7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 157
гр. София, 23.03.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2126/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. А. А. – чрез адв. П. К. от САК, срещу решение № 952 от 23.04.2019 г., постановено по в. гр. д. № 6367/2018 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 23.07.2018 г. по гр. д. № 7846/2017 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Н. А. А. против „ЗАД Булстрад Виена Иншурънс Груп” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за заплащане на сумата 50 000 лв. – част от вземане с размер 80 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от травматични увреждания, вследствие реализирано на 03.11.2014 г. по пътя гр. Петрич – гр. Мелник пътнотранспортно произшествие.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за уважаване на предявения иск с присъждане на разноски. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд не е преценил правилно доказателствата по делото, не е отговорил на всички повдигнати с въззивната жалба доводи и възражения, игнорирал е заключението на автотехническата експертиза и не е отстранил допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, изразяващи се в непълнота на изготвения доклад, липса на разпределение на доказателствената тежест и недаване на указания до страните относно фактите, за които не сочат доказателства. Като основание за неправилност на решението се поддържа и нарушение на материалния закон – чл.45 ЗЗД и чл.20, ал. ЗДвП, при формиране на изводите за отсъствие на вина и противоправност в поведението на водача, реализирал увреждащото произшествие. В жалбата са развити и съображения относно размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, който не е обсъждан от въззивния съд предвид отхвърлянето на иска по чл.226, ал.1 КЗ )отм.).
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Посочено е и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касация „ЗАД Булстрад Виена Иншурънс Груп” АД със седалище в гр. София не заявява становище по жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че не са доказани елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД за носене на деликтна отговорност от водача, реализирал пътно – транспортното произшествие от 03.11.2014 г., при което е увредена ищцата, като предпоставка за ангажиране на отговорността на ответника по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) в качеството му на застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че произшествието е настъпило на 03.11.2014 г. около 18 ч., при сухо време, в тъмната част на денонощието, в дясната лента на път 109 в посока от гр. Петрич към гр. Мелник, на разстояние около 1 км. от пътен възел „Д.” с главен път ПП-1, Е-79. Механизмът на произшествието е установен с помощта на назначена в първоинстанционното производство автотехническа експертиза. Според заключението на експертизата, застрахованият в ответното дружество водач С. С. е управлявал лек автомобил „Фолксваген Поло” с рег. [рег.номер на МПС] със скорост 62 км/ч и на около 500 м. след жп-надлез, при лек завой надясно, е ударил с предната част на автомобила ищцата Н. А., която е пресичала пътното платно отляво надясно спрямо посоката на автомобила; Ударът е реализиран в платното за движение на автомобила и е настъпил въпреки предприетото от водача аварийно спиране след възприемане на пешеходката; При липса на препятствия на пътя водачът е имал възможност да забележи пешеходката на около 45 м. от мястото на удара в зоната на осветеност от фаровете на автомобила и тъй като опасната зона за спиране при избраната от него скорост на движение е била 53.34 м., ударът е бил непредотвратим, независимо дали той е възприел пешеходката от момента на стъпването й върху платното или от момента, в който тя е пресякла разделителната линия между двете платна. Въззивният съд е констатирал, че по делото няма доказателства за интензивен трафик в района на произшествието и за начина, по който ищцата е пресичала пътното платно. Съобразил е и обяснението на вещото лице, че за водача ударът би бил предотвратим при движение със скорост равна или по-ниска от 54.18 км/ч. и то при условие, че е забелязал ищцата в момента на стъпването й на пътното платно.
След обсъждане и преценка на експертното заключение въззивният съд е направил извод, че с оглед установения механизъм на реализиране на произшествието поведението на водача С. не може да се квалифицира като противоправно и да предпостави ангажиране на деликтната му отговорност по чл.45 ЗЗД. При формиране на извода си за липса на противоправност въззивният съд е изходил от разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП, изискваща от водачите на МПС да изберат скорост на движение, съобразена с характера и интензивността на движението, за да бъдат в състояние да спрат пред предвидимо препятствие. От чл.20, ал.2 ЗДвП съдът е извел задължение за водача да наблюдава пътната обстановка и да намали скоростта или да спре при съществуваща обективна възможност за своевременно възприемане на пътя на друг участник в движението. Съобразявайки разрешената максимална скорост за движение на мястото на произшествието – 90 км/ч, и обстоятелствата, при които е реализирано произшествието – на извънградски път, без интензивен трафик и без наличие на специфични условия от значение за избора на конкретната скорост на движение, при лек завой надясно за автомобила и предприето от пешеходката пресичане отляво на дясно, въззивният съд е приел, че водачът не е имал задължение да управлява автомобила със скорост 54.18 км/ ч., при която според вещото лице ударът е могъл да бъде предотвратен. Съдът е акцентирал върху съществения за спора факт, че ищцата е пресичала на неразрешено място, респ. на място, в близост до което не е предвидена възможност за пресичане на пътното платно от пешеходци. Преценил е, че избраната от водача скорост в границите на разрешената не е била несъобразена с пътните условия и че той не е нарушил чл.20, ал.2 ЗДвП като не е управлявал автомобила със скорост равна или по-ниска от 54.18 км/ч., тъй като за него ищцата е станала „предвидимо препятствие” на пътя, т. е. опасност за движението, едва при попадането й в опасната зона за спиране, която е по-голяма от осветеността на фаровете и в рамките на нея ударът е бил непредотвратим, въпреки предприетото аварийно спиране.
В зависимост от изводите за отсъствие на деликт по смисъла на чл.45 ЗЗД въззивният съд е потвърдил решението на пръвоинстанционния съд за отхвърляне на предявения срещу ответника – застраховател пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.).
По основанията за допускане на касационно обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е аргументирано с твърдения, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС :
„1. Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата (противоречие с ТР № 1/2001 г. – т.12, на ОСГК на ВКС);
2. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; Длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество като изложи собственото си становище по крайния изход на спора; Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото и е направено в противоречие на константната съдебна практика, а освен това е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (т.19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 1006/15.10.2010 г. по гр. д. 619/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 11/21.04.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 87/04.09.1958 г. по гр. д. № 55/1958 г. на ОСГК на ВС);
3. Длъжен ли е водачът да избере подходяща за конкретните условия скорост и представлява ли „случайно деяние” удар, настъпил при движение с разрешена, но несъобразена с осветеността на фаровете скорост (противоречие с решение № 577/29.11.2010 г. по гр. д. № 1741/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 9/29.07.2011 г. по н. д. № 775/2010 г. на ВКС, ІІІ н. о.);
4. Движението със скорост, несъобразена с осветеността на фаровете на къси светлини, представлява ли виновно нарушение на правилата за движение и достатъчно укоримо ли е подобно поведение (противоречие с решение № 9/29.07.2011 г. по н. д. № 775/2010 г. на ВКС, ІІІ н. о., решение № 36/31.05.2013 г. по н. д. № 2328/2012 г. на ВКС, ІІ н. о., и решение № 43/26.02.2015 г. по н. д. № 16.04/2014 г. на ВКС, ІІ н. о.);
5. От кой момент възниква опасност за водач на МПС – наличието на наличен на пътя пешеходец представлява ли опасност за движението, изискваща намаляване и евентуално спиране, предвид ясното намерение за преминаване отсреща (решение № 71/22.02.1983 г. по н. д. № 344/1983 г. на ВС, ІІІ н. о.)”.
В т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че касационно обжалване се допуска по посочен от касатора правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, ако по отношение на него са осъществени някои от специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Въпросите, които имат значение за обсъждането и преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка по спора от въззивния съд и за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не съставляват общо основание за достъп до касационен контрол.
Първите два въпроса от изложението не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се свеждат до питане правилно ли е въззивното решение. Отговор на въпросите дали фактическите и правни изводи на съда съответстват на фактите и доказателствата по делото, дали са правилни и дали са формирани след съвкупна преценка на доказателствата в логическа последователност може да бъде даден само след извършване на касационна проверка на правилността на въззивното решение по реда на чл.290 ГПК. За да бъде проверена правилността на решението, е необходимо то да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, а в случая те не са налице по отношение на поставените въпроси. Поради несъответствие на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не се налага обсъждане на съдебната практика, посочена в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и на бланкетното твърдение, че вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Другите три въпроса също не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по повод на тях. Преди всичко следва да се отбележи, че въпросите са зададени подвеждащо и некоректно и не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано отсъствието на противоправност в поведението на водача, реализирал увреждащото произшествие. Въззивният съд е отрекъл водачът да е действал противоправно, след като с оглед установения по делото механизъм на произшествието е достигнал до извод, че той е управлявал автомобила с разрешена и съобразена с конкретните пътни условия скорост, че действията му не осъществяват състава на нарушение на правилата за движение по чл.20, ал.2 ЗДвП и че единствената причина за настъпване на произшествието е предприетото от ищцата – сега касатор, пресичане на пътното платно на неразрешено и дори опасно за пешеходци място. В мотивите към решението липсват констатации водачът да е управлявал автомобила на къси светлини и със скорост, несъобразена с осветеността на фаровете, поради което въпросът „движение със скорост, несъобразена с осветеността на фаровете на къси светлини, представлява ли виновно нарушение на правилата за движение и достатъчно укоримо поведение” е неадекватен. Предвид изводите на въззивния съд, че избраната от водача скорост в границите на разрешената за съответния пътен участък не е била несъобразена с конкретните пътни условия, цитираната във връзка с третия и четвъртия въпрос практика на ВКС не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Последният (пети) въпрос е хипотетичен, а и доколкото неговият отговор е обусловен от обективното проявление на конкретни факти, при които е настъпило съответното ПТП, не може да послужи като общо основание за достъп до касационно обжалване. Разрешението, че моментът на възникване на опасност за движението, при който водачите на пътни превозни средства са длъжни незабавно да намалят скоростта или да спрат, е винаги е обективен факт, е застъпено и в решение № 71/22.02.1983 г. по н. д. № 344/1983 г. на ВС, което процесуалният представител на касаторката очевидно възприема погрешно, след като извежда от съдържанието му противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения решението по гр. д. № 6367/2018 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения е въведена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. В процесуалния закон не са уредени критерии за разграничаване на очевидната неправилност от неправилността, произтичаща от касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Независимо от това фактът, че очевидната неправилност е изведена от законодателя като основание за допускане на касационно обжалване, означава, че тя е налице тогава, когато решението на въззивния съд страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” – въз основа на мотивите към решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия.
Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” – във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” – въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради което подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалният представител на касаторката е обосновал очевидната неправилност с доводи, че направените при постановяване на обжалваното решение изводи за отсъствие на противоправно и виновно поведение на водача не съответстват на фактите и доказателствата по делото и са резултат от погрешно формиране на вътрешното убеждение на съда. Във връзка с тезата за очевидна неправилност на решението е формулиран и въпрос дали наличието на очевидно несъответствие на фактическите изводи на съда на установените по делото доказателства и факти предпоставя грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда. От съдържанието на изложението е видно, че очевидната неправилност е отъждествена с необосноваността по чл.281, т.3 ГПК, което е достатъчно, за да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 952 от 23.04.2019 г., постановено по гр. д. № 6367/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :