13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 141
гр. София, 16.03. 2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1406/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Банка Пиреос България“ АД със седалище в [населено място] – заличено от Търговския регистър след подаване на жалбата поради вписано на 12.11.2019 г. вливане в „Юробанк България“ АД, срещу решение № 119 от 10.01.2019 г., постановено по в. т. д. № 280/2018 г. на Апелативен съд – Бургас. С посоченото решение е потвърдено решение № 257 от 13.07.2018 г. по т. д. № 504/2015 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Банка Пиреос България“ АД иск за прогласяване нищожност поради противоречие със закона, невъзможен предмет и привидност на сключения между А. З. К. и Ф. Д. К. като продавачи и „Ален мак – 2002“ ООД като купувач договор, обективиран в нотариален акт № 50, том II, рег. № 4770, дело № 174/2014 г. на нотариус В. Д., за покупко – продажба на недвижими имоти : Сграда с ид. № 67800.8.873.2 по кадастралната карта на [населено място], с адрес [населено място], местност „Буджака“, сграда № 2, разположена в поземлен имот с ид. № 67800.8.873, със застроена площ 85.00 кв. м., брой етажи – един, начин на трайно ползване – друг вид сграда за обитаване; Сграда с ид. № 67800.8.873.3 по кадастралната карта на [населено място], с адрес [населено място], местност „Буджака“, сграда № 3, разположена в поземлен имот с ид. № 67800.8.873, със застроена площ 72.00 кв. м., брой етажи – един, начин на трайно ползване – друг вид сграда за обитаване.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за уважаване на предявените в условията на евентуалност искове по чл.26 ЗЗД и чл.135 ЗЗД. Касаторът поддържа, че въпреки безспорно доказания по делото факт, че прехвърлените с договора за продажба сгради нямат самостоятелен характер, тъй като са предназначени да обслужват основната сграда в имота, въззивният съд необосновано е приел, че договорът не е нищожен поради невъзможен предмет и противоречие със закона и е отхвърлил иска на основанията по чл.26, ал.1, пр.1 и ал.2, пр.1 ЗЗД. Излага доводи, че изводите на съда за отсъствие на поддържаните основания за нищожност са изградени при неправилна преценка на доказателствата, в нарушение на материалния закон – § 5, т.39 и т.38 ЗУТ, чл.98 ЗС и § 1, т.1 ДР на ЗКИР, при неправилно интерпретиране на постановките в Тълкувателно решение № 3/28.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГТК на ВКС и в противоречие с трайната практика на ВКС, според която обект на правото на собственост и предмет на прехвърлителна сделка могат да бъдат само постройки със самостоятелно функционално предназначение, каквото предназначение нямат прехвърлените с договора за продажба сгради. Навежда оплаквания, че въззивният съд е нарушил съществено разпоредбата на чл.162 ГПК като не е назначил по свой почин експертиза за изясняване на основния спорен между страните факт дали сградите са представлявали годни за продажба самостоятелни обекти или са били предназначени да обслужват функционално основната сграда. Позовава се на необоснованост на изводите в решението за липса на симулация при сключване на договора за продажба като твърди, че въззивният съд не е анализирал в съвкупност множеството косвени доказателства, установяващи по категоричен начин абсолютната симулация на продажбата. Неправилността на въззивното решение е аргументирана и с оплакване, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е отказал да разгледа евентуалния иск по чл.135 ЗЗД с мотив, че първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта за неговото отхвърляне.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване е посочена и очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответниците по касация А. З. К. и Ф. Д. К. – двамата от [населено място], изразяват становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 30.04.2019 г.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация „Ален мак – 2002“ ООД със седалище в [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Производството по т. д. № 504/2015 г. е образувано пред Окръжен съд – Бургас по предявени от „Банка Пиреос България“ АД против А. К., Ф. К. и „Ален мак – 2002“ ООД искове по чл.26 ЗЗД за прогласяване нищожност поради невъзможен предмет, противоречие със закона и привидност (абсолютна симулация) на сключен между ответниците договор от 21.05.2014 г. за покупко – продажба на 2 бр. сгради със самостоятелен идентификационен номер, разположени в поземлен имот в [населено място], местността „Буджака“, обективиран в нотариален акт № 50, дело № 174/2014 г. на нотариус В. Д., и евентуален иск с правно основание чл.135 ЗЗД за признаване на договора за продажба за недействителен по отношение на банката – ищец.
С решение от 13.07.2018 г. Окръжен съд – Бургас е отхвърлил главните искове по чл.26 ЗЗД като неоснователни, след като е формирал изводи, че договорът за продажба не противоречи на закона, не е с невъзможен предмет и не е привиден. Първоинстанционният съд е отхвърлил и поддържания като евентуален иск по чл.135 ЗЗД с мотив, че не е доказано знанието на приобретателя „Ален мак – 2002“ ООД за увреждащия характер на сделката спрямо кредитора на продавачите – ищецът „Банка Пиреос България“ АД.
Против решението на първоинстанционния съд е подадена въззивна жалба от „Банка Пиреос България“ АД, по повод на която е образувано т. д. № 280/2018 г. по описа на Апелативен съд – Бургас. Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението, с което са отхвърлени исковете за прогласяване нищожност на договора за покупко – продажба, и е формулиран петитум за неговата отмяна и за прогласяване на договора за нищожен на релевираните в исковата молба основания. Съобразявайки съдържанието на въззивната жалба, в постановеното в разпоредително заседание на 10.12.2018 г. определение решаващият състав на Апелативен съд – Бургас е приел, че първоинстанционното решение е обжалвано само в частта за отхвърляне на главните искове по чл.26 ЗЗД и че поради липса на подадена жалба е влязло в сила в частта за отхвърляне на евентуалния иск по чл.135 ЗЗД.
С решение от 10.01.2019 г. Апелативен съд – Бургас е потвърдил решението на Окръжен съд – Бургас в обжалваната от банката – ищец част, след като е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция и същевременно е направил свои самостоятелни изводи за неоснователност на исковете по чл.26 ЗЗД.
За да потвърди решението за отхвърляне на исковете за прогласяване нищожност на договора за продажба поради противоречие със закона (чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД) и невъзможен предмет (чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД), въззивният съд е счел за недоказано твърдението на ищеца, че прехвърлените с договора сгради не са притежавали характеристиките на самостоятелни обекти на правото на собственост, а са били функционално предназначени да обслужват намиращата се в поземления имот сграда, поради което не е съществувала фактическа и правна възможност за валидното им прехвърляне чрез правна сделка.
От депозираното в първоинстанционното производство заключение на съдебнотехническа експертиза, изготвено от вещо лице Т. Чанкинова, въззивният съд е приел за установено, че сградите са изградени в поземлен имот с идентификатор 67800.8.873 в съответствие с редовни строителни книжа – одобрен на 07.01.2014 г. инвестиционен проект и разрешение за строеж от 15.01.2014 г.; В имота е съществувала основна сграда с ид. № 67800.8.873.1 с РЗП 925.18 кв. м., предназначена за вилна сграда за гости със заведение за обществено хранене, която е построена съгласно одобрен инвестиционен проект от 09.01.2005 г. и разрешение за строеж от 17.01.2006 г. и е въведена в експлоатация с удостоверение от 08.01.2008 г. на [община]; Двете сгради, обект на договора за продажба, са обозначени със самостоятелни идентификационни номера – съответно ид. № 67800.8.873.2 и ид. № 67800.8.873.3, и предназначението им според строителните книжа е паркинги със складови и ревизионни подземни помещения с цел по-добро обслужване на обитателите и осигуряване на технически помещения за отопление и ВиК и подпорна стена към основната сграда. Въз основа на констатациите в заключението въззивният съд е направил извод, че независимо от спомагателния им характер и предназначението им на допълващо застрояване, обслужващо основната сграда, прехвърлените с договора сгради са представлявали самостоятелен обект на правото на собственост и не е съществувала фактическа и правна пречка да бъдат обект на разпоредителна сделка. В подкрепа на направения извод съдът се е позовал на разпоредбата на чл.202 ЗУТ, според която правни сделки за прехвърляне на реално определени части от сграда, жилище или друг обект от тях могат да се извършват само ако обособените дялове или части отговарят на одобрени за това инвестиционни проекти, и на разпоредбата на § 5, т.39 ЗУТ, дефинираща като „обект“ самостоятелен строеж или реална част от строеж с определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално предназначение и идентификатор по ЗКИР, който е трайно прикрепен към земята. От посочените разпоредби съдът е извел правилото, че самостоятелният обект по смисъла на ЗУТ се счита за правно възникнал след неговата индивидуализация посредством одобряването на инвестиционен проект, и е приел, че това изискване е било изпълнено по отношение на двете сгради.
Въззивният съд е аргументирал извода си, че прехвърлените с договора за продажба сгради са съставлявали самостоятелни обекти на правото на собственост, и с Тълкувателно решение № 3/28.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че договорът за прехвърляне на реално определени части от недвижим имот е нищожен поради липса на предмет, ако към момента на сключването му съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяване на реалната част като самостоятелен обект, но не е нищожен, ако реалната част може да бъде обособена като самостоятелен обект съобразно изискванията на действащия устройствен закон. Предвид констатациите в заключението на съдебнотехническата експертиза, че към момента на извършване на продажбата двете сгради са били фактически завършени съобразно издадените строителни книжа, както и с оглед на обстоятелствата, че са нанесени по площообразуване и по КККР като конструктивно самостоятелни обекти, а не като обслужващи основната сграда помощни постройки, и са отразени в кадастралната карта със самостоятелни идентификатори, съдът е приел, че същите са притежавали правния статут на самостоятелни обекти на правото на собственост, годни да бъдат предмет на разпоредителни сделки.
За недоказани въззивният съд е счел твърденията във въззивната жалба на ищеца, че сградите са били с помощен характер и предназначение да обслужват основната вилна сграда в имота. Изразил е становище, че обслужващият характер на една постройка не е въздигнат от закона като фактическо или правно препятствие за третирането й като предмет на прехвърлителна сделка, отделно от т. нар основна сграда, включително от гледна точка на разпоредбата на чл.202 ЗУТ, която допуска предмет на разпореждане да бъдат и реални части от сгради при условие, че е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект чрез одобряване на инвестиционен проект.
В зависимост от даденото във въззивното производство разрешение на спора въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на исковете с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД.
Като неоснователен въззивният съд е преценил и иска за прогласяване нищожност на договора за продажба поради привидност (абсолютна симулация) по смисъла на чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД.
При произнасянето по иска с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД въззивният съд е съобразил, че в качеството на трето лице, срещу което е насочена продажбата, ищецът може да установи твърдяната симулация само с косвени доказателства, без да е ограничен от правилата за доказване по чл.165, ал.2, пр. последно ГПК. За доказани съдът е счел твърденията на ищеца, че продажната цена на сградите – 51 000 лв., е близка до данъчната оценка и по-ниска от действителна пазарна стойност, установена с помощта на техническата експертиза – 91 280 лв.; че цената не е била заплатена изцяло към момента на изповядване на сделката – противно на вписването в нотариалния акт, а е погасявана на части след сключване на договора; че плащането на цената е извършвано след захранване на сметката на дружеството – купувач от неговия управител. След съвкупна преценка на всички косвени доказателства и на установените от тях правнорелевантни факти съдът е приел, че не може да се направи извод за привидност на извършената продажба. Относно разликата между продажната цена и пазарната стойност на сградите съдът е изложил съображения, че сама по себе си тя не води до нееквивалентност на престациите и не насочва към абсолютна симулация, тъй като по силата на чл.9 ЗЗД страните са били свободни да уговорят дължимата от купувача цена. По отношение на избрания от договарящите страни начин на плащане на цената съдът е изразил становище, че също не е индиция за симулативност на продажбата, предвид свободата на договаряне и счетоводното отразяване на плащанията в счетоводните книги на купувача. Сключването на продажбата в кратък период след отразяване на сградите със самостоятелен идентификатор в кадастралната карта на [населено място] и последващото им прехвърляне от купувача на трето лице са преценени от съда като обстоятелства, които не изключват, а потвърждават волята на страните сключеният помежду им договор да породи вещно – прехвърлителен ефект и купувачът да придобие собствеността върху сградите. Въззивният съд не е възприел и довода на ищеца, че аргумент за симулативния характер на договора е запазването на ключ от сградите, а съответно и на владението върху тях, от продавачите Киселови. Позовавайки се на ангажирани от ищеца свидетелски показания, според които при извършен на 12.06.2014 г. на въвод във владение (след проведена по инициатива на „Банка Пиреос България“ АД публична продан) е присъствал представител на новия собственик на сградите – ответникът „Ален мак – 2002“ ООД, съдът е отрекъл достоверността на твърдението, че и след продажбата бившите собственици са продължили да владеят сградите.
По основанията за допускане на касационно обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са обосновали приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната и с казуална практика на ВКС по следните по значими за изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси : „1. Дали процесните постройки имат характера на самостоятелен обект и могат ли същите да бъдат предмет на прехвърлителна сделка, отделно от земята и основната сграда; Дали наличието на отделен проект за постройките, разрешение за строеж и нанасянето им в кадастралната карта на [населено място] са достатъчни да се приеме, че същите съставляват самостоятелни обекти на правото на собственост, отделно от основната сграда (противоречие с решение № 80/27.07.2018 г. по гр. д. № 3114/2017 г. на ВКС, II г. о., и решение № 172/12.10.2015 г. по гр. д. № 1167/2015 г. на ВКС, I г. о.); 2. За задължението на въззивната инстанция служебно и по свой почин да назначи експертиза за установяване на правнорелевантните факти, за които не разполага със специални знания, и конкретно дали ако от изпълненото пред първата инстанция заключение на вещото лице Чанкинова не става ясно дали процесните постройки и основната сграда са функционално свързани и обслужват основната сграда или имат самостоятелен характер, е следвало да бъде назначена допълнителна или нова съдебнотехническа експертиза, която да изясни това обстоятелство (противоречие с т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.10 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС); 3. Значителната разлика между пазарната стойност на процесните постройки и цената, на която е изповядана сделката между ответниците, съставлява ли индиция (косвено доказателство) за привидност на атакуваната сделка (противоречие с решение № 764/05.08.2010 г. по гр. д. № 684/2009 г. на ВКС, III г. о.); 4. Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, да бъдат подробно обсъдени и всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост (а не изолирано едни от други), които имат значение за решението по делото; Следва ли също така въззивната инстанция, при осъществяването на тази своя решаваща дейност, да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните изводи да са обосновани (противоречие с т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.3 от Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС, решение № 189/14.01.2016 г. по т. д. № 3672/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 134/19.11.2015 г. по т. д. № 3495/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 92/22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 220/02.10.2015 г. по гр. д. № 2314/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 180/26.07.2011 г. на ВКС, ІV г. о.); 5. Длъжна ли е въззивната инстанция в случаите, когато намери главния иск за неоснователен, да разгледа предявения евентуален иск (противоречие с т.15 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 176/17.01.2014 г. по т. д. № 71/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 84/17.08.2015 г. по т. д. № 809/2014 г. на ВКС, II т. о., и решение № 25/03.04.2009 г. по т. д. № 504/2008 г. на ВКС, I т. о.).
Въпросите по т.1 и т.2 от изложението са относими към предмета на спора по исковете с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД, но не могат да се квалифицират като правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са от значение за правилността на обжалваното решение. За да отхвърли исковете, въззивният съд е формирал извод, че прехвърлените с договора за покупко – продажба сгради са били фактически и правно обособени като самостоятелни обекти на правото на собственост и поради това прехвърлянето им чрез разпоредителна сделка е валидно. Изводът за самостоятелен статут на сградите е направен въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза и на представените по делото писмени доказателства относно проектирането, строителството и отразяването на сградите по реда на ЗКИР. При осъществяване на решаващата си дейност въззивният съд е преценил, че заключението на експертизата и писмените доказателства съдържат категорични данни за обособеността на сградите като самостоятелни обекти на собственост, и в зависимост от тази преценка не е намерил за необходимо да назначава повторна или допълнителна експертиза за изясняване статута на сградите и възможността за валидното им прехвърляне с правна сделка. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на доказателствата, поради което въпросите по т.1 от изложението не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Касационно обжалване не би могло да се допусне и по формулирания в т.2 въпрос, тъй като законосъобразността на извършените от въззивния съд процесуални действия, в частност – пропускът на съда да назначи нова или повторна техническа експертиза с посочената в съдържанието на въпроса задача, също е извън предмета на производството по чл.288 ГПК.
Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по формулираните в т.1 и т.2 въпроси е отсъствието на поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВС и ВКС. Въззивният съд, въз основа на конкретно установени по делото факти, е формирал извод, че сградите, обект на продажба, притежават характеристиките на самостоятелни обекти на правото на собственост, тъй като са обособени реално като отделни сгради, изградени са съобразно одобрен инвестиционен проект и редовни строителни книжа, имат самостоятелно функционално предназначение, а не обслужват основната сграда в имота, нанесени са в кадастралната карта като самостоятелни сгради и имат собствен идентификатор по ЗКИР. Възприетото разрешение относно самостоятелния статут на сградите кореспондира с практиката в посоченото от касатора решение № 80/27.07.2018 г. по гр. д. № 3114/2017 г. на ВКС, І г. о., според която изводът дали един обект представлява самостоятелен обект на правото на собственост зависи както от наличието на предварително зададените от § 5, т.39 ДР на ЗУТ формални критерии, така и от особеностите на всеки конкретен случай, в зависимост от които се определя самостоятелната характеристика на обекта. Практиката във второто посочено от касатора решение – решение № 172/12.10.2015 г. по гр. д. № 1167/2015 г. на ВКС, І г. о., дава отговор на въпроса дали е възможно съсобственик да си запази право на собственост върху идеална част от стопанска постройка, която няма самостоятелно значение и е предназначена да обслужва дворното място или построена в него жилищна сграда. Разгледаният въпрос няма връзка с предмета на спора, разрешен с обжалваното решение, поради което цитираното решение не доказва противоречие с практиката на ВКС, релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид преценката на въззивния съд, че заключението на техническата експертиза и писмените доказателства относно статута и функционалното предназначение на сградите са достатъчни, за да се направи извод за самостоятелна фактическа и правна обособеност на обектите на продажба, при постановяване на обжалваното решение не е допуснато отклонение от задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение №/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС във връзка с правомощията на въззивния съд да назначи служебно експертиза, когато това се налага за изясняване на делото от фактическа страна.
Формулираният в т.3 въпрос е от значение за изхода на спора по иска с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката в решение № 403 (посочено от касатора с грешен № 764) от 05.08.2010 г. по гр. д. № 684/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. Според касатора, с цитираното решение Върховният касационен съд се е произнесъл, че значителната разлика между цената по договора за продажба и пазарната стойност на продадените имоти доказва косвено привидния характер на продажбата като основание за нищожност на договора по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД. В обжалваното решение въззивният съд е мотивирал становище, че по аргумент от чл.9 ЗЗД разликата между уговорената в договора продажна цената и пазарната стойност на продадените сгради сама по себе си не е достатъчна да обоснове извод за симулативност на разпоредителната сделка, конкретно – за нейната привидност по смисъла на чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД. Отхвърлянето на иска по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД обаче не е обусловено от отричане на правната значимост на несъответствието между цената и пазарната стойност на сградите като факт, релевантен за установяване на привидността. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, въззивният съд е обсъдил всички косвени доказателства, с които ищецът (сега касатор) се е домогвал да установи твърдяната привидност, и в резултат на съвкупната им преценка е достигнал до извод, че договорът не е привиден и че страните са желаели същият да породи присъщия на продажбата вещно – прехвърлителен ефект. При така направения извод няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено и по отношение на първата част от въпроса по т.4 от изложението – за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и да отрази направените въз основа на тях изводи в мотивите по чл.236, ал.2 ГПК. Въззивното решение съдържа подробни мотиви, които отразяват осъществената от въззивния съд самостоятелна решаваща дейност по съществото на въведения с исковете по чл.26 ЗЗД правен спор. В мотивите съдът е посочил кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства прави изводи, че договорът за продажба не е нищожен на релевираните в исковата молба основания. Съдържанието на мотивите не разкрива отклонение от задължителната и от казуалната практика на ВС и ВКС по поставения въпрос (част от която е посочена в изложението), поради което решението не следва да се допуска до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Втората част от въпроса се свежда до питане обосновано ли е въззивното решение, но доколкото обосноваността на въззивния съдебен акт може да бъде предмет на проверка само в производството по чл.290 ГПК, въпросът не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и не предпоставя достъп до касационно обжалване.
Последният въпрос е зададен във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд неправилно не се е произнесъл по евентуалния иск с правно основание чл.135 ЗЗД, тъй като е приел, че в частта за отхвърляне на евентуалния иск първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Преди всичко следва да се отбележи, че въпросът е зададен некоректно и не кореспондира със съдържанието на подадената от касатора въззивна жалба, в която е очертан ясно и точно предмета на предприетото въззивно обжалване. В уводната част на жалбата касаторът е посочил изрично, че обжалва решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен иска за прогласяване нищожност на договора за покупко – продажба, а в петитума на жалбата е формулирал искане до въззивния съд да отмени обжалваното решение и да прогласи нищожността на договора поради противоречие със закона, невъзможен предмет и симулативност. Всички оплаквания във въззивната жалба са насочени срещу правилността на изводите на въззивния съд по повод твърдяната нищожност на договора за продажба и няма оплаквания за неправилност на изводите, с които е мотивирано отхвърлянето на евентуалния иск по чл.135 ЗЗД. При действието на чл.269 ГПК въззивният съд е ограничен в проверката си за допустимост и за правилност на обжалваното пред него първоинстанционно решение от съдържанието на въззивната жалба/въззивните жалби (при съобразяване на изключенията, посочени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). След като подадената от касатора въззивна жалба не съдържа нито оплаквания за недопустимост и за неправилност на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на евентуалния иск, нито петитум за отмяна на решението в тази част, въззивният съд не е разполагал с правомощия да проверява допустимостта и правилността на решението в необжалваната част. Предвид фактите по конкретното дело и с оглед ограничението на чл.269 ГПК преценката на въззивния съд, че първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта относно евентуалния иск, не противоречи на задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС – т.10, и на посочената в изложението казуална практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да разгледа евентуалния иск, ако намери главния иск за неоснователен.
По изложените съображения решението по в. т. д. № 280/2018 г. на Апелативен съд – Бургас не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения е въведена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. В процесуалния закон не са уредени критерии за разграничаване на очевидната неправилност от неправилността, произтичаща от касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Независимо от това фактът, че очевидната неправилност е изведена от законодателя като основание за допускане на касационно обжалване, означава, че тя е налице тогава, когато решението на въззивния съд страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” – въз основа на мотивите към решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия.
Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” – във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” – въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради което подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Касаторът е обосновал очевидната неправилност на обжалваното решение с твърдения и доводи, че въззивният съд е приложил закона в неговия противоположен смисъл и е тълкувал превратно постановките на Тълкувателно решение № 3/28.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГТК на ВКС като е приел, че процесните постройки имат самостоятелен характер, независимо от функционалната им свързаност с основната сграда и земята, върху която са построени; че въззивният съд е нарушил грубо логическите и опитните правила при преценката на свидетелските показания, на заключението на вещото лице Чанкинова по изпълнената съдебнотехническа експертиза и на останалите доказателства, чрез които по косвен път се установява и симулативност на атакуваната правна сделка; че като е отрекъл симулативния характер на сделката, въпреки множеството косвени доказателства, установяващи симулацията, въззивният съд е постановил решението си при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.