О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 192
гр. София, 02.04.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2135/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг : Живот и Здраве“ АД със седалище в [населено място] срещу решение № 1416 от 12.06.2019 г., постановено по в. гр. д. № 5426/2018 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 3690 от 03.06.2018 г. по гр. д. № 10585/2017 г. на Софийски градски съд дружеството – касатор е осъдено да заплати на основание чл.432, ал.1 КЗ на М. М. Т., П. Б. Т., С. Б. Т., П. А. Т. и М. Б. Т. суми в размер на по 60 000 лв. – допълнителни обезщетения (над присъдените с влязлата в сила част на първоинстанционното решение обезщетения в размер на 70 000 лв.) за неимуществени вреди от причинената при ПТП на 16.11.2016 г. смърт на Б. Т., ведно със законната лихва от 20.02.2017 г. до окончателното плащане.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради необоснованост, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД. Касаторът поддържа, че определените от въззивния съд обезщетения са прекомерни спрямо действителния интензитет на претърпените от ищците неимуществени вреди и установеното по делото съпричиняване от страна на пострадалия Б. Т.; че обезщетенията не са съобразени с конкретната икономическа обстановка в страната и в населеното място, в което живеят ищците, както и с имущественото състояние и доходите на починалия към момента на настъпване на смъртта му. Позовава се и на необсъждане от въззивния съд на релевираното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване като излага доводи, че не е обжалвал първоинстанционното решение, с което възражението не е уважено, поради приемливия размер на присъдените обезщетения.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване е посочена и очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответниците по касация М. М. Т., П. Б. Т., С. Б. Т., П. А. Т. и М. Б. Т. – чрез адв. С. Ч., които изразяват становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да отмени решението на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от М. М. Т., П. Б. Т., С. Б. Т., П. А. Т. и М. Б. Т. против „ЗАД ДаллБогг : Живот и Здраве“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликите над присъдените с влязлата в сила част на решението суми в размер на по 70 000 лв. до сумите 130 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че справедливото обезщетение, което се дължи на всяка от ищците като паричен еквивалент на неимуществените вреди, претърпени по повод причинената при ПТП на 16.11.2016 г. смърт на Б. П. Т., възлизат на 130 000 лв. В зависимост от така формирания извод въззивният съд е осъдил застрахователното дружество – ответник да заплати на всяка от ищците допълнителни обезщетения в размер на по 60 000 лв., ведно със законната лихва от 20.02.2017 г. до окончателното плащане.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил, че поради влизане в сила на първоинстанционното решение в частта за уважаване на исковете до размер на сумите 60 000 лв. спорът във въззивното производство се свежда единствено до дължимостта на пълния размер на претендираните от ищците обезщетения от по 200 000 лв. Предвид очертания с въззивната жалба и с отговора спорен предмет, въззивният съд не е обсъждал релевираното в срока по чл.131 ГПК възражение на ответника за съпричиняване на вредите от починалия Б. Т., преценено от първоинстанционния съд като недоказано и неоснователно.
Като отправна точка при разрешаване на спора за справедливия размер на обезщетенията въззивният съд е посочил обстоятелството, че ищците попадат в кръга на лицата по т.2, раздел III на ППВС № 4/1968 г., легитимирани да получат обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на Б. Т. (М. Т. е майка на Б. Т., П. Т. е негова съпруга, а С. Т., П. Т. и М. Т. са негови дъщери). С цел установяване на действителните отношения между ищците и починалия Б. Т. въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните в първоинстанционното и във въззивното производство свидетели, които са обяснили, че семейството на Б. Т. било много сплотено и ищците понесли тежко смъртта на близкия човек, когото считали за своя опора; До смъртта си Б. живеел със съпругата си и с най-малката си дъщеря М. в [населено място], където се занимавал с покупка и продажба на животни, майка му живеела в [населено място], дъщерята С. – в [населено място], а П. – в Германия; Б. бил много любвеобилен и емоционален, имал силна връзка с трите си дъщери и се грижел всеотдайно за тях и за съпругата си, както и за своята майка, която останала сама, след като починал съпругът й; Майката и съпругата на Б. страдали от безсъние, тяхната скръб и скръбта на дъщерите, макар и по-овладяна с времето, продължавала и разговорите помежду им приключвали с плач. Относно интензитета на понесените неимуществени вреди въззивният съд е анализирал констатациите в заключенията на назначените от първата инстанция психологически експертизи, че вследствие смъртта на Б. Т. ищците са претърпели остра стресова реакция, затихнала в рамките на 2-3 дни, емоционално лабилни са, изпитват тъга и трайни песимистични нагласи, особено силно изразени при майката М. Т.; Съпругата П. е развила страхови опасения от несправяне и чувство за несигурност, водещо до свръхпротективно отношение към децата, особено към най-малката дъщеря; За всички ищци смъртта на Б. представлява тежка психотравма, психологическите последици от която постепенно ще намаляват. След като е взел предвид установените от свидетелските показания действителни отношения между членовете на семейството на Б. Т., възрастта на починалия към момента на инцидента – 41 г., значимото присъствие на последния в живота на всяка от ищците и внезапното настъпване на смъртта му, цялостното негативно отражение на събитието върху психоемоционалното състояние на ищците, въззивният съд е преценил, че присъдените от първоинстанционния съд обезщетения от по 60 000 лв. не са достатъчни от гледна точка на справедливостта и че принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД ще бъде удовлетворен с присъждане на допълнителни обезщетения от по 70 000 лв. или общо по 130 000 лв. на всяка от ищците. Изводът относно справедливия размер на обезщетенията е мотивиран и с отчитане на социално – икономическите условия в страната към 2016 г., а също и със съобразяване на преобладаващата съдебна практика относно присъжданите в сходни случаи обезщетения.
По основанията за допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, за които твърди, че са обусловили изхода по конкретното дело и са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС (Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и решения по чл.290 ГПК на ВКС, в т. ч. решения по т. д. № 795/2008 г. на II т. о., т. д. № 619/2011 г. на II т. о., т. д. № 916/2011 г. на I т. о. и т. д. № 2143/2014 г. на I т. о. – относно лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите като критерий при определяне на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ІV г. о., решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ТК, решение № 43/15.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на II т. о. и определение № 750/30.11.2010 г. по т. д. № 442/2010 г. на ТК – относно намаляването на обезщетението по чл.52 ЗЗД при установен от доказателствата по делото принос на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, решение № 232/22.01.2018 г. по т. д. № 60404/2016 г. на ІV г. о., решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на I т. о., решение № 42/15.05.2017 г. по т. д. № 60102/2016 г. на ІІІ г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на I т. о., решение № 20/22.03.2017 г. на ІІІ г. о., решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на I т. о., решение № 217/22.12.2016 г. на II т. о. и решение № 105/16.06.2016 г. на II т. о.), а едновременно с това са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради необходимостта от преодоляване на създадената вследствие неточно тълкуване на закона неправилна съдебна практика в обжалваното решение :
„1. Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на близък съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на дадена личност като размера на неговите доходи приживе, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат на смъртта му при ПТП;
2. Какви са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл.52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, и за задължението на съда да обсъди всички факти, релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, и да посочи значението на тези факти за размера на обезщетението;
3. Не е ли нарушен принципът за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, когато са взели превес съображения за съдържанието и естеството на отношенията приживе между ищците и загиналия и непрежалима загуба от смъртта му вместо тези за социално – икономическите условия на живот в страната като цяло, в частност в населеното място, където са живели ищците и загиналия, и конкретно социалния статус и доход на загиналия приживе и на неговото семейство;
4. Как се прилага обществения критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост;
5. Следва ли да се отчете съпричиняването на вредите от страна на загиналия при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страната на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, но ответникът не е обжалвал изрично мотивите на съда във връзка със съпричиняването с оглед постановения приемлив размер на обезщетенията;
6. Представлява ли източник на повишена опасност авто-сервизната дейност и необходимо ли е провеждането на изрично пълно и главно доказване на този факт или установяването по делото на обстоятелството, че загиналият се е намирал в двора на автосервиз и е помагал по своя инициатива за избутването на повреден автомобил е достатъчно да се приеме, че е налице съпричиняване от страна на загиналия“.
Първите четири въпроса са относими към изводите на въззивния съд за справедливия размер на присъдените с обжалваната част от въззивното решение обезщетения за неимуществени вреди. Касационно обжалване по тези въпроси обаче не може да се допусне, тъй като по отношение на тях не е осъществена поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е дал указания до съдилищата, че при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В т. ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението, като в случаите на смърт такива обстоятелства са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и търсещия обезщетение. Задължителните указания в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС са намерили отражения и в създадената при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. практика на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. В изброените решения е прието, че за да отговаря на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”. В практиката на ВКС чл.290 ГПК е възприето и разрешението, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Относно значението на лимитите на застрахователна отговорност следва да се има предвид решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., според което лимитите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но в качеството им на ориентир за обществено – икономическата конюнктура към момента на проявление на вредите следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД.
При постановяване на обжалваното решение не е допуснато отклонение от задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и от цитираната казуална практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. За да се произнесе по размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид всички указани в ППВС № 4/1968 г. общи критерии, както и установените по делото специфични факти, релевантно за прилагане на принципа за справедливост в конкретния случай. Размерът на обезщетенията е определен при съобразяване на възрастта и общественото положение на починалия, внезапния характер на настъпилата смърт, степента на родствена близост между починалия и претендиращите обезщетение негови родственици, действителното съдържание на отношенията в семейството на починалия, силната емоционална привързаност между членовете на семейството, мястото, което починалият е заемал в живота на всяка от ищците и интензитета на страданията, понесени от ищците по повод загубата на близкия човек. Взети са предвид и лимитите на отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към момента на проявление на вредите, които – както еднопосочно приема практиката на ВКС, не съставляват самостоятелен критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и нямат „приоритет“ пред естеството и съдържанието на отношенията между починалия и претендиращите обезщетение негови близки. Въззивният съд не е бил сезиран с искове за обезщетяване на имуществени вреди от смъртта на починалия в резултат на ПТП, поради което необсъждането на неговите доходи приживе и на финансовия му принос за семейството и домакинството не противоречи на задължителната и на казуалната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. С оглед решаващите изводи на въззивния съд, отразени в мотивите към обжалваното решение, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.
Относно въпросите по т.1 – т.4 не е изпълнено и допълнителното изискване за достъп до касационен контрол, специфично за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или неточни законови разпоредби или от промяна или осъвременяване на съществуваща практика с оглед промени в законодателството и обществените отношения. По приложението на чл.52 ЗЗД съществува задължителна и казуална практика на ВС и ВКС, която не се нуждае от промяна и/или осъвременяване в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС с цитираното тълкувателно решение. Решението на въззивния съд е съобразено с тази практика, а доводът на касатора, че касационното разглеждане на поставените въпроси ще допринесе за промяна на създадена с обжалваното решение неправилна съдебна практика, представлява неотносимо към производството по чл.288 ГПК оплакване за неправилност на въззивното решение.
Последните два въпроса от изложението не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на спора, разрешен с обжалваната част от въззивното решение. Въпросите са свързани с възражението за съпричиняване, което касаторът е направил своевременно с отговора на исковата молба. Първоинстанционният съд е приел, че възражението за съпричиняване е недоказано и неоснователно, поради което не е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и не е редуцирал размера на определените от него обезщетения за неимуществени вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. Първоинстанционното решение не е обжалвано от касатора в частта, с която са уважени исковете по чл.432, ал.1 КЗ, и е влязло в сила в необжалваната част. Като последица от това е формирана сила на пресъдено нещо между страните относно липсата на принос и е преклудирана възможността за разглеждане на възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД във въззивното производство – обстоятелство, съобразено от въззивния съд при постановяване на решението. След като приносът на пострадалия не е бил предмет на спора във въззивното производство, въззивното решение не би могло да се допусне до касационно обжалване по формулираните в т.5 и т. 6 въпроси и не е необходимо обсъждане на поддържаните във връзка с тях допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения решението по в. гр. д. № 5426/2018 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваната част на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения е въведена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. В процесуалния закон не са уредени критерии за разграничаване на очевидната неправилност от неправилността, произтичаща от касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Независимо от това фактът, че очевидната неправилност е изведена от законодателя като основание за допускане на касационно обжалване, означава, че тя е налице тогава, когато решението на въззивния съд страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” – въз основа на мотивите към решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия.
Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” – във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” – въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради което подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Касаторът е обосновал очевидната неправилност на обжалваното решение с доводи, че „с решението са присъдени високи по размер застрахователни обезщетения при неотчитане на всички релевантни и обективни критерии за справедливост и на безспорно установеното съпричиняване от страна на загиналия, изразяващо се в пребиваване в двора на автосервиз – източник на дейности с повишена за живота и здравето на човек опасности и участие по собствена инициатива в избутването на повреден автомобил, намиращ се там“. Поддържаните доводи не кореспондират със съдържанието на понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация разноски в размер на 3 000 лв. – адвокатско възнаграждение с включен ДДС, заплатено в брой по договори за правна помощ и съдействие, сключени с адв. С. Ч.. В срока по чл.287, ал.1 ГПК адв. Ч. е депозирал един общ отговор на касационната жалба от името на всички ответници по касация, поради което искането за присъждане на разноски в размер на по 3 000 лв. в полза на всяка от ответниците е неоснователно и противоречи на изискването на чл.3 ГПК за добросъвестно упражняване на процесуални права.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1416 от 12.06.2019 г., постановено по в. гр. д. № 5426/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг : Живот и Здраве“ АД с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на М. М. Т. с ЕГН [ЕГН], П. Б. Т. с ЕГН [ЕГН], С. Б. Т. с ЕГН [ЕГН], П. А. Т. с ЕГН [ЕГН] и М. Б. Т. с ЕГН [ЕГН], представлявана от своята майка и законен представител П. Т., всички с адрес [населено място], обл.Плевен, [улица], общо сумата 3 000 лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ