О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 181
гр. София, 22.03. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2301/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Й. Р., Г. С. Р., С. Й. М., Ж. Й. М., М. Й. М. и С. Й. М., действащ чрез законния си представител Р. А. Й. – всички от [населено място], обл. В., срещу решение № 1439 от 07.07.2015 г., постановено по гр. д. № 322/2016 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 08.07.2015 г. по гр. д. № 16469/2013 г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от М. Р., Г. Р., С. М., Ж. М. и М. М. против ЗК [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликите над 65 000 лв. до претендираните 150 000 лв. и предявеният от С. М. против ЗК [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 66 000 лв. до претендираните 150 000 лв., и в зависимост от изхода на въззивното производство са присъдени разноски по чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на исковете по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ в пълен размер с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Навежда се и оплакване за недопустимост на решението като се твърди, че инстанциите по същество са се произнесли по преклудирано възражение за съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с вероятната недопустимост на въззивното решение и с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация ЗК [фирма] – [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е съобразил, че поради необжалване на първоинстанционното решение по гр. д. № 16469/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която ЗК [фирма] е осъдено да заплати на ищците М. Р., Г. Р., С. М., Ж. М., М. М. и С. М. по 65 000 лв. – обезщетения за неимуществени вреди от причинена при пътно – транспортно произшествие на 07.09.2013 г. смърт на Й. М. Й. /син на първите двама ищци и баща на останалите четирима ищци/, е формирана сила на пресъдено нещо относно предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за ангажиране на отговорността на ответника – застраховател за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от ищците по повод смъртта на общия им наследодател. Предвид частичното влизане в сила на първоинстанционното решение и съдържанието на подадените от страните жалби въззивният съд е преценил, че предметът на спора във въззивното производство обхваща размера на обезщетението, което ищците имат право да получат като паричен еквивалент на понесените неимуществени вреди, наличието на принос от страна на пострадалия за настъпване на вредите и стойностното изражение на приноса, релевантно за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД.
При произнасянето по размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на пострадалия Й. Й., и неговата възраст към момента на произшествието /46 г./; степента на родствена близост между пострадалия и всеки от ищците, както и установените от свидетелските показания по делото действителни отношения помежду им; неблагоприятното въздействие на смъртта на пострадалия върху психоемоционалното състояние на ищците; тежестта и трайността на причинените морални болки и страдания; икономическите условия в страната по времето на проявление на неимуществените вреди. Преценявайки в съвкупност посочените обстоятелства, съдът е направил извод, че в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД родителите и трите пълнолетни деца на Й. Й. – С. М., Ж. М. и М. М., имат право на обезщетение в размер на по 100 000 лв., а непълнолетният С. М. – на обезщетение в размер на 110 000 лв.
След анализ на доказателствата и фактите по делото Софийски апелативен съд е приел за доказано възражението на ответника – застраховател, че пострадалият Й. Й. е съпричинил вредоносния резултат като се е съгласил да пътува в лек автомобил, управляван от водач, употребил в негово присъствие значително количество алкохол. Въззивният съд не е възприел довода в насрещната въззивна жалба на ищците за недопустимост на възражението за съпричиняване поради въвеждането му в процеса извън преклузивния срок по чл.131 ГПК. Изложил е съображения, че фактът на съпричиняването е узнат от ответника едва след приобщаване към делото на образуваната по повод на произшествието прокурорска преписка, поради което има значение на новоузнат факт по смисъла на чл.147 ГПК и основаното на него възражение за принос по чл.51, ал.2 ЗЗД, заявено пред първата инстанция след срока по чл.131 ГПК, е процесуално допустимо. За да счете за доказан приноса по чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът е обсъдил показанията на свидетеля – очевидец Т. Р. за употребено преди инцидента голямо количество алкохол от водача на лекия автомобил Ю. Ю. и от пострадалия Й. Й.. Взети са предвид категоричното заключение на вещото лице от назначената във въззивното производство токсикологична експертиза, според което установеното количество алкохол в кръвта на водача към момента на произшествието /1.93 промила/ отговаря на средна степен на алкохолно опиване, която се характеризира с емоционална нестабилност, нарушаване на чувството за равновесие, стесняване на периферното зрение и удължаване на времето за реакция на слухови и зрителни дразнители, както и обясненията на вещото лице в съдебно заседание, че при концентрация на алкохол в кръвта над 1.7 промила характерните за алкохолната интоксикация признаци са видими за третите лица. Съобразявайки свидетелските показания и становището на вещото лице, въззивният съд е направил извод, че съгласието на пострадалия да пътува в автомобила, управляван от видимо пиян водач, следва да се квалифицира като съзнателно поемане на риска от настъпване на произлезлия от произшествието вредоносен резултат и съгласно указанията в т.7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС представлява форма на съпричиняване на вредите, предпоставяща намаляване на претендираните с исковете по чл.226, ал.1 КЗ /обезщетения/ на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че установеното от експертизата алкохолно опиянение и на самия пострадал, в чиято кръв е констатирано наличие на алкохол 2.15 промила, не изключва наличието на принос, след като пострадалият по своя воля се е поставил в състояние, пречещо му да осъзнае възможните последици от предприемането на риска да пътува в управлявания от пияния водач автомобил, и по този начин в значителна степен е допринесъл за собствената си смърт. В зависимост от релевантните за степента на приноса факти съдът е приел, че приносът на пострадалия е в размер на 40 % и че дължимите обезщетения за неимуществени вреди следва да бъдат намалени съразмерно на този принос, а именно – до размер на 60 000 лв. за първите шестима ищци и до размер на 66 000 лв. за ищеца С. Й.. Като е отчел влизането в сила на първоинстанционното решение в частта, с която на ищците са присъдени обезщетения в размер на по 65 000 лв., въззивният съд е отменил решението в осъдителната част за разликите над сумите 65 000 лв. и 66 000 лв. до присъдените от първата инстанция по 100 000 лв. и е отхвърлил исковете за тези разлики; потвърдил е решението в частта за отхвърляне на исковете до пълните размери от по 150 000 лв.
По допускане на касационното обжалване :
В касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са се позовали на вероятна недопустимост на въззивното решение като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд е задължен да следи служебно за допустимостта на обжалваното решение и в стадия на производството по чл.288 ГПК, но в конкретния случай от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение. Произнасянето по възражение за съпричиняване, въведено след изтичане на преклузивния срок за отговор на исковата молба, съставлява съществено процесуално нарушение и съгласно чл.281, т.3 ГПК е основание за неправилност на въззивното решение, но няма за последица недопустимост на решението. Поради това, дори с въззивното решение да е разгледано преклудирано възражение за съпричиняване, решението не е вероятно недопустимо. Следва да се отбележи, че в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че възражението за съпричиняване не е преклудирано, тъй като е направено при условията на чл.147, т.1 ГПК след узнаване от ответника на релевантните за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД факти, а законосъобразността на този извод не подлежи на преценка в стадия на производството по чл.288 ГПК. При тези обстоятелства не се налага процесуалната допустимост на въззивното решение да бъде проверявана по реда на чл.290 ГПК.
Освен с процесуалната недопустимост на решението, касаторите са обосновали приложното поле на касационното обжалване и с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, посочвайки като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Представлява ли единствено констатирането на наличие на алкохол в кръвта на виновния за настъпване на ПТП водач основание за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД; 2. Преценката дали доказателственото искане за назначаване на П. е основателно формална ли е; Кои са законовоустановените критерии за преценка дали доказателственото искане за назначаване на П. е основателно; 3. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД може ли да почива на предположения; 4. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка в страната”.
Въпросите по п.1 и п.3 се отнасят до решаващия извод на въззивния съд за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД като основание за намаляване на дължимото обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, но по начина, по който са поставени, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото. Въззивният съд не е основал извода си за принос от страна на пострадалия върху предположения и не е приел приноса за доказан единствено по съображения, че в кръвта на виновния за настъпване на произшествието водач е констатирано съдържание на алкохол. Изводът за съпричиняване е направен след анализ на фактите и доказателствата по делото, въз основа на които е прието за доказано по категоричен начин, че употребеното от водача количество алкохол е улеснило реализирането на произшествието и че съгласявайки се да пътува в лекия автомобил, управляван от видимо пияния водач, пострадалият сам е поел риска от увреждането и по този начин е допринесъл за настъпване на собствената си смърт. Произнасянето на въззивния съд относно наличието на принос, съответно на основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетенията, е в съответствие със задължителните указания в т.7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по т. д. № 1/2014 г. на О. на ВКС и не противоречи на сочената от касатора задължителна практика в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. за обусловеност на приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД от доказване на конкретна форма на принос от страна на пострадалия. Съответствието на решението със задължителната практика на ВКС изключва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на формулираните в п.1 и п.3 въпроси.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е излагал съображения за противоречие между свидетелските показания и заключението на съдебната токсикологична експертиза, назначена във въззивното производство с цел изясняване на обстоятелствата от значение за възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД. Точно обратното – съдът е посочил, че показанията на свидетеля кореспондират с експертното заключение и подкрепят констатацията на вещото лице, че пострадалият е знаел за употребеното от водача значително количество алкохол и че пияното състояние на водача преди реализиране на произшествието е било видимо за пострадалия – пътник в автомобила. Д., че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение като е отказал да назначи повторна експертиза, която да съобрази показанията на свидетеля, е неотносим към основанията за допускане на касационно обжалване и поставеният в тази насока въпрос по п.2 не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Въззивният съд е изложил мотиви, че експертното заключение е пълно, обективно и компетентно, поради което не може да се приеме за доказано твърдението на касатора, че като не е назначил повторна експертиза, съдът е постановил решението си в противоречие със задължителната практика в решение № 267/04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, І г. о., по въпросите за задълженията на съда да назначи експертиза, когато за изясняване на някои спорни въпроси по делото са необходими специални знания, и да допусне допълнителна или повторна експертиза при наличие на обстоятелства по чл.201 ГПК.
Последният въпрос в изложението – за съобразяване на икономическата обстановка в страната и на лимитите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, е значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. При разрешаване на този въпрос въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика в решение № 83/06.072009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., на която се е позовал касаторът. В мотивите към решението съдът е посочил изрично, че за да определи размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, съобразява не само установените по делото обстоятелства, които според указанията в ППВС № 4/1968 г. формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД в конкретния случай, но и обществено – икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите. Поради отсъствие на противоречие със задължителната практика на ВКС не е налице основание за допускане на решението до касационен контрол във връзка с посочения въпрос.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по гр. д. № 322/2016 г. на Софийски апелативен съд.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК /ред. ДВ бр.8/2017 г./ в размер на 300 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1439 от 07.07.2015 г., постановено по гр. д. № 322/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА М. Й. Р. с ЕГН [ЕГН], Г. С. Р. с ЕГН [ЕГН], С. Й. М. с ЕГН [ЕГН], Ж. Й. М. [ЕГН], М. Й. М. с ЕГН [ЕГН] и С. Й. М. с ЕГН [ЕГН] – всички от [населено място], обл. В., да заплатят на ЗК [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], общо сумата 300 лв. /триста лв./ – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :