13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№561
гр. София, 09.08.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 735/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД – [населено място], срещу въззивно решение № 5601 от 08.11.2017 г., постановено по в. гр. д. № 496/2017 г. на Окръжен съд – Благоевград. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 2778 от 02.04.2017 г. по гр. д. № 608/2017 г. на Районен съд – Благоевград в частта за осъждане на „Юробанк България” АД да заплати на П. Е. и Е. Е. сумата 9 557 швейцарски франка, представляваща недължимо платена договорна лихва за периода от 31.03.2010 г. до 31.03.2013 г., като дадена на нищожно основание – чл.3, ал.5 и чл.5, ал.3 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 30783 от 13.11.2007 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска и разноски по делото.
В касационната жалба се поддържа, че с въззивното решение е разгледана недопустима искова претенции, с която се цели недопустима промяна в сключения между страните договор за кредит по отношение на уговорената лихва и валутата по кредита, респ. с които се претендира връщане на суми, платени на основание договорни клаузи, които не са признати изрично за нищожни по установения за това ред. Навеждат се и оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и противоречие със закона – чл.143 ЗЗП и чл.111 ЗЗД, на изводите на въззивния съд за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, за неоснователност на възражението на банката – касатор за изтекла погасителна давност и за дължимост от страна на банката на законни лихви и разноски.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /ред. ДВ бр.86/2017 г./ и чл.280, ал.2 ГПК. Касаторът се е позовал и на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение, че с въззивното решение са разрешени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното/правилното прилагане на закона.
Ответниците по касация П. И. Е. и Е. К. Е. – двамата от [населено място], изразяват становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 26.02.2018 г. Правят и възражение за недопустимост на касационното обжалване като твърдят, че предмет на обжалване е решение на въззивен съд по търговско дело с цена на иска под 20 000 лв. Претендират разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Неоснователно е възражението на ответниците за недопустимост на касационната жалба на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Осъдителният иск, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваната част на въззивното решение, е предявен за сумата 11 125 швейцарски франка с левова равностойност към датата на подаване на исковата молба в съда 20 903.53 лв. Съгласно чл.69, ал.1, т.1 ГПК, сумата 20 903.53 лв. формира цената на иска и тъй като тя е над предвидения в чл.280, ал.3, т.1 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела – 20 000 лв., въззивното решение подлежи на касационно обжалване и подадената срещу него касационна жалба е процесуално допустима.
За да потвърди решението на Районен съд – Благоевград в обжалваната от „Юробанк България” АД част, с която банката – жалбоподател е осъдена да заплати общо на П. Е. и Е. Е. сумата 9 557 швейцарски франка, ведно със законни лихви от предявяване на иска и разноски по делото, Окръжен съд – Благоевград е приел, че посочената сума, представляваща възнаградителна лихва по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 13.11.2007 г., е платена от ищците въз основа на неравноправни по см. на чл.143 ЗЗП и поради това нищожни договорни клаузи – чл.3, ал.5 и чл.5, ал.3, с оглед на което подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, ведно със законните последици от това.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че с договора за кредит ответната банка е предоставила на ищците кредит в швейцарски франкове с равностойност 136 550 евро при уговорен приложим курс за швейцарския франк. В чл.3, ал.1 на договора е уговорено, че за усвоения кредит кредитополучателите дължат на банката лихва в размер на сбора от базовия лихвен процент за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период за начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 0.95 пункта, а в чл.5, ал.3 е обективирана уговорка, че действащият базов лихвен процент не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните незабавно, като уведомяването на кредитополучателя за новия размер става от датата, на която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Според чл.6, ал.3, в случай на промяна на базовия лихвен процент по време на действие на договора размерът на определените в ал.1 на чл.6 погасителни вноски се променя автоматично, за което кредитополучателите дават неотменяемо и безусловно съгласие с подписването на договора.
При разрешаването на спора въззивният съд е съобразил заключението на съдебносчетоводната експертиза, назначена в производството пред първата инстанция. В заключението е посочено, че базовият лихвен процент е референтен лихвен процент, приложим за кредити с плаваща лихва; Прилагащият се за всеки кредит годишен лихвен процент се определя като сбор от базовия лихвен процент, изчислен съгласно методология на банката, плюс договорна надбавка; Методологията на „Юробанк България” АД е въведена с протокол № 57 от заседание на Комисията по управление на актовите и пасивите, проведено на 22.07.2005 г., публикуван на сайта на банката през 2010 г., но в нея не е фиксирана точно методика за изчисляване с посочване относителната тежест на всеки компонент; такава методика не се съдържа и в договора между страните.
След преценка на фактите и доказателствата по делото въззивният съд е направил решаващия извод, че клаузите в договора за кредит, с които е уговорен начина на формиране на възнаградителната лихва по кредита като цена на заетите от кредитополучателите парични средства, покриват въведените с чл.143 ЗЗП критерии за неравноправни клаузи и са нищожни по силата на чл.146 ЗЗП, което обуславя основателност на предявения осъдителен иск за връщане на платената въз основа на тях договорна лихва за исковия период 31.03.2010 г. – 31.03.2013 г.
Въззивният съд е изразил становище, че липсата на предявен от ищците самостоятелен иск за установяване нищожност на оспорваните като неравноправни договорни клаузи не съставлява процесуална пречка за провеждане на осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД относно сумите, платени въз основа на тези клаузи. Съдът е преценил, че като ищците са извели осъдителната си претенция от твърдяна нищожност на договорните клаузи, уреждащи начина на формиране на възнаградителната лихва по кредита, искът за връщане на даденото на основание сочените за нищожни клаузи е допустим и неговата основателност зависи от произнасянето по доводите за нищожност. С оглед на тази преценка е счетено за неоснователно поддържаното и пред въззивната инстанция възражение на „Юробанк България” АД за недопустимост на осъдителния иск поради липса на предявен самостоятелен иск за установяване нищожност на спорните клаузи.
В мотивите към решението въззивният съд е приел, че е налице значително неравновесие между правата на потребителя и на търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП по отношение на клаузата на чл.3 в частта, предвиждаща вноската по кредита да се влияе от базовия лихвен процент на ответната банка за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период. Акцентирал е върху отсъствието на определени при сключване на договора обективни обстоятелства, обуславящи изменение в размера на лихвата, и произтичащата от това неяснота на клаузите, в които не са посочени нито компонентите, формиращи базовия лихвен процент, нито механизъм за изменението, нито предпоставки за неговото извършване. Изложил е съображения, че по този начин срещу правото на банката едностранно да променя базовия лихвен процент по кредита, кредитополучателите са поставени в положение да търпят измененията, независимо от волята си, и да заплащат увеличени по размер погасителни вноски. В подкрепа на изводите си въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ в редакцията към момента на сключване на договора, според която при отпускане на кредит банката следва да предоставя безплатно в писмена форма на клиента информация относно лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата и условията за промяната й до пълното погасяване на кредита. От съдържанието на цитираната разпоредба съдът е извел наличието на задължение за банката, считано от 01.01.2007 г., да урежда метода за изчисляване на лихвата като цена на предоставения кредит и условията за изменението й по време на действие на договора, както и предварително да информира потребителя относно методиката си за изчисляване на лихвата и предпоставките за последваща промяна на лихвата. Относно методиката съдът е посочил, че тя следва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки отделен компонент, от който се влияе размерът на лихвата, а доколкото тя е елемент от договора за кредит, възможността за едностранната й промяна от банката след сключване на договора е изключена, независимо дали се касае за фиксиран или за променлив лихвен процент.
Като е съобразил мнението на вещото лице от счетоводната експертиза, че използваната при сключване на процесния договор методика на ответната банка не отговаря на изискванията за яснота и изчерпателност, както и безспорно установените по делото факти, че методика не е публикувана на сайта на банката и при сключване на договора ищците – кредитополучатели не са били информирани за начина на изчисление на лихвата, въззивният съд е приел, че оспорваните клаузи от договора за кредит са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП и че спрямо ответника не намира приложение изключението на чл.143, т.10 ЗЗП. С аргумент, че клаузите относно начина на формиране на лихвата и последващото изменение на вноските по кредита в резултат на едностранна промяна на базовия лихвен процент не са формирани по ясен и недвусмислен начин и ищците, които имат качеството потребители по смисъла на § 13, т.1 ДР на ЗЗП, не са получили предварително достатъчно конкретна информация как банката, в качеството й на търговец на финансови услуги, може едностранно да променя цената на услугата, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин, съдът е приел за неоснователно и позоваването на ответника на изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП.
В заключение въззивният съд се е произнесъл, че липсата на договорно очертана методика за определяне на лихвения процент, с която да бъдат конкретизирани вида, количествените изражения и относителната тежест на отделните компоненти от значение за размера на лихвата, са основание поведението на банката – кредитор при упражняване на правото за едностранна промяна на лихвения процент да се квалифицира като недобросъвестно с последица възникване на право за ищците – кредитополучатели да искат връщане на сумите, които са платили на банката в резултат на извършената от нея едностранна промяна на лихвата, като платени при първоначална липса на основание по см. на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Размерът на вземането, за което искът е преценен като основателен – 9 957 швейцарски франка, е определен съобразно заключението на съдебносчетоводната експертиза.
Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника, че претендираното с иска вземане е погасено по давност на основание чл.111, б.”в” ЗЗД. Изложил е мотиви, че с иска не се търси заплащане на лихва, а се претендира вземане от неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, което – съгласно т.7 от ППВС № 1/79 г., се погасява с общата петгодишна давност. Предвид обстоятелството, че петгодишната давност не е изтекла до датата на постъпване на исковата молба в съда, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд за частично уважаване на иска до размер на сумата 9 557 швейцарски франка.
По допускане на касационното обжалване :
Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора /чл.280, ал.1 ГПК/ и по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания, предвидени в т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК /редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г./. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за обсъждането и преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка по спора от въззивния съд и за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.2 ГПК /ред. ДВ бр.86/2017 г./ – очевидна неправилност на въззивното решение, и с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според настоящия съдебен състав, двете основания следва да бъдат разгледани съобразно поредността, в която са уредени от процесуалния закон.
Касаторът се е позовал и на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е въвел надлежно основанието за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че съдържанието на предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 ГПК общо правно основание за достъп до касационен контрол се формира от едновременното наличие на две предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, на разрешените с въззивното решение правни въпроси, обусловили изхода по конкретното дело. В случая касаторът е посочил бланкетно, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за точното/правилното прилагане на закона, без да поддържа значение на въпросите и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени с цитираното тълкувателно решение. Поради ненадлежното заявяване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне по него. Препращането към решения по т. д. № 3106/2013 г. и по гр. д. № 16765/2013 г. на Софийски градски съд, за които няма данни да са влезли в сила, без да е обяснена относимостта им към основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, също не обвързва касационната инстанция със задължение да обсъжда твърденията на касатора за противоречиво разрешаване от съдилищата на въпроси, свързани с приложението на чл.143 ЗЗП.
Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси :
„1. Допустима ли е косвена промяна на договорените между страните условия по кредитно правоотношение и промяна чрез съдебно решение на съдържанието и условията на договора за кредит при липса на изрично предвидените законови условия; 2. Налице ли е правен интерес при условията на чл.124 от ГПК от установяване нищожността на член 3, алинея 5 и член 5, алинея 3 от процесния договор, с оглед декларативния характер на клаузата; 3. Допустимо ли е прогласяване нищожност на член 3, алинея 5 и член 5, алинея 3 от процесния договор с оглед декларативния й характер и какви биха били реалните последици от това при валидна клауза на член 3, алинея 5; 4. Кои са начинът, методологията и критериите за определяне на „значителност” на твърдяно неравновесие по смисъла на чл.143 от ЗЗП; 5. Какви са начина, критериите и метода, съгласно които съдът установява наличието на двете кумулативно дадени предпоставки по чл.ен 146, алинея 2 от ЗЗП във връзка с индивидуално договаряне на процесните клаузи от договора за кредит; 6. Съдът не е обсъдил съдебна практика, задължителна по чл.290 ГПК, без да е извършен анализ и установяване наличието на кумулативно дадените условия, съгласно решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ІV г. о.; 7. Следва ли изрично в договора за кредит да е вписана възможност за едностранно прекратяване на договора от страна на кредитополучателя, след като се следва ex lege и как следва да се тълкуват разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 от договора, които предвиждат възможността за предсрочно прекратяване; 8. Относно приложимата давност; 9. Налице ли е нищожност по смисъла на член 143 от ЗЗП по отношение на договорената между страните надбавка във фиксиран за целия период на договора размер от 0.95 пункта”.
Въпросите по т.1 и т.3 от изложението не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са от значение за правилността на въззивното решение. В първия въпрос е инкорпорирана защитната теза на касатора, че признаването на клаузите на чл.3, ал.5 и чл.5, ал.3 от договора за кредит за нищожни има за последица недопустима промяна чрез съдебно решение на съдържанието на договора. С решението си въззивният съд не е променил същественото съдържание на договора за кредит, а е отказал да зачете клаузите от договора, които е счел за неравноправни и поради това нищожни по смисъла на чл.143 вр. чл.146 ЗЗП. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с практиката на ВКС по въпросите за неравноправните клаузи в потребителски договори, обективирана в решение № 205 от 07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на І т. о., решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ІV г. о., решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ІІІ г. о., решение № 165 от 03.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на І т. о., решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ІІ т. о. и др. Признаването на спорните клаузи за нищожни е обусловено от извода на съда, че съдържанието им покрива установените в чл.143 ЗЗП общи критерии за неравноправен характер на клаузи в потребителски договор, т. е. от прилагането на материалния закон към въведеното с иска спорно правоотношение. В стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са законосъобразни, поради което касационно обжалване по формулирания в т.1 въпрос не може да се допусне. Вторият въпрос отразява становището на касатора, че клаузата на чл.3, ал.5 има декларативен характер. Въпросът е в очевидно противоречие с мотивите към обжалваното решение, в които липсва констатация клаузата на чл.3, ал.5 от договора за кредит да е декларативна в смисъла, в който я възприема касаторът. Доколкото урежда начина на определяне на възнаградителната лихва по кредита, посочената клауза е пряко относима към съдържанието и обема на задълженията на кредитополучателите, което изключва декларативния й характер. По втората част от поставения в т.2 въпрос – какви биха били реалните последици от това /прогласяване нищожност на член 3, алинея 5 и член 5, алинея 3/ при валидна клауза на член 3, алинея 1, няма произнасяне от страна на въззивния съд и е безпредметно да бъде обсъждан.
Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на всеки иск и въпросът по т.2 от изложението – дали съществува правен интерес от установяване нищожност на чл.3, ал.5 и чл.5, ал.3 от договора за кредит, е релевантен за делото, но също не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Спорните две клаузи са определящи за размера на дължимите от кредитополучателите договорни лихви и погасителни вноски, поради което правният интерес от инцидентото установяване на нищожността им по повод на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на платените въз основа на тях суми по кредита е несъмнен. Изхождайки от въведеното в исковата молба фактическо основание на исковата претенция, въззивният съд е констатирал наличието на правен интерес и след като е установил нищожността на клаузите, е уважил иска до приетия за доказан размер.
Формулираните в т.4 и т.5 въпроси се отнасят до критериите, според които се преценява дали определени клаузи в договор, сключен с потребител, са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП и дали са индивидуално договорени между потребителя и търговеца.
На въпроса по т.4 е даден отговор в постановените по реда на чл.290 ГПК /редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г./ решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I т. о., решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 201/02.03.2017 г. по т. д. № 2780/2015 г. на ВКС, II т. о. и др. В решенията е прието, че неравноправна е тази клауза, по отношение на която са осъществени кумулативно няколко предпоставки : Клаузата да не е индивидуално уговорена /1/, да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността /2/, да създава значителна неравнопоставеност между страните – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията им /3/ и да е да е сключена във вреда на потребителя /4/. Конкретно за клаузите в договори за банков кредит, с които се предвижда право за банката да променя едностранно възнаградителната лихва по кредита като цена на предоставяната от нея финансова услуга, е възприето разрешението, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от банката, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор; Когато е изпълнено това условие, банката не може да се счита за недобросъвестен търговец по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на цената /лихвата/, макар и едностранно предприето, не зависи пряко от волята й. Предвидените в ЗЗП изключения от общия принцип на чл.143, ал.1 ЗЗП за неравноправни клаузи са приложими само за клаузи, които са формулирани по ясен и недвусмислен начин, и за случаите, в които потребителят е получил предварително достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин.
В цитираните решения еднопосочно е възприето и разрешението, че клауза в договор за банков кредит, с която е уговорена възможност банката да променя едностранно договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и изменението не е наложено от обективни обстоятелства извън контрола на банката, е неравноправна съгласно общия принцип на чл. 143 ЗЗП. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за метода /начина/, по който банката може едностранно да променя цената на доставената му финансова услуга, както и когато създадената с вътрешни правила на банката методология не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. С решение № 165/02.12.2016г. по т. д. № 1777/2015 г. състав на ВКС, I т. о., се е произнесъл, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия към него, как и по какви причини извън нейния контрол банката има право да увеличи базовия лихвен процент по кредита, и липсват обективни критерии за увеличение на възнаградителната лихва, не намира приложение разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП.
Според решение № 205/07.11.2016 г. по т. дело № 154/2016 г. на ВКС, І т. о., не съответства на изискването за добросъвестност и поради това не попада в изключението на чл.144, ал.1, т.3 ЗЗП уговорената неиндивидуално в договора за кредит клауза, предвиждаща възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита. В решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, II т. о., е поставен акцент върху необходимостта прилаганата от банката – кредитор методиката за изчисляване на съответния лихвен процент да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори.
Въпросът по т.5 също е получил разрешение в практиката на ВКС – решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на II т. о., решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на II т. о., решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на III г. о. Даденото разрешение е в следния смисъл : Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка за неравноправен характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл. 146, ал. 2 ЗЗП, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължение да докаже, че оспорените от потребителя като неравноправни договорни клаузи са били предмет на индивидуално договаряне.
Въззивният съд е формирал изводите си, до които се отнасят въпросите по т.4 и т.5, в съответствие с посочената съдебна практика, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В т.6 от изложението не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а са наведени твърдения за необсъждане на практиката в решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. по приложението на чл.143 ЗЗП. Твърденията са неотносими към приложното поле на касационното обжалване и не следва да се вземат предвид при преценката на основанията за достъп до касационен контрол.
Въззивният съд не е обсъждал съдържанието на клаузите на чл.8 и чл.9 от договора за кредит и не ги е тълкувал, поради което въпросът по т.7 няма обуславящо значение за изхода на делото и не носи белезите на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК.
Чрез формулировката в т.7 от изложението „относно приложимата давност” касаторът е поставил въпроса коя е приложимата за вземането, предмет на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, погасителна давност – кратката тригодишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД или общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Въпросът е значим за изхода на делото, тъй като въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника – касатор за погасяване на спорното вземане по давност в хипотезата на чл.111, б.”в” ЗЗД, но по отношение на него не е изпълнено допълнителното изискване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД ищците – кредитополучатели не са претендирали заплащане на лихви, които имат характер на периодични платежи по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД, а връщане на суми, платени по договора за кредит при първоначална липса на основание /аргументирана с произтичаща от чл.143 ЗЗП нищожност на договорни клаузи, въз основа на които е извършено плащането/. Според задължителните указания в т.7 от ППВС № 1/79 г., които въззивният съд е съобразил, вземанията, породени от фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, се погасяват с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Като се има предвид естеството и основанието на спорното вземане, няма противоречие между въззивното решение и сочената от касатора практика в Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2011 г. на ОСГК на ВКС, решение № 172/21.03.2011 г. по гр. д. № 80/2010 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 16/09.05.2017 г. по гр. д. № 50185/2016 г. на ВКС, І г. о. За решенията по гр. д. № 3106/2013 г. и по гр. д. № 16765/2013 г. на Софийски градски съд следва да се има предвид направената по-горе констатация, че не съдържат отбелязване да са влезли в сила.
Последният въпрос от изложението е нелогичен и не кореспондира с мотивите към въззивното решение, в които няма изводи за неравноправен характер, обуславящ нищожност, на договорената между страните надбавка към базовия лихвен процент във фиксиран размер от 0.95 пункта за целия период на договора.
По изложените съображения решението по в. гр. д. № 496/2017 г. на Окръжен съд – Благоевград не следва да се допуска до касационно обжалване по въпросите, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът е обосновал очевидната неправилност на обжалваното решение с доводи, идентични на въведените с касационната жалба основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Доводите не сочат на очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, а произнасянето по тях предполага преценка от касационната инстанция дали са осъществени поддържаните в жалбата основания по чл.281, т.3 ГПК за касиране на решението. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и поради това не счита за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК.
С оглед недопускане на касационното обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация разноски в размер на 1 000 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, уговорено в договор за правна защита и съдействие от 10.04.2017 г. и заплатено авансово /съобразно т.3 от договора/ с преводно нареждане от 19.02.2018 г.
Неоснователно е възражението на касатора за прекомерност на адвокатск