О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 607
гр. София, 05.11.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 589/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Б. от [населено място] – чрез адв. Д. К., срещу решение № 368 от 14.12.2018 г., постановено по в. гр. д. № 630/2018 г. на Апелативен съд – П.. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 334 от 12.06.2018 г. по гр. д. № 14/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта за отхвърляне на предявения от Г. Б. против „Застрахователно дружество Е.” АД иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от причинената при ПТП на 12.01.2011 г. смърт на Г. Б. – баща на ищцата, за разликата над сумата 60 000 лв. до претендираните 200 000 лв. В частта за присъждане на обезщетение в размер на 60решението на въззивния съд не е обжалвано от ответника и е влязло в сила.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната част като неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд несправедливо е занижил размера на дължимото обезщетение и е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД без пострадалият да е допринесъл с поведението си за настъпване на вредите, евентуално – определил е висока степен на съпричиняване, която е несъразмерна с приноса на пострадалия.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника „ЗД Е.” АД със седалище в [населено място] – чрез юрк. И. Л., в който са изложени съображения за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решението на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. Б. против „ЗД Е.” АД пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 60 000 лв. до сумата 200 000 лв., Апелативен съд – П. е приел, че справедливият размер на обезщетението, което се дължи на ищцата за претърпените по повод на причинената при ПТП на 12.01.2011 г. смърт на баща й Г. Б., е 120 000 лв., но поради наличие на основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за редуциране на обезщетението с 50 %, съразмерно на установения по делото принос на пострадалия, искът е основателен за сумата 60 000 лв. и неоснователен за разликата до претендираните 200 000 лв.
При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил, че ищцата е дъщеря на починалия Г. Б. и че към момента на неговата смърт тя е била на 12 г. От показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели съдът е приел за установено, че между ищцата и баща й е съществувала много силна привързаност и че макар през 2008 г. бащата да е напуснал жилището, в което живеели ищцата и нейната майка, той продължил да се вижда с дъщеря си и да общува с нея; Внезапната смърт на бащата причинила на ищцата значителни по интензитет морални болки и страдания, продължаващи и по време на разглеждане на спора. Изхождайки от така установените факти и като е взел предвид указанията в ППВС № 4/1968 г. относно критериите, които имат значение за справедливия размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, въззивният съд е направил извод, че паричният еквивалент на понесените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейния баща се съизмерява със сумата 120 000 лв. Размерът на обезщетението е съобразен и с момента на настъпване на вредите, релевантен за нивата на застрахователно покривите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.
След анализ на заключенията на изслушаните по делото експертизи въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че с поведението си на пешеходец пострадалият Г. Б. е допринесъл за реализиране на произшествието и за настъпване на собствената си смърт, което съставлява основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение. Изводът за наличие на принос е направен с оглед на приетите за доказани обстоятелства, че произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието при мокра пътна настилка, че непосредствено преди удара пострадалият се е намирал на платното за движение в средата на кръстовище между две улици в [населено място], където няма пешеходна пътека и вертикална маркировка за обозначаване на място за пресичане на пешеходци, и че при извършената след инцидента аутопсия е констатирано наличие на алкохол в кръвта му 2.22 промила. Съвкупната преценка на посочените обстоятелства е мотивирала въззивния съд да счете за основателно оплакването във въззивната жалба на ответника – застраховател за приетата от първоинстанционния съд ниска степен на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и да определи степен на съпричиняване 50 %. При преценката на приноса съдът е съпоставил поведението на всеки от участниците в произшествието като е взел предвид влязлата в сила присъда на наказателен съд, с която водачът на участвалия в произшествието лек автомобил е признат за виновен в извършване на нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП – движение с несъобразена скорост и непредприемане на необходимите действия за своевременно намаляване на скоростта и спиране на превозното средство, а също и мнението на вещото лице – лекар от съдебномедицинската експертиза, че концентрация на алкохол в кръвта 2.22 промила съответства на средна степен на алкохолно опиване, характеризираща се със силно забавени реакции и значителни нарушения на мисловната дейност, съобразителността, ориентировката, и координацията на движенията.
В зависимост от възприетата степен на съпричиняване въззивният съд е намалил определеното съобразно чл.52 ЗЗД обезщетение от 120 000 лв. съразмерно на приноса на пострадалия, т. е. с 50 %, и като краен резултат е потвърдил решението на първоинстанционния съд за осъждане на ответника – застраховател да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд – П. въззивно решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл с решението си в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 4/1968 г. и ППВС № 17/1963 г. и със създадена по реда на чл.290 ГПК (в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.) казуална практика на ВКС по значимите за изхода на делото въпроси „относно приложението на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя” /1/ и „относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД за наличие на съпричиняване на вредите от пострадалия, съразмерността на съпричиняването на вредоносния резултат и начина за определяне на степента му” /2/.
Поставените въпроси отговарят на предвиденото в чл.280, ал.1 ГПК общо изискване за достъп до касационно обжалване, тъй като разрешаването им от въззивния съд е обусловило частичното отхвърляне на предявения от ищцата – касатор пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), но по отношение на тях не е осъществена поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Въззивният съд е определил размера на дължимото обезщетение, след като е взел предвид установените по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД – възраст на пострадалия, неочаквано настъпване на смъртта му вследствие на пътен инцидент, степен на родствена близост между пострадалия и претендиращото обезщетение лице и действително съдържание на отношенията помежду им, интензитет и продължителност на понесените по повод на смъртта морални болки и страдания. Съобразявайки в съвкупност посочените факти, въззивният съд се е произнесъл по размера на обезщетението в съответствие със задължителните указания на Пленума на ВС, дадени с Постановление № 4/1968 г., поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия поставен в изложението въпрос.
В съответствие със задължителната и с казуалната практика на ВС и ВКС е и разрешението на въпросите относно съпричиняването на вредите от пострадалия като основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение и начина на определяне на степента на приноса. Според задължителните указания в Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС, последователно съблюдавани в практиката на ВКС, намаляването на обезщетението за вреди от непозволено увреждане на основание чл.51, ал.2 ЗЗД предполага наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, независимо дали това поведение е виновно. В множество решения на ВКС, постановени при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г., е прието, че причинна връзка по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на вредоносното събитие и за проявлението на вредите или е улеснил механизма на тяхното настъпване, респ. когато поведението на пострадалия е станало причина за действията на прекия причинител на вредите или по някакъв начин е повлияло върху тях; За да определи степента на приноса, съразмерно на която се намалява обезщетението, съдът трябва да съпостави поведението на прекия причинител и на пострадалия, да съобрази извършените от тях нарушения на правилата за движение и с оглед на конкретния механизъм на реализиране на увреждането да се произнесе в каква степен всеки един е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат (решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. – цитирано в изложението, и др.). Твърдението на ищцата – касатор, че според практиката на ВКС и в частност – решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, І т. о., в хипотезата на причинени вреди от ПТП приносът на пострадалия винаги е в по-малка степен от приноса на водача на превозното средство, тъй като законът вменява на последния завишена отговорност за осигуряване безопасността на движението, е невярно и не кореспондира със съдържанието на посочените решения. В чл.51, ал.2 ЗЗД законът не урежда как следва да се определи степента на съпричиняване, а при липса на изрична уредба е недопустимо Върховният касационен съд по тълкувателен път да извежда правило, че във всички случаи приносът на пострадалия е в по-ниска степен от приноса на причинителя на вредата. Степента на принос се определя според конкретните факти по делото в зависимост от поведението на всеки от участниците в произшествието и ако приносът на пострадалия е равен на приноса на водача или го надвишава, съдът не е ограничен да приеме принос в съотношение 50% : 50% или повече от 50% за пострадалия и съразмерно на него да намали обезщетението. Като доказателство, че практиката на ВКС допуска определяне на принос на пострадалия по-висок от 50%, следва да се посочат решение № 301/21.12.2018 г. по т. д. № 2503/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 240/15.01.2019 г. по т. д. № 518/2018 г. на ВКС, І т. о. В тези решения съдът е определил принос на пострадалия 75 %, след като от доказателствата по делото е установено, че пострадалият е нарушил правилата за движение на пешеходци, предприемайки внезапно пресичане на пътното платно в тъмната част на денонощието на необозначено за целта място, като към момента на реализиране на произшествието в кръвта му е имало концентрация на алкохол 1.60 %, съответстваща на средна степен на алкохолно опиянение и ограничаваща правилните му реакции по време на движение. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл относно приноса на пострадалия и степента на съпричиняване съобразно разрешенията, възприети в задължителната и каузалната практика на ВКС, поради което не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 630/2018 г. на Апелативен съд – П..
В зависимост от изхода на производството по чл.188 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 150 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 368 от 14.12.2018 г., постановено по в. гр. д. № 630/2018 г. на Апелативен съд – П..
ОСЪЖДА Г. Г. Б. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Застрахователно дружество Е.” АД с ЕИК[ЕИК] сумата 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :