О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 741
гр. София, 18.12. 2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 2686/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „М.” Е. със седалище в [населено място] срещу определение № 2051 от 20.06.2019 г., постановено по т. д. № 701/2019 г. на Апелативен съд – София, с което е спряно производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на т. д. № 2553/2019 г. по описа на Апелативен съд – София.
В частната жалба се прави искане обжалваното определение да бъде отменено като неправилно и да бъде прекратено производството по т. д. № 701/2019 г. на Апелативен съд – София на основание чл.126, ал.1 ГПК. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК и е спрял делото, вместо да констатира, че неговият предмет е идентичен с предмета на по-рано заведеното т. д. № 2658/2017 г. (с актуален № 2553/2019 г.), и да го прекрати в съответствие с правилото на чл.126, ал.1 ГПК. Излага доводи, че тъй като по двете дела се претендира заплащане на суми по едни и същи фактури, съществува риск да бъде осъден два пъти „за едно и също нещо”.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран отговор от синдика на „В.” Е. (н.) – адв. Н. Г., който изразява становище за потвърждаване на обжалваното определение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд по реда на чл.274, ал.2 ГПК.
Производството по т. д. № 701/2019 г. е образувано пред Апелативен съд – София по въззивна жалба на „М.” Е. срещу решение от 14.11.2018 г. по т. д. № 773/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която дружеството – жалбоподател е осъдено да заплати на „В.” Е. (н.) на основание чл.266, ал.1 ЗЗД сумата 363 082.20 лв., представляваща дължимо възнаграждение за изработване на работно облекло, медицинско бельо и операционни роби, съгласно издадени в периода 20.04.2013 г. – 28.11.2013 г. 16 бр. фактури, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 162 445.95 лв. – обезщетение за забава.
Въззивният съд е констатирал, че пред друг състав на Апелативен съд – София е висящо т. д. № 2553/2019 г., образувано след отмяна по реда на чл.303 и сл. ГПК на решение по т. д. № 2658/2017 г. на Апелативен съд – София и връщане на делото за ново разглеждане, с предмет предявени от синдика на „В.” Е. (н.) против „М” Е. искове за обявяване за недействителна на основание чл.647, ал.1, т.2 ТЗ по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „В.” Е. (н.) на сделката, извършена със споразумение от 10.11.2013 г., по силата на която „В.” Е. е опростило задължение на „М” Е. в размер на 258 714.40 лв., и за осъждане на „М” Е. да заплати на „В.” Е. (н.) сумата 258 714.40 лв. на основание чл.55, ал.1, пр.3 вр. чл.649, ал.2 ТЗ. След като е съобразил обстоятелството, че споразумението от 10.11.2013 г. обхваща 14 бр. от фактурите, по които се претендира плащане с разглежданите в производството по т. д. № 701/2019 г. осъдителни искове, въззивният съд е направил извод, че решението по т. д. № 2553/2019 г. ще има значение за правилното решаване на спора по т. д. № 701/2019 г., тъй като произнасянето по дължимостта или недължимостта на вземанията по фактурите е обусловено от произнасянето по действителността, респ. относителната недействителност, на споразумението. Поради това съдът е приел, че е налице връзка на преюдициалност между двете дела, налагаща производството по т. д. № 701/2019 г. да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по т. д. № 2553/2019 г. При преценката за наличие на основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК въззивният съд е взел предвид и специалната уредба на исковете по чл.646 ТЗ и чл.647 ТЗ, препятстваща възможността за инцидентно произнасяне по действителността на споразумението от 10.11.2013 г. в рамките на производството по т. д. № 701/2019 г.
Определението за спиране на делото е правилно и следва да бъде потвърдено.
Основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице тогава, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Според разясненията в съобразителната част на Тълкувателно решение № 2/19.11.2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, приложението на разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е обусловено от наличието на висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право, предмет на спряното производство. В мотивите към Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че спирането на делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК предполага съотношение между спорните предмети на различни дела, при което разрешаването на спора по спряното дело е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по другото дело относно преюдициално правоотношение.
В производството по т. д. № 701/2019 г. на Апелативен съд – София са предявени за разглеждане осъдителни искове за попълване на масата на несъстоятелността на „В.” Е. (н.), с които синдикът на дружеството в несъстоятелност е поискал осъждане на „Медигор” Е. да изпълни реално задължения за плащане на парични суми, отразени в 16 бр. фактури. Между страните не е имало спор, че задълженията по фактурите (с изключение на две) са предмет на споразумението от 10.11.2013 г., като във въззивната жалба ответникът „Медигор” Е. се е позовал на съдебно решение по друго дело, с което споразумението е признато за нищожно. В споразумението е обективирано съглашение за опрощаване на задължения по фактурите, във връзка с които са предявени исковете за попълване на масата на несъстоятелността, поради което – както правилно е приел въззивният съд, неговата действителност или недействителност е обуславяща за произнасянето дължи ли ответникът изпълнение на задълженията, т. е. плащане на сумите по фактурите. Безспорно е, че действителността на споразумението е оспорена от синдика на „В.” Е. (н.) чрез предявяване срещу „Медигор” Е. на специалния иск по чл.647, ал.1, т.2 ТЗ и че спорът за действителност на споразумението е предмет на висящото пред друг състав на Апелативен съд – София т. д. № 2553/2019 г. Силата на пресъдено нещо на решението, с което ще бъде призната или отречена действителността на споразумението, несъмнено ще е от значение за правилното решаване на спора за дължимост на претендираните с осъдителните искове на синдика вземания към масата на несъстоятелността. Предвид съотношението между спорните предмети на двете дела, правилен е изводът на въззивния съд, че е осъществено основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по осъдителните искове до приключване на производството по иска за недействителност на споразумението. За приложението на разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е достатъчно съществуването на връзка на преюдициалност между спора за действителност на споразумението и спора за дължимост на претендираните вземания. Поради това обстоятелството, че искът по чл.647, ал.1, т.2 ТЗ е съединен в условията на евентуалност с иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на получени по споразумението суми, няма значение за преценката дали обусловеното дело, в което се разглеждат осъдителните искове за реално изпълнение, подлежи на спиране на основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК.
Частният жалбоподател е навел оплаквания, че въззивният съд неправилно е спрял делото, вместо да го прекрати на основание чл.126, ал.1 ГПК. Предмет на обжалване с частната жалба е определението за спиране на делото и правомощията на настоящата инстанция в производството по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК се изчерпват с проверка за правилното приложение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК от страна на въззивния съд. В обжалваното определение не са обсъждани предпоставките по чл.126, ал.1 ГПК за прекратяване на делото, поради което съставът на ВКС не може да се произнася дали делото подлежи на прекратяване на основанието по чл.126, ал.1 ГПК. Д. на частния жалбоподател, че ако производството по осъдителните искове не бъде прекратено, съществува риск да бъде осъден „два пъти за едно и също нещо”, не насочва към извод за неправилност на определението за спиране на делото. В случай, че производството по обуславящото дело приключи с осъдително решение по евентуалния иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, преценката за наличие на предпоставки за прекратяване на обусловеното дело ще следва да се извърши от въззивния съд, пред който делото е висящо.
Мотивиран от горното и на основание чл.274, ал.2, изр.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2051 от 20.06.2019 г., постановено по т. д. № 701/2019 г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :