О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
гр. София, 19.03.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1948/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. И. Д., действащ лично и в качеството на ЕТ „Данила – Йордан Иванов”, и „Данила билд” ЕООД – всички със съдебен адрес в гр. Благоевград, срещу решение № 262 от 29.01.2018 г., постановено по т. д. № 3873/2017 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 2117 от 13.04.2017 г. по т. д. № 198/2015 г. на Благоевградски окръжен съд е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че Й. Д., действащ лично и като ЕТ „Данила – Йордан Иванов”, дължи на „Уникредит Булбанк” АД, солидарно с „Данила билд” ЕООД, по договор за кредит – овърдрафт № 70580-2/23.11.2007 г. и анекси към него, сумата 39 320 лв., ведно със законната лихва от 27.05.2015 г. до окончателното плащане, на основание чл.430, ал.1 ТЗ, и сумата 9 553.96 лв. – сбор от договорни лихви, лихви за забава и наказателни лихви за периода от 20.09.2013 г. до 26.05.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 494/2015 г. на Разложки районен съд, и на основание чл.78, ал.1 ГПК са присъдени разноски на „Уникредит Булбанк” АД за заповедното и за исковото производство.
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Уникредит Булбанк” АД – чрез пълномощник адв. В. П., който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че от събраните по делото доказателства е установено съществуването на парично вземане на ищеца „Уникредит Булбанк” АД към Й. И. Д. – лично и като ЕТ „Данила – Йордан Иванов”, и „Данила билд” ЕООД в качеството им на солидарни длъжници за сумите 39 320 лв. и 9 553.96 лв., представляващи непогасена главница и лихви (възнаградителни, мораторни и наказателни) по договор за кредит – овърдрафт № 70580-2/23.11.2017 г. и анекси към него, ведно със законната лихва върху главницата от 24.05.2015 г. до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 494/2015 г. на Разложки районен съд. Възражението на ответниците за недопустимост на иска по чл.422 ГПК е преценено като неоснователно с аргументи, че своевременно подаденото от тях възражение срещу заповедта за изпълнение поражда за ищеца правен интерес да установи вземането си по реда на чл.422 ГПК и че според трайната практика на ВКС правният интерес не е отпаднал с отмяната на разпореждането за незабавно изпълнение.
От фактическа страна въззивният съд е приел за доказано, че със сключения на 23.11.2007 г. договор за кредит банката – ищец е предоставила на ответника Й. Д. кредит – овърдрафт на стойност до 40 000 лв. за осъществяване на текущи разплащания при уговорени условия с краен срок за погасяване 23.11.2008 г. и възможност за подновяване при предвидени в чл.10.9 предпоставки. В договора е уговорено, че правото на кредитополучателя да ползва средствата от овърдрафта се възстановява с всяка издължена по него сума при условие, че няма нарушение на договора, а в т.9.4 е обективирано съгласие в случай на неизпълнение на която и да е точка от договора банката да има право за обяви за предсрочно изискуеми всички ползвани от кредитополучателя суми. Впоследствие страните са предоговорили условията по кредита със седем анекса, с които са предвидили промени в лихвения процент и надбавката за просрочие, крайната дата на погасяване на кредита и солидарно задължаване по кредита на ЕТ „Данила – Йордан Иванов” и „Данила билд” ЕООД, заедно с кредитополучателя Й. Д.. С анекс № 7 от 03.09.2012 г. страните са се съгласили, че към датата на подписване на анекса кредитът от 40 000 лв. е усвоен напълно и не е погасен, като същият е преобразуван от овърдрафт в стандартен кредит за оборотни средства и е уговорен нов краен срок за погасяването му – 20.11.2015 г. Според условията на анекса кредитът е следвало да бъде погасен на 39 вноски, дължими до 20-то число на месеца в точно определен размер, включващ главница и дължими възнаградителни лихви, а в случай на забава – и мораторни и наказателни лихви. В чл.17.1 на анекса е уговорено, че при неплащане в срок на всяка една изискуема вноска по главница, лихви или други задължения кредитът става по преценка на банката изцяло или частично предсрочно изискуем.
Въз основа на заключенията на счетоводната експертиза въззивният съд е приел за установено, че предоставеният кредит е усвоен изцяло от кредитополучателя – факт, признат от ответниците с подписването на анекс № 7/03.09.2012 г., и че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК непогасените изискуеми задължения по кредита са в размер на 39 320 лв. – главница, 3 423.21 лв. – лихви върху редовна главница по чл.4.1 от договора за времето от 20.11.2013 г. до 05.05.2015 г., 3 114.57 лв. – лихва върху просрочена главница по т.4.2 от договора за времето от 20.09.2013 г. до 26.05.2017 г., и 3 019.99 лв. – наказателна лихва по т.4.3 за времето от 20.09.2013 г. до 26.05.2015 г. Предвид данните в заключението съдът е направил извод, че към момента на иницииране на заповедното производство са били осъществени обективните предпоставки за упражняване правото на банката – кредитор да превърне кредита в предсрочно изискуем съобразно уговорените в договора условия.
След анализ и преценка на представените по делото доказателства и на тези, съдържащи се в приложеното дело от заповедното производство, въззивният съд е приел за категорично доказани фактите, че поради забава в плащането на погасителните вноски банката – ищец е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и че изявлението за предсрочна изискуемост е достигнало до ответниците – солидарни длъжници преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Въззивният съд се е позовал на приетата в съдебно заседание на 13.12.2016 г. товарителница № C., с която куриер на пощенския оператор, чрез когото е изпратено уведомителното писмо на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, е удостоверил връчване на изявлението на банката за предсрочна изискуемост на кредита срещу подпис на Й. Д. в качеството му на управител на „Данила билд” ЕООД на датата 12.05.2015 г. Като е съобразил, че товарителницата е приета по делото във вид на копие, заверено от пощенския оператор, и че ответниците не са оспорили нейната автентичност и истинността на съдържанието й, съдът е направил извод, че тя доказва получаването на изявлението на банката от ответника Й. Д., респ. достигането на изявлението за предсрочна изискуемост до всички солидарни длъжници. С оглед на обстоятелството, че копието на товарителницата е заверено от пощенския оператор, от който изхожда, и след констатация, че оригинала на същата се намира по неприключило дело на Разложки районен съд, въззивният съд е счел, че не са налице предпоставките на чл.183 ГПК за изключване на товарителницата от доказателствата по делото и е преценил като неоснователно направеното от ответниците искане за прилагане на чл.183 ГПК. В зависимост от изводите за наличие на обективните и на субективните предпоставки за предсрочна изисукемост на кредита, изяснени в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че предоставеният на ответника Й. Д. кредит, за чието погасяване останалите ответници са се задължили солидарно, е станал предсрочно изискуем преди иницииране на заповедното производство от ищеца и че искът по чл.422 ГПК е основателен и доказан по отношение на всички ответници за сумите 39 320 лв. – главница, и 9 553.96 лв. – лихви.
В мотивите към решението въззивният съд е обсъдил и се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответниците, свързани с усвояването на кредита, с валидността на договора, с основанията за настъпване на предсрочна изискуемост и с правната възможност да се ползват от закрилата на Закона за защита на потребителите срещу неравноправни клаузи в договорите за кредит.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са се позовали на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, посочвайки като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. След като в отговора на исковата молба ответниците са оспорили твърдението на банката, че към 04.05.2015 г., преди тази датата, а и след тази дата, който и да било от ответниците е бил надлежно уведомен за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита, оспорено е твърдението, че с цитираните товарителници на пощенски пратки са им връчени подобни уведомления за предсрочна изискуемост, поискано е задължаване на ищеца да представи оригиналите на товарителниците и е заявено искане с правно основание чл.193 ГПК – по оспорване съдържанието и автентичността на приложените товарителници, представяне на заверено копие от пощенския оператор на същите, след като не е изпълнено вменено задължение на съда за представяне на оригинали, представлява ли изпълнение на това задължение; 2. Представлява ли ксероксно копие на документ, заверено от лице, което не притежава представителна власт на органа, зидал оригинала, официален документ; 3. Допуснала ли е въззивната инстанция процесуални нарушения, свързани със задължението й да даде указания във връзка с разпределението на доказателствената тежест, както и във връзка със задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи на страната, длъжен ли е въззивният съд при констатиране на тези процесуални нарушения да извърши съответните процесуални действия; 4. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички доводи и възражения на страните като формира собствени изводи по спорните между страните факти въз основа на представените по делото писмени доказателства; 5. Приложените по делото П./изявлението по чл.60 ЗКИ съдържат ли достатъчно информация, която да позволи на лицето, за което е предназначена, да разбере кое задължение е обявено от банката за предсрочно изискуемо и какво е съдържанието на изявлението на банката, с което обявява дадено вземане за предсрочно изискуемо”.
Първите два въпроса и въпрос № 5 са свързани с изводите на въззивния съд за надлежно обявена от банката – кредитор предсрочна изискуемост на кредита по договора за кредит, от който произтича установяваното с иска по чл.422 ГПК парично вземане. Съобразявайки указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав намира, че въпросите не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по съществото на разрешения с обжалваното решение правен спор. За да приеме, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК – така, както е изяснено в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е взел предвид установеното със заключението на счетоводната експертиза просрочие на задълженията по кредита (предвидено в договора като факт, пораждащ за банката право да превърне целия кредит в предсрочно изискуем) и приобщената към доказателствения материал по делото товарителница, удостоверяваща връчване на изявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на кредитополучателя Й. Д., който е бил и управител на солидарния длъжник „Данила билд” ЕООД. В мотивите към решението въззивният съд е изложил съображения защо кредитира товарителницата като доказателство и защо счита, че тя доказва по категоричен начин достигането на изявлението на банката до длъжниците. Съдът е посочил, че съдържанието и автентичността на товарителницата не са оспорени от ответниците и че непредставянето на оригинала й не е основание по чл.183 ГПК тя да бъде изключена от доказателствата, тъй като оригиналът е приложен към друго висящо дело, а представеното по делото копие е заверено от пощенския оператор. Въззивният съд не е констатирал заверката да изхожда от лице без представителна власт за оператора (въпрос № 2) и не се е произнасял какво трябва да съдържа изявлението за предсрочна изискуемост, за да породи целените от кредитора правни последици (въпрос № 5). Изводите на съда, че изявлението на банката е връчено на ответниците – длъжници и че като последица от това – с оглед вече осъществените обективни предпоставки за предсрочна изискуемост, е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, са обусловени изцяло от преценката на фактите и доказателствата по делото. Правилността на тази преценка не е предмет на производството по чл.288 ГПК и тъй като зададените от касатора въпроси са насочени към нейното ревизиране, същите не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. В този смисъл са и указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Несъответствието на въпросите по т.1, т.2 и т.5 от изложението с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационно обжалване. Поради това не следва да се обсъждат твърденията на касаторите за разрешаване на въпросите относно настъпването на предсрочната изискуемост в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, част от която не е актуална след приемането на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Формулираните под № 3 и № 4 въпроси в изложението също не съставляват правни въпроси с обуславящо значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отговор на въпроса дали въззивният съд е допуснал процесуални нарушения при разглеждане и решаване на делото може да бъде даден единствено в производството по чл.290 ГПК при условие, че обжалваното решение бъде допуснато до касационно обжалване. В стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява законосъобразността на извършените от въззивния съд процесуални действия, което изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационен контрол по поставения под № 3 въпрос. Въпросът за задължението на въззивния съд да мотивира решението си в съответствие с разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК е значим за делото, но не е обуславящ за неговия изход и не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС – т.19, и с формираната при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК, на която са се позовали касаторите. Към обжалваното решение са изложени изключително подробни мотиви, в които въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните и е изградил свои самостоятелни изводи по съществото на правния спор. Съдържанието на мотивите не сочи на отклонение от задължителната и от казуалната практика на ВКС, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол по въпрос № 4. Доводите на касаторите за неправилност на решаващите изводи на съда, намерили отражение в мотивите към обжалвания съдебен акт, са извън предмета на производството по чл.288 ГПК и са без значение за преценката налице ли са предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за достъп до касационен контрол.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е посочено бланкетно и касационната инстанция не дължи произнасяне по него.
Неоснователно е искането на касаторите за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторите са аргументирали очевидната неправилност на обжалваното решение с доводи за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при разпределяне на доказателствената тежест, събирането и преценката на доказателствата относно факта на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита. Релевираните нарушения не насочват към очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и установяването им е възможно единствено след извършване на касационна проверка на правилността на решението по реда на чл.290 ГПК. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и поради това не счита за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът по касация не е претендирал разноски за производството по чл.288 ГПК и с оглед на това разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 262 от 29.01.2018 г., постановено по т. д. № 3873/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :