О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
София, 07.01.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 1045/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. С. А. против решение №1899 от 10.11.2014г., постановено по в.гр.д. №2353/2014г. по описа на Пловдивски окръжен съд, Х-ти гражд. с-в, с което е отменено изцяло решение №221/5.06.2014г. по гражд.дело №1410/2013г. на РС Асеновград и вместо него е постановено осъждането на А. С. А. да заплати на ЗАД [фирма] обезщетение в размер на 24 006.55 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 16.09.2013г. до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради противоречие с материалния закон. Твърди се, че незаконосъобразно въззивният състав е приел, че застрахователният договор на касатора с третото лице-помагач [фирма] е прекратен автоматично с изтичането на 15 дни от падежа на последната вноска. Сочи се, че посоченият по-горе договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” не е бил прекратен, поради липсата на писмено предупреждение до касатора, както и че [фирма] в нарушение на закона е уведомил Гаранционния фонд за прекратяване на договора преди изтичане на 15 дневния срок от датата на падежа на разсрочената вноска. Същевременно се поддържа, че неправилно във въззивното решение е прието, че касаторът А. е виновен за настъпването на застрахователното събитие, респективно се твърди, че съпричиняването от страна на А. е в по-нисък размер от този, приет в обжалваното решението. С касационната жалба се претендира допускане на обжалваното решение до касационно обжалване, неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за трите инстанции. С молба от 15.10.2015г. е уточнено, че разноските за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция се претендират по чл.9 ал.3 от Наредба№1/2004г. на В..С за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В представеното с касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа че са налице предпоставките и основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението като са формулирани следните пет групи въпроси:
1.„При какви предпоставки застрахователният договор по застраховка „гражданска отговорност”, сключен по реда на чл.202 ал.1 КЗ следва да се счита за валидно, автоматично прекратен, от страна на застрахователя, поради неплащане на една застрахователна вноска от страна на застрахования, при договор за разсрочено плащане – след изпратено съобщение до ГФ или след изпратено писмено съобщение до застрахования, че прекратява договора на основание чл.202 ал.1 изр.2 , като посочи коя от изброените хипотези ще приложи?” – като във връзка с този въпрос се поддържат допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
2.„Допустимо ли е [фирма], застраховател по застрахователна полица №065080088145/11.01.2008г., да прекрати застрахователния договор преди срока по чл.202 ал.2 КЗ и да изпрати съобщението за прекратяване на застрахователния договор съгласно императивно установеното в чл.294 ал.1 КЗ задължение до Информационния център към Гаранционен фонд – два дни преди изтичане на срока, императивно установен в чл.202 ал.2 КЗ?” – с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и позоваване на практиката на ВКС в решения: №134/29.06.2010г. по т.д.№999/2009г. на ВКС, ІІ-ро, т.о.; №147/7.12.2012г. по т.д.№850/2011г. на ВКС, І-во, т.о. и №77/8.07.2009г. по т.д.№2/2009г. на ВКС, І-во, т.о.
3.„Допустимо ли е при частично изпълнение от страна на застрахования по застраховка ГО, да има пълно неизпълнение от страна на застрахователя? Това не противоречи ли на правния принцип да не се допуска неоснователно обогатяване?”– с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК
4.„За основателността на иска /жалбата/, предявени от ЗАД „Б. В. И. Г.” АД, следва ли по делото същият да докаже, че е била изпратена покана и е получен отказ за изпълнение от страна на [фирма], респ. А. А. в съответствие с изискванията на чл.213 ал.1 КЗ, в който с разпоредбата на изр.4 е уредено по нов начин регресното право на застрахователя по договор за застраховка „каско”, като правото на регресно вземане срещу деликвента вече е субсидиарно?” – с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и позоваване на практиката на ВКС в решения: №131/1.11.2012г. по т.д.№12/2012г. на ВКС, І-во, т.о.; №114/4.07.2012г. по т.д.№745/2010г. на ВКС, ІІ-ро, т.о. ; №33/14.04.2011г. по т.д.№437/2010г. на ВКС, І-во, т.о.; №9/22.02.2012г. по т.д.№1052/2010г. на ВКС, ІІ-ро, т.о.; №19/10.02.2011г. по т.д.№53/2011г. на ВКС, ІІ-ро, т.о. и №135/11.11.2011г. по т.д.№68/2011г. на ВКС, І-во, т.о. С изложението се представят и решения Варненски РС, на Пловдивски РС, на Кюстендилски РС, на Габровски ОС и на Търговищки РС без да има данни, че същите са влезли в сила.
5.„Какви са критериите, по които следва да се определи конкретния размер на обезщетението по чл.51 ал.1 изр.3 от ЗЗД и какъв е размера на отговорността при съпричиняване на вредоносния резултат, от самия пострадал от ПТП, в случаите на неспазване на правилата на движение по ЗДвП от страна на последния? Задължен ли е ищецът да докаже основанията, въз основа на които е определил размера на изплатеното от него съпричиняване? Следва ли съдът, освен събраните по делото доказателства при определяне размера на съпричиняване, да вземе предвид степента на нарушение и вида на наказанията, предвидени в ЗДвП и констатациите от протокола от ПТП?” – с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и позоваване на практиката на ВКС в решения: №200/13.11.2012г. по т.д.№249/2012г. на ВКС, ІІ-ро, т.о.; №243/19.12.2012г. по т.д.№352/20101г. на ВКС, ІІ-ро, т.о. и №227/12.02.2014г. по т.д.№769/20102г. на ВКС, І-во, т.о. С изложението са представени и решения на Габровски ОС и Варненски АС без да има данни, че същите са влезли в сила.
В писмен отговор по чл.287 ал.1 ГПК, депозиран от ответната страна по касация ЗАД [фирма] – [населено място], се поддържа, че изложените в касационната жалба основания, не обуславят възможност за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. От една страна се сочи, че формулировката на поставените въпроси е неясна. От друга страна се твърди, че обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС, че поставените въпроси не са решавани противоречиво от съдилищата, както и че не са изложени съображения защо според касатора посочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на жалбата по същество. Иска се да не бъде допуснато решението до касационно обжалване и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв.
Третото лице-помагач на ищеца – [фирма]– [населено място], не е представило отговор на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение №1899 от 10.11.2014г., постановено по в.гр.д. №2353/2014г. по описа на Пловдивски окръжен съд, Х-ти гражд. с-в, е отменено изцяло решение №221/5.06.2014г. по гражд.дело №1410/2013г. на РС Асеновград и вместо него е постановено осъждането на А. С. А. да заплати на ЗАД [фирма] обезщетение в размер на 24 006.55 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 16.09.2013г. до окончателното изплащане на сумата. Обезщетението е присъдено за репариране на причинените имуществени вреди на Г. Г. – собственик на застраховано и увредено МПС от застрахователно събитие на 17.02.2008г., виновно предизвикано от А. С. А., за които имуществени вреди е заплатено от ЗАД [фирма] на 26.08.2009г. застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка „Бонус каско”, сключен със застрахователна полица №50198907 със срок на покритие от 8.08.2008г. до 7.08.2009г. , след встъпване от ЗАД [фирма] в правата на застрахования, при отчитане степен на съпричиняване на вредите от А. С. А. в размер на 60% и при отчитане на възстановеното от Гаранционния фонд част от застрахователното обезщетение в размер на 13 742.85 лв.
Анализирайки събраните по делото доказателства, въззивният състав в обжалваното решение е приел за установено, че на 17.12.2008г. на път І-8 /Е-80/ 253 км. е станало пътно-транспортно произшествие между лек автомобил Мерцедес 190 с ДК [рег.номер на МПС] , управляван от касатора А. А. и лек автомобил Мерцедес 500 с ДК [рег.номер на МПС] , управляван от Г. Г.. Прието е за установено, че произшествието е резултат на противоправното поведение и на двамата водачи на леките автомобили – както на виновното поведение на А. А., който е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата /чл. 35-37 от ЗДвП/, изразяващо се в предприемане на забранена от знаци и пътна маркировка маневра „завой на ляво“ и така е отнел предимството на насрещно движещия се водач в права посока по пътя с предимство , така и на виновното поведение на другия водач Г. Г., който е управлявал автомобила с несъобразена скорост в нарушение на правилата за движение по пътищата /чл. 20 ,21 ал.2 от ЗДвП/. С оглед заключенията на вещите лица по извършените две автотехнически експертизи въззивният състав е приел съпричиняване на пътно-транспортното произшествие от двамата водачи, но при по-висок процент – 60% касатора А. А., който е предприел забранена маневра и е отнел предимството на другия водач.
Въззивният състав е приел за доказано, че към момента на застрахователното събитие между ЗАД [фирма] и Г. Г. е имало валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Бонус каско” със срок на действие от 8.08.2008 до 7.08.2009 г. при застрахователна уговорена застрахователна сума от 111 717.20 лв. Посочено е, че застрахователното дружество е заплатило с платежно нареждане от 26.8.2009г. разходите за ремонта на увредения автомобил на Г. Г. по позициите по образуваната при него щета на стойност общо 62 915.67 лв. с ДДС. Отразено е, че от заключението на техническата експертиза се установява, че заплатеното застрахователно обезщетение на изпълнителя на ремонта съответства на пазарната стойност на причинените имуществени вреди за пълната им обезвреда към момента на ПТП.
Във въззивното решение е отразено, че по делото не е спорно и че е установено наличието на застрахователно правоотношение между касатора А. А. и третото лице – помагач [фирма] по сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с Комбинирана застрахователна полица №065080088145 от 11.01.2008г. със срок на действие от 12.01.2008т. до 11.01.2009г. при застрахователна премия общо от 125.40 лв., платими на четири разсрочени вноски. Според въззивният състав по делото не е спорно и е установено, че касаторът не е изпълнил изцяло задължението си за заплащане на четвъртата разсрочена вноска с уговорен падеж 12.10.2008г.
С въззивното решение е прието, че страните по застрахователния договор от 11.01.2008г. са уговорили съгласно чл.202 ал.2 КЗ фингираното му прекратяване – автоматично прекратяване при неплащане след изтичане на 15-тия ден от падежа на съответната разсрочена вноска. Въззивният състав е посочил, че по делото е установено регистриране на прекратяването на застрахователния договор на 25.10.2008 г. в Информационния център към Гаранционния фонд след изпълнение на задължението на третото лице – помагач [фирма] на основание чл. 294 ал.1 КЗ да представи справка за прекратяването на застрахователния договор, което застрахователят е сторил с с Добавък № 1 към 31.10.2008 г. към застрахователната полица. Посочено е, че част от заплатеното застрахователно обезщетение от ЗАД [фирма] в размер на 13 742.85 лв. е възстановено на дружеството от Гаранционния фонд на 6.02.2012 г. на основанието чл. 288 ал.1 т.2 б.“А“ от КЗ, тъй като пътно-транспортното произшествие е настъпило в България , причинено е от лек автомобил с обичайно местопребиваване в България и виновният водач не е имал задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.
На базата на така установената фактическа обстановка и с оглед приетото съпричиняване на вредоносния резултат от страна на касатора А. А. от 60 %, въззивният състав е аргументирал извода, че предявеният регресен иск е основателен в пълния претендиран размер. Посочил е, че с оглед установеното уговаряне на фингирано прекратяване на застрахователния договор при неплащане в 15 – дневен срок на разсрочена вноска на застрахователната премия от нейния падеж, не е било необходимо изпращането на съобщение-покана от третото лице-помагач [фирма] до касатора за изпълнение на задължението да заплати четвъртата вноска. Съдът е посочил че, тъй като е изтекъл 15 -дневния срок от падежа на четвъртата вноска и в този срок не е изпълнено задължението за заплащането й , в 0.00 часа на 15-тия ден от нейния падеж е осъществен фактическият състав и са били налице предпоставките за прекратяване на застрахователния договор , а именно на 27.10.2008 г. в 0.00 ч., когато застрахователното правоотношение между касатора и третото лице е прекратено. Според въззивния състав е било изпълнено и задължението на третото лице – застраховател по застраховката „Гражданската отговорност на автомобилистите” на касатора да изпрати справка за прекратяването на застрахователния договор, което прекратяването надлежно е било отразено в Информационния център на Гаранционния фонд , макар и неправилно на по- ранна дата от действителната. Посочено е, че меродавно за спора е обстоятелството, че договорът е прекратен / на 27.10.2008г./ преди настъпване на застрахователното събитие. Аргументиран е извода, че доколкото застрахователното правоотношение за покриване на гражданската отговорност на касатора А. като водач на МПС за вреди е прекратено към датата на деликта и доколкото дружеството е заплатило застрахователното обезщетение на Г. Г. за обезщетяване на причинените вреди, за ЗАД [фирма] е възникнало правото да встъпи в правата на застрахования по чл. 213 ал.1 КЗ директно срещу причинителя на вредата – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски за неговото определяне. В заключение въззивният състав приема, че тъй като причинителят на вредата не е имал действаща задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ към момента на застрахователното събитие /застраховката е прекратена преди това/, за А. А. възниква задължение да заплати дължимото обезщетение на суброгиралия се в правата на увреденото лице застраховател.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставеният в изложението въпрос -„При какви предпоставки застрахователният договор по застраховка „гражданска отговорност”, сключен по реда на чл.202 ал.1 КЗ следва да се счита за валидно, автоматично прекратен, от страна на застрахователя, поради неплащане на една застрахователна вноска от страна на застрахования, при договор за разсрочено плащане – след изпратено съобщение до ГФ или след изпратено писмено съобщение до застрахования, че прекратява договора на основание чл.202 ал.1 изр.2 , като посочи коя от изброените хипотези ще приложи?, макар и неясно зададен, може да се приеме като значим въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК доколкото въззивният състав в решението е приел, че в случая не е било необходимо писмено предупреждение от страна на застрахователя за прекратяване на застрахователния договор. Но дори този въпрос да се приеме като въпрос, обусловил решаващата воля на съда, в случая не са налице допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Както бе посочено по-горе съдът приема, че застрахователният договор по полица №065080088145/11.01.2008г. съдържа изрична клауза, предвиждаща възможността за застрахователя да прекрати договора едностранно без писмено предупреждение. В чл.202 ал.2 изр.2 КЗ, към която препраща чл.260 ал.2 КЗ, е предвидено фингирано връчване на писменото предупреждение, когато в застрахователната полица застрахователят изрично е посочил прекратяването на договора след изтичането на 15-дневния срок от датата на падежа на разсрочената вноска. Въззивният състав приема прекратяване на договора за застраховка на 27.10.2008г., прилагайки пряко нормата на чл.202 ал.2 изр.2 във вр. с чл.202 ал.1 предл.последно КЗ. Поставеният общ въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, нито се решава противоречиво от съдилищата. Посочените с изложението решение №134/29.06.2010г. по т.д.№999/2009г. на ВКС, ІІ-ро, т.о.; решение №147/7.12.2012г. по т.д.№850/2011г. на ВКС, І-во, т.о. и решение №77/8.07.2009г. по т.д.№2/2009г. на ВКС, І-во, т.о. не засягат въпроса относно прекратяването на застрахователния договор при наличието на предпоставките по чл.202 ал.2 изр.2 от ГПК.
Не следва да се допуска касационно обжалване на решението във връзка с въпроса „Допустимо ли е [фирма], застраховател по застрахователна полица №065080088145/11.01.2008г., да прекрати застрахователния договор преди срока по чл.202 ал.2 КЗ и да изпрати съобщението за прекратяване на застрахователния договор съгласно императивно установеното в чл.294 ал.1 КЗ задължение до Информационния център към Гаранционен фонд – два дни преди изтичане на срока, императивно установен в чл.202 ал.2 КЗ?”. Този въпрос не представлява значим въпрос за конкретния спор правен въпрос, обуславящ наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/2010г. от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009 на ВКС,ОСГТК. Въззивният състав изрично е посочил, че съобщението до Гаранционния фонд за прекратяването на процесната застраховка е изпратено предварително / на 25.10.2008г. вместо на 27.10.2008г./, но че меродавно за прекратяването на застрахователното правоотношение и за прякото ангажиране на отговорността на деликвента е обстоятелството, че застрахователното събитие е настъпило по-късно – на 17.12.2008г. /месец и 20 дни след изтичането на 15 дневния срок от падежа на назаплатената вноска в 0.00ч на 27.10.2008г./ и че към датата на застрахователното събитие застрахователят е изпълнил задължението си по чл.294 ал.1 КЗ за уведоми Информационния център към Гаранционния фонд за прекратената застраховка. Ето защо поставеният от жалбоподателя материалноправен въпрос няма отношение за формиране решаващата воля на съда. Отделно следва да се има предвид, че посочените по-горе решения като задължителна практика на ВКС не са относими за поставения въпрос и не обуславят допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
С допълнителната молба от 15.10.2015г. касаторът е поискал спиране на касационното производство до произнасянето на ОСТК по висящото Тълкувателно дело №1/2014г. на ОСТК, ВКС. Настоящият състав намира, че не са налице условията за спиране на производството пред касационната инстанция по чл.292 ГПК, тъй като поставеният въпрос не е обусловил решаващата воля на съда, което е задължителна предпоставка за спиране съгласно т.1 от Тълкувателно решение №8/7.05.2014г. на ВКС, ОСГТК. Зададеният въпрос /№3/ в Тълкувателно дело №1/2014г. на ОСТК, ВКС, а именно „дали се счита за прекратен договорът за застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите с фингираното връчване на известие за прекратяване, поради неплащане на разсрочена вноска по реда на чл.260, ал.2 , във вр. с чл. 202, ал.2 КЗ, без застрахователят да е изпълнил задължението си по чл.294, ал.1 КЗ да впише прекратяване на договора в регистъра на Гаранционния фонд”, не е относим за настоящия спор, доколкото както бе посочено по-горе въззивният състав е приел за установено, че макар и предсрочно застрахователят е изпълнил задължението си по чл.294 ал.1 КЗ.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение с оглед въпросите – „Допустимо ли е при частично изпълнение от страна на застрахования по застраховка ГО, да има пълно неизпълнение от страна на застрахователя? Това не противоречи ли на правния принцип да не се допуска неоснователно обогатяване?. Тези въпроси също не са значими за конкретния спор по см. на чл.280 ал.1 ГПК. В обжалваното решение е посочено, че касаторът е допуснал пълно неизпълнение / а не частично, както е зададен въпроса/ да заплати четвъртата разсрочена вноска и на тази база съдът е приел, че са налице условията за прекратяване на договора от страна на застрахователя чрез финтирано връчване на предупреждението. По аналогични на изложените по-горе съображения не следва да бъде спирано настоящото производство по чл.292 ГПК с оглед висящото Тълкувателно дело №1/2014г. на ОСТК, ВКС. В т.2 от Тълкувателното решение е поставен въпроса за възможността застрахователят да упражни правото си по чл.202, ал.2, изр.3 КЗ за прекратяване на застрахователния договор поради неплащане на разсрочена вноска от застрахователната премия с оглед спорната съдебна практика в случаите, при които застрахованият е заплатил частично разсрочената вноска. Доколкото касаторът А. А. не е извършил плащане /дори частично/ на дължимата четвърта разсрочена вноска, поставените в изложението въпроси относно правните последици от частично плащане, се явяват неотносими за спора. Отделно следва да се има предвид, че жалбоподателят не излага съображения защо счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Неотносим за спора и следователно не е значим по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и въпросът, поставен от касатора – „За основателността на иска /жалбата/, предявени от ЗАД „Б. В. И. Г.” АД, следва ли по делото същият да докаже, че е била изпратена покана и е получен отказ за изпълнение от страна на [фирма], респ. А. А. в съответствие с изискванията на чл.213 ал.1 КЗ, в който с разпоредбата на изр.4 е уредено по нов начин регресното право на застрахователя по договор за застраховка „каско”, като правото на регресно вземане срещу деликвента вече е субсидиарно?”. Въпросът би имал отношение към спора, ако в решаващите си мотиви въззивният състав бе приел, че към датата на произшествието на 17.12.2008г. касаторът А. и третото лице-помагач „Д.-Общо застраховане” ЕАД са имали валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Чл.213 ал.1 изр.4 от КЗ регламентира възможността и реда за търсене на отговорност от деликвента от страна на встъпилия в правата на застрахования, само когато вредата е причинена от водач на МПС, който има валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Доколкото съдът е приел, че застраховката е прекратена на 27.10.2008г. – преди произшествието и че към датата на застрахователното събитие – 17.12.2008г. няма валидно застрахователно правоотношение, поставеният въпрос не е обусловил решаващата воля на съда. В тази връзка неотносими за допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК се явяват и посочените от жалбоподателя решения на ВКС, на Варненски РС, на Пловдивски РС, на Кюстендилски РС, на Габровски ОС и на Търговищки РС.
Настоящият касационен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване въз основа на въпросите -„Какви са критериите, по които следва да се определи конкретния размер на обезщетението по чл.51 ал.1 изр.3 от ЗЗД и какъв е размера на отговорността при съпричиняване на вредоносния резултат, от самия пострадал от ПТП, в случаите на неспазване на правилата на движение по ЗДвП от страна на последния? Задължен ли е ищецът да докаже основанията, въз основа на които е определил размера на изплатеното от него съпричиняване? Следва ли съдът, освен събраните по делото доказателства при определяне размера на съпричиняване, да вземе предвид степента на нарушение и вида на наказанията, предвидени в ЗДвП и констатациите от протокола от ПТП?. За да приеме, че касаторът А. има вина за произшествието на 17.12.2008г., както и че неговият принос /съпричиняване/ за настъпването на вредоносния резултат е в размер на 60%, въззивният състав е обсъдил всички събрани по делото допустими доказателства, както е обсъдил и всички релевантни за спора обстоятелства и доводите на страните. В тази връзка поставените процесуалноправни въпроси, свързани със събирането на доказателствата и тяхното обсъждане, не могат да обоснован допуснати процесуални нарушения и не представляват значими въпроси по конкретния спор. Същото се отнася и до материалноправния въпрос, касаещ критериите за определяне размера на обезщетението по чл.51 ал.1 ЗЗД. Въззивният състав е изложил изчерпателни аргументи относно размера на дължимото обезщетение като предпоставка за уважаването на предявения регресен иск. Твърденията в касационната жалба за неправилност и необоснованост на решението в частта му, с която е прието виновно поведение на касатора за настъпването на застрахователното събитие, както и в частта му относно размера на вредите, подлежащи на обезщетяване, не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК и не представляват предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решение №1899 от 10.11.2014г., постановено по в.гр.д. №2353/2014г. по описа на Пловдивски окръжен съд, Х-ти гражд. с-в. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество сумата 150 лв. – заплатено на 2.02.2015г. адвокатско възнаграждение за отговора на касационната жалба.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1899 от 10.11.2014г., постановено по в.гр.д. №2353/2014г. по описа на Пловдивски окръжен съд, Х-ти гражд. с-в.
ОСЪЖДА А. С. А. ЕГН [ЕГН] от [населено място] ул.”22” №2 , П. област, съд.адрес:гр.П., [улица] ет.2- адв.Ж. Б., да заплати на ЗАД [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място], площад „П.” №5, сумата 150лв. / сто и петдесет лева/ – разноски пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :