2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 404
гр. София, 26.06.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3054/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Екотехпродуктс” ЕООД със седалище в [населено място] срещу решение № 1415 от 07.06.2018 г., постановено по т. д. № 1173/2018 г. на Софийски апелативен съд. Касационната жалба е насочена срещу частта от решението, с която след отмяна на решение № 1263 от 19.07.2016 г. по т. д. № 4477/2013 г. на Софийски градски съд, е осъдено „Екотехпродуктс” ЕООД да заплати на „Неохим” АД на основание чл.79 вр. чл.82 ЗЗД сумата 24 108.62 лв. – обезщетение за търпени вреди от неизпълнение на договор от 24.06.2011 г., съобразно поети допълнително от ответника с декларация от 28.09.2011 г. задължения, че доставеният по договора топлообменник отговаря на спецификация D480-PR-00-G20C-009 rev.B01/16-S.-11, които вреди се изразяват в извършен от ответника разход по байпасиране на доставения топлообменник – цена по договор от 30.01.2013 г. без ДДС, ведно със законната лихва от 11.07.2013 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. Позовавайки се на въведените с жалбата касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, касаторът прави искане за отмяна на решението и за отхвърляне на предявения срещу него осъдителен иск с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК (инкорпорирано в касационната жалба).
Ответникът по касация „Неохим” АД със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 03.12.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да отмени решението по т. д. № 4477/2013 г. на Софийски градски съд и да осъди ответника „Екотехпродуктс” ЕООД да заплати на ищеца „Неохим” АД сумата 24 108.62 лв., Софийски апелативен съд е приел, че като страна по сключения на 24.06.2011 г. договор ответникът не е изпълнил поети с договора и с допълнителна декларация от 28.09.2011 г. задължения във връзка с доставката на оборудване – топлообменник, поради което и на основание чл.79 вр. чл.82 ЗЗД дължи на ищеца обезщетение за претърпените в резултат на неизпълнението вреди в размер на присъдената с въззивното решение сума.
Преди да се произнесе по основателността на исковата претенция въззивният съд е извършил проверка на допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение и е достигнал до извод, че решението е допустимо, макар да е постановено при неправилна правна квалификация на иска. След преценка на фактическите твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и на формулирания във връзка с тях петитум въззивният съд е приел, че с предявения иск ищецът претендира обезщетение за имуществени вреди, които е претърпял вследствие несъответствието на доставеното от ответника оборудване по договора от 24.06.2011 г. със спецификация /информационен лист D480-PR-00-G20C-009 rev.B01/16-S.-11. Като е съобразил уточнението, направено от ищеца в изпълнение на дадените във въззивното производство указания по реда на чл.129 ГПК, че претенцията му за заплащане на обезщетение се основава на неизпълнение на поетото от ответника договорно задължение да достави оборудване, което да отговаря на изрично декларираните от него характеристики, въззивният съд е счел, че правното основание на иска е чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД. Обстоятелството, че първоинстанционният съд е квалифицирал иска като такъв с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, е счетено за ирелевантно за допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение по съображения, че въпреки неправилно определената правна квалификация, искът е разгледан на действително предявеното договорно основание.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че : Със сключен на 24.06.2011 г. договор за покупко – продажба страните са постигнали съгласие ответникът да достави и прехвърли на ищеца правото на собственост върху оборудване – разглобяем топлообменник тип S130-IS16-493-TKTM53-LIQID на фирма SondexA/S, съгласно оферта на продавача № 17-7/06.06.2011 г., която е неразделна част от договора и е придружена с технически детайли на топлообменника. Офертата съдържа и признание на ответника, че са съобразени указанията, дадени в меморандум на KBR – дружество, с което ищецът е сключил договор от 17.05.2011 г. за изготвяне на инженерингов пакет във връзка с предстояща реконструкция на инсталации за амоняк и въглероден диоксид в завода на „Неохим” АД в [населено място], включваща и инсталирането на нов топлообменник за регенериран/полурегенериран разтвор. С протокол от 02.09.2011 г. ответникът е предал на ищеца оборудването, предмет на договора, заедно със сертификат за стоков контрол. В протокола е декларирано, че предаденият топлообменник е доставен в невредимо състояние.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ищеца въззивният съд е анализирал разменената между страните кореспонденция по електронна поща по повод доставянето на оборудването и последващите действия на ищеца, провокирали предявяването на иска. От заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебна софтуерна експертиза съдът е приел за категорично установено, че представената на хартиен носител електронна кореспонденция е изпратена, съответно получена, от и на поддържаните от страните имейл – адреси и че по-голямата част от нея е налична в базите данни на ищеца и на ответника. Въз основа на кореспонденцията съдът е достигнал до извод, че по искане на ищеца, с декларация за съответствие от 28.09.2011 г., ответникът се е съгласил изискванията към оборудването да бъдат променени съобразно ревизия на спецификацията на изделието, нанесена от изпълнителя на инженеринговото проектиране KBR, съгласно документ D480-PR-00-G20C-009 rev.B01/16-S.-11, и е поел отговорност за декларираното съответствие с характеристиките на документа, в т. ч. постигане на заложените в спецификацията два работни режима. Предвид установената между страните практика за комуникиране и поведението на ответника след получаване на искането на ищеца за промяна в първоначално уговорените параметри на оборудването, въззивният съд е направил извод, че е постигнато валидно съгласие за предложената от ищеца промяна.
В изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е обсъдил писмените доказателства и заключението на изготвената в първоинстанционното производство съдебнотехническа експертиза, предназначени да докажат твърденията на ищеца за несъответствие на доставеното оборудване с променените по общо съгласие изисквания. След преценка на доказателствата съдът е приел за установено, че доставеният от ответника топлообменник не изпълнява заложените изисквания за работа с около 61 % и това се дължи на несъобразяване на проектната спецификация, заложена с документ D480-PR-00-G20C-009 rev.B01/16-S.-11; Поради несъответствието и с оглед недостатъчната топлообменна повърхност топлообменникът не може да достигне нужните на ищеца изходящи параметри и не може да бъде използван като апарат в изградения по лиценз технологичен участък при производството на амоняк в предприятието на ищеца. Съдът е акцентирал върху констатациите в експертното заключение, че няма фундаментална разлика между първоначалната спецификация при сключване на договора и променената впоследствие спецификация, както и че проектните параметри на доставения топлообменник не са достигнати при реални промишлени изпитания по причина на недостатъчна топлообменна повърхност вследствие на грешни данни в изготвената от ответника спецификация към фирмата – производител.
Предвид възприетата фактическа обстановка по делото въззивният съд е направил извод, че е налице неточно изпълнение на договора от страна на ответника и че според правилата на договорната отговорност – чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.195, ал.2 ЗЗД, ищецът има право на обезщетение за претърпените от неизпълнението вреди в пределите, очертани от чл.82 ЗЗД.
Въззивният съд е счел за преклудирано възражението на ответника, че ищецът няма право на обезщетение поради неспазване на уговорения в договора срок за рекламация. Въпреки това и като се е позовал на практиката на ВС и ВКС по въпросите на гаранционната отговорност и на договорната отговорността по чл.197 ЗЗД, респ. чл.265, ал.1 ЗЗД, съдът е формирал извод, че поради избора на ищеца да предяви иск за вреди на договорно основание изтичането на предвидения в договора рекламационен срок е без значение за основателността на предявения иск. Изложил е и съображения, че сроковете по чл.197 ЗЗД и чл.265, ал.3 ЗЗД са давностни и не се прилагат служебно от съда, а доколкото ответникът не се е позовал своевременно на изтичането им, не следва да се обсъждат.
След преценка на фактите и доказателствата по делото въззивният съд е приел за основателна претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за вреди в размер на сумата 24 108.62 лв. Посочената сума е платена от ищеца на основание договор от 30.01.2013 г. за извършени от трето лице услуги по байпасиране на доставения от ответника топлообменник с цел изключване на вероятността от замърсяване като причина за недостигане на заложените в спецификацията параметри на работа. За да уважи иска, въззивният съд е направил извод, че извършеният от ищеца разход на сумата е в пряка причинна връзка с договорното неизпълнение от страна на ответника и е бил предвидим още към момента на сключване на договора, а доколкото с него е намалена имуществената сфера на ищеца, същият представлява вреда по смисъла на чл.82 ЗЗД и подлежи на обезщетение съгласно чл.79, ал.1 ЗЗД. Претенциите на ищеца за заплащане на обезщетения за други вреди от договорното неизпълнение са преценени като неоснователни и искът по чл.82 ЗЗД (предявен като частичен) е отхвърлен за разликата над сумата 24 108.62 лв. до заявения с исковата молба размер от 146 687.25 лв., като в тази част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, за които твърди, че са „от съществено значение за изхода на спора” : „Може ли съдът да постанови своето решение, без по делото да са представени и приети годни доказателства, доказващи иска по основание и размер; Приложима ли е разпоредбата на чл.370 ГПК и преклудират ли се възраженията на ответника, когато те са направени с молба до въззивната инстанция в изпълнение на нейните указания, с оглед на промяна на правната квалификация на предявения иск от втората инстанция или още преди това в производството по делото”. Приложното поле на касационното обжалване е аргументирано с твърдения, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 254/10.03.2014 г. по гр. д. № 1526/2013 г. на І г. о., решение № 168/19.06.2014 г. по гр. д. № 715/2014 г. на І г. о. и решение № 64/09.05.2014 г. по гр. д. № 5569/2013 г. на І г. о. За втория въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Първият от поставените въпроси не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е уважил частично предявения срещу касатора осъдителен иск с правна квалификация чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД, след като е приел, че в хода на делото са събрани достатъчно доказателства, които по несъмнен начин установяват основанието на исковата претенция (елементите от фактическия състав на договорната отговорност по чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД) и нейния размер до присъдената сума от 24 108.62 лв. Развитите във връзка с въпроса доводи, че съдът е основал изводите си за виновно неизпълнение на договора от негова страна на електронно писмо от 30.09.2011 г., което не е прието като доказателство по делото, са относими към правилността на решението, а не към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Следва да се отбележи, че преценката на съда за постигнато между страните съгласие за изменение на първоначално заложените в договора параметри на оборудването не е базирана само на електронното писмо от 30.09.2011 г., а е резултат от съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, и нейната обоснованост не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване и прави безпредметно обсъждането на сочената в изложението практика на ВКС, която – с оглед съдържанието на въпроса, не би могла да установи релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие.
Вторият въпрос също не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изходът на делото не е обусловен от неговото разрешаване. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е разграничил гаранционната отговорност от договорната отговорност по чл.197 ЗЗД и чл.265 ЗЗД. Въпреки, че е изразил становище за преклудиране на възраженията на ответника (сега касатор) за погасяване на правата на ищеца да възразява за недостатъци и несъответствия на доставеното оборудване, съдът е изразил становище, че с оглед основанието на предявения иск изтичането на предвидения в договора между страните рекламационен срок няма значение за основателността на иска. Относно сроковете по чл.197 ЗД и чл.265, ал.3 ЗЗД съдът е изразил становище, че те не се прилагат служебно и не ги е обсъждал по съображения, че ответникът не е въвел надлежно възражение за неспазването им. С оглед мотивите към решението въпросът за преклудирането на посочените възражения не може да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и да послужи като общо основание за достъп до касационно обжалване. Дори да се приеме, че въпросът отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по повод на него не може да се допусне поради обстоятелството, че касаторът е обосновал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оплаквания за неправилност на извода на въззивния съд за липса на надлежно въведени възражения за пропускане на сроковете за предявяване на претенции по чл.195, ал.1 вр. чл.197 ЗЗД, а не със съображения за значимост на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения решението по т. д. № 1173/2018 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, уредена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на производството по чл.290, ал.2 ГПК касационна проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице, когато въззивният съд е постановил решението си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивното решение бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
В случая касаторът е обосновал очевидната неправилност с доводи, че от доказателствата по делото е видно наличието на своевременно направено възражение за изтекъл гаранционен срок по договора и давностен срок по чл.197 ЗЗД; че не са представени и събрани годни доказателства, установяващи размера на присъденото обезщетение; че е необоснован изводът в решението за възникване на основание за носене на отговорност по чл.79 вр. чл.82 ЗЗД поради обстоятелство, настъпило след като договорът е бил изпълнен точно съгласно неговите клаузи и стоката е доставена и приета. Произнасянето по основателността на посочените доводи предполага извършване на проверка на обосноваността и законосъобразността на въззивното решение по реда на чл.290, ал.2 ГПК, а необходимостта от такава проверка изключва хипотезата на очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ЗЗД. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и не намира основание да го допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Разноски (вкл. юрисконсултско възнаграждение) не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1415 от 07.06.2018 г., постановено по т. д. № 1173/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :