О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 565
гр. София,02.11. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1746/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. Т. Г. и К. Г. Д. – чрез пълномощника им адв. П. К., срещу определение № 1040 от 29.03.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 1330/2016 г. на Софийски апелативен съд, 10 състав. С посоченото определение е потвърдено разпореждане от 12.01.2016 г. по гр. д. № 31/2016 г. на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искане по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване на частните жалбоподатели – ищци в исковото производство, от задължение за внасяне на държавна такса по предявените срещу ЗД [фирма] като предпочитан ответник искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликите съответно над 350 лв. и над 300 лв. до пълния размер на дължимата такса – 1 070 лв., и изцяло от внасяне на държавна такса по исковете срещу евентуалния ответник [фирма] в размер на по 100 лв.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и за постановяването му в противоречие с практиката на „Съда в С.”. По съображения в жалбата се иска отмяна на определението и произнасяне по същество с освобождаване на частните жалбоподатели изцяло от задължението за заплащане на държавна такса и разноски за водене на делото.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в приложена към жалбата „молба за допускане на частна жалба”.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди разпореждането на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение направеното от ищците С. Т. Г. и К. Г. Д. искане за освобождаване на основание чл.83, ал.2 ГПК от заплащане на държавна такса по предявените срещу ЗД [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликите над сумите 350 лв. и 300 лв. до пълния дължим размер на таксите от 1 070 лв. и изцяло от заплащане на държавна такса исковете срещу посочения евентуален ответник [фирма], Софийски апелативен съд е приел, че двамата ищци не са удостоверили с надлежни доказателства обстоятелствата по смисъла на чл.83, ал.2 ГПК, при наличието на които е възможно да бъдат освободени от задължение за внасяне на държавна такса. Въззивният съд е изложил съображения, че представените декларации за материално и гражданско състояние установяват само имущественото състояние и семейното положение на ищците, но от съдържанието им не могат да се правят изводи за останалите обстоятелства по чл.83, ал.2, т.1 – т.7 ГПК, с оглед на които се преценява дали ищците разполагат с достатъчно средства за заплащане на дължимите такси по предявените от тях искове. Независимо от становището, че обстоятелствата по чл.83, ал.2 ГПК следва да бъдат установени не само с декларация, но и с други доказателства, въззивният съд е направил извод, че отразените в декларациите обстоятелства относно месечния доход, семейното положение и трудовата заетост на ищците дават основание да се приеме, че последните не са в невъзможност да заплатят дължимите държавни такси по делото. Като се е позовал на това, че двамата ищци са в добро здравословно състояние, намират се в активна трудоспособна възраст, реализират постоянен месечен доход от трудово възнаграждение и от друго възнаграждение за труд в размер, посочен в декларациите, и притежават движимо и недвижимо имущество, въззивният съд е приел, че всеки от ищците има възможност да заплати частично дължимата държавна такса по исковете срещу предпочитания ответник и изцяло таксата от 100 лв. по исковете срещу евентуалния ответник, без да бъде затруднен да осигури необходимата за семейството си месечна издръжка.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /наименовано „молба за допускане на частна жалба”/ частните жалбоподатели са формулирали като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Декларацията за семейно и имотно състояние, по образец на СГС, попълнена изцяло и подробно от ищеца, може ли да послужи като достатъчно основание за съда по искане за освобождаване от държавна такса и разноски; 2. При искане за освобождаване от държавна такса, при предявен частичен иск, в случая, когато в исковата молба ищецът е посочил основанието и пълния размер на дължимата престация, а не само частично предявеното искане, съдът за пълния размер на дължимата държавна такса ли следва да се произнесе или за частичния иск, независимо от предявяването на пълния размер на дължимата престация; 3. При заведена претенция за компенсиране на вреди от деликт, искането за внасяне на държавна такса при предявяване на иск за компенсиране на вредите от деликта, като правило или като изключение следва да се разглежда, предвид разпоредбата на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК; трябва ли да се прави конкретна преценка, като се установи има ли образувано наказателно дело за процесния деликт, и причините за забавяне на делото, дали същото се гледа извън законоустановените в НПК срокове и дори извън разумните срокове, съгласно изискванията на Е., и това като последица води до пряко причиняване на имуществени вреди на пострадалите, представляващи размера на исканите от съда държавни такси, които в противен случай не биха се дължали; Следва ли да се отчита необоснованото бавене на разследващите органи, чието неизпълнение в срок на задълженията води до пряко причиняване на имуществени вреди за държавни такси на вече пострадали лица; 4. При определяне на възможностите на едно лице за плащане на държавна такса съдът
следва да направи преценка за всеки конкретен случай, като съпостави доходите на лицето или съответно липсата на такива, с установените в страната линия на бедност и данни на Национален статистически институт за минималните средства, необходими месечно за член от семейството, и/или данни на К. за стойността на необходимата издръжка на живот – официални, общодостъпни и отчитани при определяне на работната заплата; Кои са минималните средства, над които ищецът може да бъде задължаван да внесе цялостна или частична дължима държавна такса за водене на дело и кои точно данни за необходими минимални средства за живот следва да се съобразят; При получавани доходи на границата на тези минимални необходими средства за нормален живот може ли да се направи преценка за наличие на достатъчно средства от ищеца за заплащане на значителна държавна такса, като внасянето на тази такса означава живот със средства много под посочените минимални, установени в страната или обременяване със заеми; 5. Нарушава ли се правото на свободен достъп до правосъдие като се изисква внасяне на държавна такса от лице с доходи на границата на минималните необходими за нормален живот; не представлява ли подобно искане очевидно лишаване от право на достъп до правосъдие като се поставя пред избор или за напълно мизерено живеене или за предявяване на иск; 6. Как и с какво точно се съпоставя възможността за плащане на държавна такса и до какви финансови ограничения в живота на ищеца може да се допусне да доведе задължаването му да плати държавна такса – до какви минимални средства може да се изисква да остане ищецът, над които да се счита, че ича възможност да плати такава; 7. При решаване на въпроса за освобождаване от държавна такса съдът следва ли да направи собствена преценка като при необходимост изисква и допълнителни доказателства или формално се произнася само въз основа на декларацията.”
Допускането на касационно обжалване по поставените въпроси се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение, че е необходимо „уеднаквяване на предпоставките за цялостно или частично освобождаване от държавна такса и установяване на определен минимум средства, под който ако разполага ищецът да са налице предпоставки за освобождаването му”. За въпроса по п.2 се твърди, че няма еднакво произнасяне на съдилищата, без да се сочи противоречива съдебна практика, както и че е необходимо при разрешаването му да се съобрази решение № 22 от 14.07.2010 г. по т. д. № 428/2009 г. на ВКС, І т. о. Като основание за допускане на касационно обжалване по всички въпроси се сочи и противоречие на определението с практика на Е., цитирана в молбата – изложение.
Преценени във връзка с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите по п.1 и п.7 от молбата – изложение не могат да се квалифицират като правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на искането за освобождаване от държавна такса не са обусловени от тяхното разрешаване. Макар да е посочил, че представените от ищците – сега частни жалбоподатели, декларации за семейно и имотно състояние не са достатъчни за доказване на основанието по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване от държавна такса, като краен резултат въззивният съд е приел, че от декларациите се установява, че имотното, здравословното и семейното състояние на ищците им позволява да заплатят частично дължимата държавна такса по исковете срещу предпочитания ответник и изцяло държавната такса по исковете срещу евентуалния ответник, без да бъдат затруднени в осигуряването на необходимата за семействата си издръжка. По този начин съдът е зачел доказателствената сила на декларациите в производството по разглеждане на искането за освобождаване от държавна такса и не е счел за необходимо да изисква други доказателства относно обстоятелствата по чл.83, ал.2 ГПК. Разпореждането на първоинстанционния съд не съдържа произнасяне по искане за освобождаване от разноски за водене на делото, поради което въззивният съд не е преценявал дали ищците са в състояние да заплатят освен дължимата такса, и разноските за водене на делото.
При формиране на изводите си за отсъствие на предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК въззивният съд изобщо не е обсъждал дали исковете са предявени като частични или като такива за пълния размер на търсените вземания. Предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК са преценявани с оглед на възможността ищците да заплатят държавната такса по исковете в размера, указан като дължим от първата инстанция. След като не е обсъждан от въззивния съд, въпросът по п.2 не е обуславящ за произнасянето по искането с правно основание чл.83, ал.2 ГПК и не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Неотносимостта на въпроса прави безпредметно обсъждането на цитираната във връзка с него задължителна практика в решение № 22/14.07.2010 г. по т. д. № 428/2009 г. на ВКС, І т. о., която не касае приложението на чл.83, ал.2 ГПК.
Формулираните в п.3, п.4, п.5 и п.6 въпроси са зададени хипотетично, без да имат връзка с мотивите към обжалваното определение и с изводите на въззивния съд, с които е мотивирано отхвърлянето на искането за освобождаване от държавна такса. Под формата на въпроси по чл.280, ал.1 ГПК процесуалният представител на частните жалбоподатели е развил съжденията си как следва да процедира съдът при искане за освобождаване от държавна такса по предявен иск „за компенсиране на вредите от деликт” и да преценява материалната възможност на ищеца по такъв иск да покрие дължимата държавна такса, за да не бъде лишен от достъп до правосъдие. Поставените въпроси са насочени към оспорване правилността на извода на въззивния съд, че с оглед на цялостното им материално, семейно и здравословно състояние ищците имат възможност да заплатят определените от първата инстанция държавни такси по делото, без да бъдат затруднени в осигуряването на необходимата за членовете на семействата им издръжка. Правилността на изводите, залегнали в мотивите към обжалваното определение, не е предмет на преценка в стадия за селекция на касационните жалби и поради това дори да създават индиция за неправилност на определението, въпросите по п.3 – п.6 не предпоставят допускане на същото до касационен контрол.
Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е и отсъствието на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с която е обосновано искането за достъп до касационно обжалване. По реда на чл.274, ал.3 ГПК е създадена задължителна практика на ВКС – напр. определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 369/17.05.2013 г. по ч. т. д. № 2110/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 66/12.02.2016 г. по ч. гр. д. № 136/2016 г. на ВКС, ІV г. о., и др., с която са изяснени правомощията на съда при произнасяне по искане за освобождаване от държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК и предпоставките за освобождаване от такса. Задължителната практика е в смисъл, че съдът се произнася по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК след преценка на удостоверените с декларация и с други писмени доказателства обстоятелства, които позволяват да се направи извод дали с оглед на неговото имуществено състояние, семейно положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост лицето, което иска освобождаване от държавна такса, има възможност да изпълни изцяло или частично установеното със закон задължение за внасяне на държавна такса за водене на делото; ако констатира, че с молбата по чл.83, ал.2 ГПК не са представени достатъчно доказателства за обстоятелствата от значение за преценката по чл.83, ал.2 ГПК, съдът е длъжен да укаже на страната да представи такива доказателства и едва тогава да се произнесе по искането за освобождаване от такса; преценката за наличие или отсъствие на основание за освобождаване от такса е винаги конкретна, тъй като зависи от специфични по естеството си обстоятелства по чл.83, ал.2, т.1 – т.7 ГПК. Относно освобождаването от държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК следва да се имат предвид и разясненията в мотивите на т.12 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г., според които съдът освобождава страната от заплащане на държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК тогава, когато от представените за целта доказателства намери, че тя е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото. При наличие на задължителна практика по приложението на чл.83, ал.2 ГПК обжалваното определение не може да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с приложимата задължителна практика, което изключва и възможността за достъп до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Доводите на частните жалбоподатели, че обжалваното определение е постановено в противоречие с практиката на Е. и конкретно – с решенията по C. of N. D. v. B. ; S. v. B., no. 68490/01, 12 J. 2007; M. v. B., no. 67719/01, § 55, 10 A. 2008; T. v. B., no. 20594/02, § 26, 12 J. 2008, не се възприемат от състава на ВКС. Заплащането на държавна такса за водене на дело пред националните съдилища в Република България е фискално задължение, уредено в процесуалния закон. В закона е предвидена правна възможност за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса при наличие на изрично посочени за това основания. Наличието на законов механизъм за освобождаване от държавна такса е достатъчна гаранция за свободен достъп до правосъдие на всички граждани в Република България, включително на тези, които поради материални или други затруднения не са в състояние да изпълнят произтичащото от закона задължение да заплатят държавна такса, за да водят дело за защита на правата си. Тезата на частните жалбоподатели, че държавната такса представлява „налагане на значителна финансова тежест, която действа като ограничение на правото на съд” и че задължението за такса е създадено с цел да разубеди гражданите да завеждат дела, е лишена от опора в закона и е правно неиздържана.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. гр. д. № 1330/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1040 от 29.03.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 1330/2016 г. на Софийски апелативен съд, 10 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :