чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху сумата на гаранцията за периода 06.11.2014 г. – 29.03.2016 г.
От фактическа страна е прието за установено, че банковата гаранция е издадена за гарантиране изпълнението на задълженията на [фирма] като изпълнител по сключен с [община] договор за обществена поръчка с предмет „Рехабилитация и основен ремонт на улици в централна градска част на [населено място] и благоустрояване на площад в [населено място], общ. С.”; че с гаранцията банката – ответник се е задължила безусловно и неотменимо да заплати на възложителя по договора [община] сумата 42 774.11 лв. при първо писмено поискване, деклариращо, че изпълнителят и клиент на банката [фирма] не е изпълнил задълженията си по договора; че в банковата гаранция е предвидено писменото искане за плащане да бъде предоставено на гаранта посредством централата на обслужващата ползвателя банка, потвърждаваща, че положените подписи са автентични; че в съответствие със заповед № 1069/26.06.2014 г. на кмета на [община], издадена във връзка с констатирано неизпълнение на задължения на [фирма] по раздел ІІ, чл.2.2 от договора за обществена поръчка, [община] е отправила пред обслужващата си банка „Търговска банка Д” писмено искане изх. № 3159/27.06.2017 г. за усвояване на банковата гаранция; искането е предявено пред [фирма] в 15.23 ч. на 30.06.2014 г., но банката е отказала плащане.
След преценка на фактите и доказателствата по делото в рамките на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд е направил изводи, че спорната банкова гаранция съдържа всички необходими реквизити на платима при поискване банкова гаранция и че са изпълнени всички формални изисквания, от които е обусловено изпълнението на задължението на банката – гарант за плащане на сумата по нея. Изложил е съображения, че с оглед безусловния и неотменим характер на гаранцията, издадена като платима при поискване, задължението на банката – гарант е да плати посочената в нея сума срещу представяне от бенефициера на писмена претенция и на други изрично посочени в съдържанието й документи, които външно изглеждат съответстващи на посочените в съдържанието й условия. Посредством препращане към мотивите на първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че доколкото в гаранцията не е предвидено представяне на оригинала й като приложение към искането за плащане, непредставянето на оригинала не е основание за банката да откаже плащане. Предвид установените по делото факти, че [община] е депозирала писменото си искане за плащане в срока на валидност на гаранцията и по предвидения в нея ред – чрез своята оторизирана банка, като е представила с искането си оригинал на единствения посочен в съдържанието на гаранцията документ – подписана от кмета на общината декларация за неизпълнение на договора за обществена поръчка от страна на [фирма], въззивният съд се е произнесъл, че отказът на ответника да плати сумата по гаранцията е неоснователен и че банката – бенефициер има изискуемо вземане за дължимата сума, което следва да се признае за съществуващо по реда на чл.65 З..
Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил няколко групи въпроси, за които твърди, че „са от значение за точното прилагане на закона, от решаващо значение за производството по несъстоятелност на [фирма] /н./ и за изясняване на правната природа на банковата гаранция, съгласно приложимото право и прилагането на чл.442 ТЗ”, както и че „по тях няма формирана задължителна съдебна практика по смисъла на чл.290 ГПК, а разрешаването им ще има голямо теоретично и практическо значение за изясняване правната същност на извършените цесии в банковата несъстоятелност и произхождащите от тях правни последици”.
Първата група въпроси „1. Кои правни институти са близки до Договора за издаване на банкова гаранция; 2. Кога поражда действие банковата гаранция; 3. Какви са последиците от издаването на банковата гаранция; 4. Какви документи следва да се представят от бенефициера, за да получи плащане по банковата гаранция” не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите са теоретични, зададени са хипотетично и без връзка с конкретни решаващи изводи на въззивния съд, поради което не могат да се квалифицират като правни въпроси с обуславящо значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на втората група въпроси в изложението : „1. С оглед, че договорът за издаване на банкова гаранция е близък по природа и с договора за поръчка, където банката-гарант е довереник, а наредителят е доверител, приложима ли е в случая и общата разпоредбата за прекратяване на договора за поръчка по смисъла на чл.287 ЗЗД, с прекратяването на юридическото лице, ако то е било доверител или довереник; 2. По смисъла на чл.2, ал.2, т.7 от ЗКИ гаранционните сделки се извършват от кредитни институции (лицензирани банки), действителна ли е банковата гаранция, издадена от банка с отнет лиценз; 2. 1. При прилагането на чл.287 от ЗЗД и същевременно отнемане на банковия лиценз, Банката е в невъзможност да реализира отговорността на наредителя по банковата гаранция, не може да оформи и изчисли кредит /дейност също подлежаща на лицензиране по смисъла на чл.2 от ЗКИ/ и валидно да задължи наредителя по банковата гаранция. Приемането на вземане на бенефициер по гаранция няма ли да увреди масата на несъстоятелността и интересите на другите кредитори; 3. При действието на препращащата норма на чл.288 от ТЗ, поради което се приема че Еднообразните правила за гаранциите платими при поискване U. 758, в сила от 01.07.2010г. и с предходна редакция U. 458 (Е.) се приемат за част от българското законодателство, като кодифициран търговски обичай, то приложими ли са правилата за предявяване на гаранциите и дори самата дефиницията за гаранция; 3.1. Отговаря ли на банкова гаранция, платима на поискване, на дефиницията, залегнала в чл.2, буква а) от Еднообразните правила за гаранциите, платими при поискване, в редакцията U. 458, като според тези правила гаранция, платима при поискване (по-нататък наричана „гаранция”) означава всякаква гаранция, задължение, или друг ангажимент за плащане, независимо как е назован или описан, поет от банка, застрахователно дружество или друга институция или лица (по-нататък наричани „гарант”, даден в писмена форма, за плащане на парична сума при представяне, в съответствие с условията на ангажимента, на писмено искане за плащане и други документи…., които биха могли да бъдат посочени в гаранцията, като този ангажимент за плащане се дава в полза на друга страна, наричана бенефициент (Еднообразните правила за гаранциитеq платими при поискване, брошура № 458 на М., П., издадени от Б., книжка 263”. Първите два въпроса не са обсъждани при постановяване на обжалваното решение и не са относими към разрешения с обжалваното решение правен спор, тъй като – видно от мотивите към решението, датата на издаване на спорната банкова гаранция предхожда датата на решението за отнемане на лиценза на банката – гарант. Въпросите по т.3 и т.3.1 са абстрактни и инкорпорират в съдържанието си съждения на касатора, които нямат значение за формирането на решаващата правна воля на въззивния съд по конкретното дело. Въззивният съд е уважил предявения при предпоставките на чл.65 З. установителен иск, след като е формирал изводи, че издадената в полза на ищеца банкова гаранция е действителна /факт, който не е оспорван от ответника – касатор/, че е предявена в срока на действието й и че предявяването е извършено при условията и по реда, предвидени в съдържанието й. В предмета на делото не са въвеждани възражения и доводи за предявяване на гаранцията в нарушение на цитираните във въпросите еднообразни правила, а и въззивният съд не е констатирал такива нарушения.
В третата група са включени въпросите : „3а реализация на потестативното право за получаване на плащане по гаранцията следва ли да се предяви и самата гаранция, по силата на която е поет неотменимия ангажимента за плащане от гаранта; Непредставянето на оригинала на банковата гаранция не възпрепятства ли гаранта да изпълни задължението си да положи грижата на добрия търговец за формална проверка от външна страна на документалната обоснованост на искането за плащане по гаранцията”. Посочените въпроси са изведени от защитната теза на касатора, че непредставянето от ищеца на оригинала на банковата гаранция като приложение към искането за плащане на сумата по гаранцията е основание за освобождаване на гаранта от отговорност. Въззивният съд не е възприел тази теза, тъй като е установил, че представянето на оригинала на банковата гаранция не е предвидено в съдържанието й като условие за плащане от гаранта, респ. за упражняване на потестативното право на бенефициера да получи плащане. Предвид така формирания извод, разглежданите въпроси не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Последният въпрос „Изрично уговорения в банковата гаранция писмено искане за плащане по банкова гаранция задължителен реквизит ли е, който формално следва да се следи от банката гарант” е нелогичен и не кореспондира с мотивите към обжалваното решение. В мотивите е посочено ясно и недвусмислено, че писменото искане на бенефициера е необходимо условие за упражняване на правата по гаранцията и че в конкретния случай ищецът е отправил такова искане в срока на действие на гаранцията и при спазване на предвидените в съдържанието й условия.
Несъответствието на формулираните в изложението въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Самостоятелен аргумент за недопускане на касационното обжалване е и ненадлежното обосноваване на единственото сочено основание за достъп до касационен контрол – чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърденията на касатора, че поставените въпроси „са от значение за точното прилагане на закона, от решаващо значение за производството по несъстоятелност на [фирма] /н./ и за изясняване на правната природа на банковата гаранция, съгласно приложимото право и прилагането на чл.442 ТЗ”, са неотносими към основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто смисъл е разяснен в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърдението, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като „разрешаването им ще има голямо теоретично и практическо значение за изясняване правната същност на извършените цесии в банковата несъстоятелност и произхождащите от тях правни последици”, следва да бъде оставено без коментар като се има предвид, че предмет на разрешения с въззивното решение правен спор е съществуването на вземане, произтичащо от банкова гаранция.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 2384/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Разноски за производството по чл.288 ГПК не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2129 от 26.10.2017 г., постановено по т. д. № 2384/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :