О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 467
София, 27.07.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети юни през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3003/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 1312 от 24.06.2014 г., постановено по гр. д. № 1165/2014 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 09.01.2014 г. по т. д. № 5717/2012 г. на Софийски градски съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за съществуващо парично вземане на [фирма] към [фирма] за сумата 74 165.85 лв. по запис на заповед от 26.06.2008 г., предявен на 31.05.2010 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 30.09.2010 г. по ч. гр. д. № 44910/2010 г.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд е нарушил чл.12 ГПК и се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС и в решение № 91 от 17.11.1971 г. по гр. д. № 73/71 г. на ОСГК на ВКС като не е обсъдил представените пред него писмени доказателства и възраженията на касатора за липса на доказателства за възникнали в негова тежест договорни задължения, обезпечени със записа на заповед.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата по съображения в писмен отговор от 29.09.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] срещу [фирма] иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед от 26.06.2008 г., предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Софийски апелативен съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява наличието на валидно възникнало и изискуемо вземане на ищеца към ответника за сумата 74 165.85 лв., за която е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.
При разрешаване на спора за съществуване на вземането въззивният съд е съобразил безспорния между страните факт, че записът на заповед е издаден като обезпечение на задълженията на ответника [фирма] в качеството му на картодържател по договор за ползване на услугата EuroShell C. от 25.11.2004 г. След преценка на клаузите в договора съдът е приел за неоснователно възражението на ответника, че записът на заповед не поражда задължение за плащане на обещаната с него сума, тъй като договорът, за обезпечаване на който е издаден, не е влязъл в сила поради непредставяне от картодържателя на предвидената в чл.11 банкова гаранция. Изложени са съображения, че според уговореното от страните неизпълнението на задължението за представяне на банкова гаранция е основание за разваляне на договора и е ирелевантно за пораждане действието на договора. За неоснователно е счетено и възражението за липса на реално осъществена от ищеца доставка на горива и на доказателства за получаване на горивата от ответника чрез използване на услугата EuroShell C. като предпоставка за възникване на обезпеченото със записа на заповед задължение за плащане на цената на закупените горива. Въззивният съд се е позовал на констатациите в заключението на съдебносчетоводната експертиза по делото, според които в съответствие с клаузата на чл.7.1 от договора ищецът е издал 32 броя фактури за закупени от ответника, в периода м. февруари 2010 – м. октомври 2010 г., горива на обща стойност 97 161.88 лв. посредством използване на услугата EuroShell C. в бензиностанции от веригата „Ш.”; всички фактури са подписани от представител на ответника [фирма] и са осчетоводени в счетоводните му регистри като задължение по кредит на сметка 410 „Доставчици”; фактурите са включени в дневниците за покупки и в справките – декларации по ЗДДС на страните и ответникът е ползвал данъчен кредит във връзка с тях. Въз основа на заключението съдът е направил извод, че в качеството на картодържател по договора от 25.11.2004 г. дружеството – ответник е ползвало договорени услуги на стойност 97 161.88 лв. и дължи заплащане на тяхната цена, за обезпечаване на която е издаден записът на заповед. Предвид категоричните констатации в заключението на експертизата, като неоснователно е преценено оплакването във въззивната жалба на ответника, че първоинстанционният съд е уважил иска по чл.422, ал.1 ГПК, въпреки липсата на доказателства за реално предоставяне и получаване на горивата по издадените от ищеца фактури.
С въззивната жалба е въведено и оплакване, че ищецът не е ангажирал доказателства за вида и броя на издадените в изпълнение на договора карти и за предаването им на картодържателя като условие за ползване на услугата по закупуване на горива. За да се произнесе по това оплакване, въззивният съд е взел предвид клаузата на чл.3 от договора, с която е предвидено ползването на услугата по закупуване на горива да бъде осъществено само срещу представяне от [фирма] или от упълномощено от него лице на валидно издадена EuroShell C.. В зависимост от извода, че след сключване на договора ответникът е закупил горива на стойност 97 161.88 лв. от бензиностанции „Ш.”, съдът е приел за доказано, че ответникът е разполагал с издадени от ищеца карти EuroShell C., които е използвал при покупката на горивата.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните изисквания по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства, не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да бъде допуснато.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос, отговарящ на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения на чл.12 ГПК, изразяващи се в необсъждане на представени във въззивното производство доказателства и на възраженията на касатора за липса на доказателства относно възникването на спорното вземане. Процесуалните нарушения са относими към основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които имат значение за правилността на въззивното решение. Правилността на решението е предмет на производството по чл.290 ГПК, в което Върховният касационен контрол осъществява касационен контрол върху решението, а не на производството по чл.288 ГПК, в което се извършва селекция на касационните жалби съобразно специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Поради значимостта им за правилността на въззивното решение релевираните в изложението процесуални нарушения не могат да се подведат под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване произтича и от недоказаността на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. От мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд е основал извода си за съществуване на установяваното по реда на чл.422, ал.1 ГПК парично вземане на заключението на назначената по делото счетоводна експертиза. В заключението се съдържат категорични констатации, че в качеството на картодържател по договора, за обезпечаване на който е издаден записът на заповед, касаторът е ползвал договорените услуги и е закупувал горива на стойност, покрита от сумата по записа на заповед. Констатациите в заключението са обосновани с подписаните от касатора фактури за закупуване на горивата и със съдържащите се в счетоводните регистри на същия данни за осчетоводяване на фактурите и за ползване на данъчен кредит по тях. Въззивният съд е обсъдил възраженията на касатора за липса на доказателства за предоставяне и ползване на уговорените с договора услуги, но ги е приел за неоснователни с оглед установените със заключението правнорелевантни факти. Процесуалните действия на въззивния съд във връзка с обсъждането на доказателствата и на възраженията са в съответствие със задължителната практика на в Постановление № 7/27.12.1965 г. на Пленума на ВС и не предполагат допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според разясненията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС цитираното от касатора решение № 91/17.11.1971 г. по гр. д. № 73/1971 г. на ОСГК на ВС няма характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решението е източник на казуална практика по приложението на чл.188, ал.1 ГПК /отм./, попадаща в обхвата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но не следва да се обсъжда, тъй като по приложението на чл.188, ал.1 ГПК /отм./ съществува задължителна практика на ВС и ВКС, с която въззивното решение е съобразено.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 1165/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация не е претендирал разноски и такива не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1312 от 24.06.2014 г., постановено по гр. д. № 1165/2014 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :