Р Е Ш Е Н И Е
№ 302
гр. София, 03.12.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2764/2017 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ч. Т. М. от [населено място] срещу решение № 147 от 28.07.2017 г., постановено по в. гр. д. № 570/2016 г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 94 от 20.07.2016 г. по гр. д. № 256/2015 г. на Окръжен съд – Кърджали за отхвърляне на предявения от касатора против МБАЛ „Д-р Атанас Дафовски” АД иск за установяване недължимост на сумата 26 000 лв. – част от вземане за сумата 291 186.44 лв., за която ответникът е конституиран като взискател по изп. дело № 5/2014 г. на ЧСИ М. О. с рег. № 758 с постановление /без дата/ на основание чл.429, ал.1 ГПК вр. чл.45 и чл.54 ЗЗД по отношение на неплатилия солидарен длъжник Ч. М. и представлява останалата ? част от дълга по изпълнителното дело.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно и за уважаване на отрицателния установителен иск с присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че изводите на въззивния съд за неоснователност на иска са необосновани и противоречат на материалния закон – чл.127 ЗЗД и чл.54 ЗЗД. Навежда оплакване, че съдът е нарушил съществено съдопроизводствените правила като не е изследвал вътрешните отношения между солидарните длъжници на плоскостта на чл.54 ЗЗД и чл.127 ЗЗД. Посочва като съществено нарушение на съдопроизводствените правила и липсата на произнасяне в решението по доводите във въззивната жалба, че ответникът дължи на самостоятелно основание – чл.49 ЗЗД, ? част от дълга по изпълнителното дело и че пропускайки да се позове на суброгация за другата ? част от дълга едновременно с плащането във висящия изпълнителен процес, той е изгубил правото да продължи изпълнението спрямо солидарния длъжник.
Ответникът по касация МБАЛ „Д-р А. Д.” – [населено място], не заявява становище по касационната жалба.
С определение № 186 от 27.03.2018 г. обжалваното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за съдържанието на мотивите към въззивното решение и за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи в жалбата, с която е сезиран.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
С решение на Окръжен съд – Кърджали по гр. д. № 256/2015 г. е отхвърлен предявеният от Ч. Т. М. против МБАЛ „Д-р Атанас Дафовски” АД отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за недължимост на сумата 26 000 лв. – част от сума в размер на 291 186.44 лв., представляваща ? част от дълга по изп. дело № 5/2014 г. на ЧСИ М. О. с рег. № 758, за която ответникът е конституиран като взискател на основание чл.429, ал.1 ГПК вр. чл.49 ЗЗД и чл.54 ЗЗД по отношение на ищеца – солидарен длъжник.
От фактическа страна в решението е прието за установено, че : Ищецът Ч. М. работи като лекар в МБАЛ „Д-р А. Д.” – [населено място]. С влязла в сила присъда по НОХД № 268/2011 г. на Районен съд – Кърджали ищецът е признат за виновен и осъден за престъпление по чл.134, ал.1, т.1 вр. чл.128, ал.2 НК, при което в резултат на упражняване на лекарска професия е причинил телесна повреда на малолетния М. Ч.. С влязло в сила съдебно решение Ч. М. и МБАЛ „Д-р Атанас Дафовски” АД са осъдени солидарно на основание чл.49 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД да заплатят на малолетния М. Ч., чрез неговите родители и законни представители, обезщетение за неимуществени вреди от престъплението в размер на 400 000 лв., ведно със законни лихви и разноски. За изпълнение на решението е образувано изп. дело № 5/2014 г. по описа на ЧСИ М. О., в хода на което ответникът заплатил на взискателите (родителите на увреденото дете) цялата сума по изпълнителния лист, възлизаща на 582 372.88 лв., след което поискал да бъде конституиран като взискател по отношение на ищеца – солидарен длъжник на основание чл.429, ал.1 ГПК. На 22.01.2014 г. ищецът превел по банков път на ответника сумата 100 000 лв. – част от дълга по изпълнителното дело. С постановление от 12.02.2014 г. съдебният изпълнител конституирал МБАЛ „Д-р Атанас Дафовски” АД като взискател за сумата 291 186.44 лв. по отношение на неплатилия солидарен длъжник Ч. М., на основание чл.429, ал.1 ГПК вр. чл.127 ЗЗД, и приключил изпълнителното дело спрямо платилия длъжник. Впоследствие, по повод подадена от ответника молба, съдебният изпълнител конституирал същия като взискател на основание чл.429, ал.1 ГПК вр. чл.49 вр. чл.54 ЗЗД и за другата ? част от дълга в размер на 291 186.44 лв. по отношение на ищеца – солидарен длъжник.
При така възприетата фактическа обстановка по спора първоинстанционният съд е направил извод, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Неоснователността на иска е мотивирана с гаранционно – обезпечителния характер на произтичащата от закона отговорност по чл.49 ЗЗД, изяснен в ППВС № 7/29.12.1958 г. и ППВС № 7/1959 г., и с неприложимостта на разпоредбата на чл.127 ЗЗД във вътрешните отношения между причинителя на вредата и носителя на отговорността по чл.49 ЗЗД. Изложени са съображения, че в хипотезата на чл.49 ЗЗД възложителят на работата, изплатил обезщетение на третото увредено лице, разполага с регресно вземане към прекия причинител на вредата за цялото платено обезщетение, тъй като макар отговорността му към увредения да е солидарна с тази на причинителя, във вътрешните отношения помежду им той не дължи нищо, щом като вредата е резултат единствено и само от виновното поведение на причинителя. Като се е позовал на влязлата в сила присъда, с която са установени вината на ищеца и причинените от него вреди при изпълнение на лекарска професия в предприятието на ответника, и е счел за недоказано твърдението в исковата молба, че увреждането се дължи и на неизправност на предоставените от ответника медицински инструменти, съдът е приел, че няма основание дължимото на увреденото лице обезщетение да се разпределя между ищеца и ответника съобразно чл.127 ЗЗД. Формирал е извод, че цялото присъдено обезщетение се дължи единствено от ищеца като пряк причинител на вредите и че с извършеното в изпълнителното производство плащане ответникът се е суброгирал като взискател спрямо ищеца – солидарен длъжник за целия дълг по изпълнителния лист, а не само за ? част от дълга. За неоснователен е счетен довода на ищеца, че правото на ответника по чл.429, ал.1 ГПК е погасено вследствие на пропуск да се позове на суброгация в правата на взискателите за целия дълг в момента на плащане на обезщетението и да обжалва постановлението на съдебния изпълнител, с което изпълнителното производство е приключено по отношение на него поради плащане на половината от дълга. Съдът е изразил становище, че конституирането на ответника като взискател само за ? от дълга, вместо за целия дълг, без да е имало искане за „частично” конституиране, не лишава същия от правото да търси от ищеца изпълнение на цялото задължение.
Сезиран с въззивна жалба от ищеца Ч. М., Апелативен съд – П. е постановил обжалваното с касационната жалба въззивно решение, с което е потвърдил решението на Окръжен съд – Кърджали.
Въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен, без да препраща по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. Съображенията, с които въззивният съд е мотивирал собствената си преценка за неоснователност на иска, се свеждат до констатацията, че след конституирането й като взискател по изпълнителното дело с постановлението от 12.02.2014 г. болницата – ответник има качеството на взискател, съобразно чл.429, ал.1 ГПК, а ищецът е длъжник по изпълнението, и с плащането на сумата 100 000 лв. „очевидно е погасил част от дълга си, но не и цялото си задължение”, като „оставащата дължима сума е повече от процесната от 26 000 лв.”.
По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване :
Разпоредбата на чл.236, ал.2 ЗЗД задължава съда да мотивира решението си като се произнесе по всички искания и възражения на страните и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на правния спор. В т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че дейността на въззивния съд е аналогична на тази на първоинстанционния съд, поради което като втора инстанция по съществото на спора въззивният съд е длъжен да даде самостоятелно разрешение на спорните между страните въпроси; За целта въззивният съд следва да формира самостоятелни изводи относно фактите и доказателствата по делото и приложението на материалния закон, които да намерят отражение в мотивите към въззивното решение.
След влизане в сила на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. при осъществяване на решаващата си дейност въззивният съд е обвързан от разпоредбата на чл.269 ГПК, съгласно която съдът се произнася служебно по валидността на обжалваното първоинстанционно решение, по допустимостта на решението – само в обжалваната му част, и по правилността на решението – само на основанията, посочени в жалбата. При действието на ГПК от 2007 г. е създадена многобройна практика на ВКС, включително по чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. (напр. решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., решение № 202/21.12.2015 г. по т. д. № 866/2012 г. на І т. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ІV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ІV г. о., решение № 271/08.02.2017 г. по гр. д. № 1368/2016 г. на ІV г. о., решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на ІV г. о. и др.), в която е възприето разрешението, че и при условията на ограничен въззив по чл.269 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши самостоятелна преценка на фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните във въззивната жалба и в отговора на жалбата и формира самостоятелни правни изводи по спора, но при съобразяване на очертаните с въззивната жалба и с отговора предели на въззивна проверка; В съответствие с чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията по чл.269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по същество; Разпоредбата на чл.272 ГПК, която дава възможност при потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение да се препрати към мотивите на първоинстанционния съд, не освобождава въззивния съд от задължението по чл.236, ал.2 ГПК да мотивира собственото си решение.
Решението на Апелативен съд – П. е постановено в отклонение от посочената практика на ВКС, което е послужило като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
По съществото на касационната жалба :
Предмет на правния спор, поставен за разглеждане пред Окръжен съд – Кърджали, е съществуването на вземане на ответника МБАЛ „Д-р А. Д.” към ищеца Ч. М. за сумата 26 000 лв. – част от вземане в размер на 291 186.44 лв., представляващо ? част от дълга по изп. дело № 5/2014 г. на ЧСИ М. О., за което ответникът е конституиран като взискател с постановление /без дата/ на основание чл.429, ал.1 ГПК.
С подадената от ищеца въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска по чл.124, ал.1 ГПК за несъществуване на вземането спорът е пренесен за разглеждане пред Апелативен съд – П.. Във въззивната жалба са развити подробни оплаквания срещу изводите на първоинстанционния съд за липса на основание по чл.127, ал.1 ЗЗД за разпределение на дълга по изпълнителното дело между ищеца и ответника в качеството им на солидарни длъжници и за надлежно упражнено от ответника право по чл.429, ал.1 ГПК да бъде конституиран като взискател по изпълнителното дело за целия дълг по отношение на ищеца – солидарен длъжник. Изложени са и правни доводи в подкрепа на предявения отрицателен установителен иск в две насоки : Първо, че като последица от солидарното осъждане с влязло в сила съдебно решение ответникът дължи на самостоятелно основание – чл.49 ЗЗД вр. чл.127 ЗЗД, ? част от присъденото на увреденото лице обезщетение и няма право да търси от ищеца – солидарен длъжник тази част от дълга след извършеното плащане в полза на третото лице; Второ – че като е пропуснал да се позове на суброгация в правата на първоначалните взискатели за целия дълг в момента, когато е платил обезщетението, и не е обжалвал постановлението на съдебния изпълнител за конституирането му като взискател само за ? част от дълга, ответникът е изгубил правото да продължи изпълнението спрямо ищеца и за другата ? част от дълга.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е обсъдил нито едно от оплакванията във въззивната жалба и не се е произнесъл по нито един от доводите, с които ищецът е аргументирал защитната си теза в процеса. Към решението са изложени схематични мотиви, които не съдържат самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, а се изчерпват с бланкетната констатация, че искът е неоснователен, тъй като след първоначалното конституиране на ответника като взискател за половината от дълга по изпълнителното дело ищецът е платил 100 000 лв., но не и цялото задължение, като „оставащата дължима сума е повече от процесната от 26 000 лв.”. Мотивите не отразяват извършването на самостоятелна решаваща дейност от страна на въззивния съд, в резултат на която е направен крайният извод за неоснователност на предявения иск. Същевременно, доколкото няма препращане по реда на чл.272 ГПК, от мотивите е невъзможно да се прецени дали въззивният съд е възприел или отрекъл правните изводи на първата инстанция за неприложимост на правилата по чл.127 ЗЗД във вътрешните отношения между страните в качеството им на солидарни длъжници, за отсъствие на основание ? част от присъденото на увреденото лице обезщетение да се възлага в тежест на ответника като възложител на работата по смисъла на чл.49 ЗЗД и за надлежно упражнено от ответника право по чл.429, ал.1 ГПК. Съдържанието на мотивите сочи на формално проведено въззивно производство, в рамките на което няма произнасяне по въззивната жалба на касатора Ч. М. и по спорния предмет на делото.
Като не се е произнесъл по оплакванията и доводите във въззивната жалба и не е изложил мотиви, отговарящи на изискването на чл.236, ал.2 ГПК, въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила и е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.2 ГПК. Формалното разглеждане на въззивната жалба, довело до липса на произнасяне по предмета на въззивното производство, е пречка спорът да се разреши по същество от касационната инстанция. Поради това след отмяна на въззивното решение делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – П. от фазата на устните състезания.
В касационната жалба е направено искане за присъждане на разноски, но съгласно чл.294, ал.2 ГПК отговорността за разноски в настоящото производство следва да се разпредели от въззивния съд при повторното разглеждане на делото в зависимост от изхода на спора.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 147 от 28.07.2017 г., постановено по в. гр. д. № 570/2016 г. на Апелативен съд – П..
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – П..
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :