О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 634
гр. София, 12.11.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 563/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Л. Т.” ЕАД – [населено място], срещу решение № 318 от 15.10.2018 г., постановено по в. гр. д. № 365/2018 г. на Окръжен съд – Перник, в частта, с която е отменено решение № 148 от 07.03.2018 г. по гр. д. № 1969/2017 г. на Районен съд – Перник в частта за уважаване на предявения от „Л. Т.” ЕАД против „У. 99” Е. частичен иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 25 000 лв. – част от вземане с общ размер 250 000 лв., представляващо неустойка за разваляне на предварителен договор от 16.02.2016 г. и допълнителни споразумения от 03.10.2016 г. и 31.10.2016 г. за продажба на недвижим имот с идентификатор 55781.506.180 по ККР на [населено място], и искът е отхвърлен като неоснователен с осъждане на „Л. Т.” ЕАД да заплати на „У. 99” Е. разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на 2 000 лв. С въззивното решение е обезсилено решението на първоинстанционния съд в частта за отхвърляне на предявения от „У. 99” Е. против „Обединена българска банка” АД обратен иск с правна квалификация чл.45 вр. чл.21 ЗЗД и с оглед изхода на делото по обратния иск „Л. Т.” ЕАД е осъдено да заплати на „Обединена българска банка” АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът навежда оплакване, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до необоснован извод, че ответникът „У. 99” Е. няма вина за неизпълнение на поетото с предварителния договор задължение за прехвърляне на собствеността върху недвижимия имот и за разваляне на договора. Поддържа, че по силата на уговорките в предварителния договор заличаването на вписания върху имота особен залог в полза на „Обединена българска банка” АД е следвало да бъде извършено от ответника в качеството му на продавач и че с оглед изричната клауза на чл.7.1 от договора, която не е обсъдена от въззивния съд, неизпълнението на задължението за прехвърляне на имота без тежести и права на трети лица в предвидения за това срок съставлява основание за автоматично разваляне на договора и за възникване в негова полза на правото на неустойка в претендирания с частичния иск размер.
С касационната жалба е поискана и отмяна на въззивното решение в частта относно присъденото на „Обединена българска банка” АД юрисконсултско възнаграждение. В процесуалния закон не е предвидена възможност за самостоятелно обжалване на актовете на съда в частта за разноските, поради което в посочената част жалбата следва да се квалифицира като молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските и след приключване на производството по чл.288 ГПК делото да се върне на Окръжен съд – Перник за разглеждането й по реда на чл.248 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът по касация „У. 99” Е. – [населено място], не заявява становище по жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да отмени решението на Окръжен съд – Перник и да отхвърли предявения като частичен от „Л. Т.” ЕАД против „У. 99” Е. първоначален иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 25 000 лв. (част от вземане с твърдян размер 250 000 лв.), Окръжен съд – Перник е приел, че в качеството на продавач по сключен на 16.02.2016 г. предварителен договор за продажба на недвижим имот ответникът „У. 99” Е. няма вина за неизпълнение на поетото с договора задължение за прехвърляне на правото на собственост върху имота, поради което не дължи уговорената неустойка за разваляне на договора в претендирания с частичния иск размер.
Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд и неоспорвана пред него фактическа обстановка по спора, според която : С предварителния договор от 16.02.2016 г. ответникът се е задължил да прехвърли на ищеца правото на собственост върху описан в договора недвижим имот в предвиден за това срок. В договора страните уговорили неустойка за случай на развалянето му поради виновно неизпълнение на задълженията на продавача, в т. ч. и за своевременно прехвърляне на собствеността. Срокът за сключване на окончателен договор бил променян с допълнителни споразумения, последното от които с дата 31.10.2016 г. Със споразумението от 31.10.2016 г., след като са констатирали наличие на вписан върху имота особен залог в полза на „Обединена българска банка” АД за обезпечаване на вземане към предишен собственик, страните са постигнали съгласие ответникът да предприеме действия за заличаване на залога в търговския и в имотния регистър и да прехвърли имота на ищеца без тежести и права на трети лица в срок до 10.11.2016 г. С писмо от 28.10.2016 г., предхождащо подписването на споразумението, ответникът отправил искане до „Обединена българска банка” АД да извърши дължимите действия за заличаване на особения залог, но до определената от страните дата за сключване на окончателен договор – 10.11.2016 г., залогът не бил заличен.
С оглед фактите по делото въззивният съд е приел, че произнасянето по основателността на предявения иск е обусловено от преценката дали ответникът има вина за неизпълненото задължение да прехвърли имота на ищеца в срок до 10.11.2016 г. без вписания особен залог. За целта съдът е анализирал съдържащата се в Закона за особените залози правна уредба на вписването и заличаването на особен залог и е установил, че съгласно приложимата към спора редакция на чл.27, ал.4 ЗОЗ заличаването на особения залог е било възможно само по искане или с нотариално заверено съгласие на кредитора – в случая на „Обединена българска банка” АД. Съобразявайки разпоредбата на чл.27, ал.4 ЗОЗ, въззивният съд е направил изводи, че като собственик на имота ответникът не е имал правна възможност без съдействие на банката да постигне заличаване на залога и че с отправеното на 28.10.2016 г. искане до банката той е направил всичко дължимо от негова страна, за да изпълни поетото с предварителния договор и със споразумението от 31.10.2016 г. задължение да прехвърли имота на ищеца свободен от права на трети лица. С мотив, че ищецът не е могъл да влияе върху действията и бездействията на банката, нито върху действията на отговорните за заличаването на залога длъжностни лица в търговския и в имотния регистър, въззивният съд е заключил, че ответникът няма вина за неизпълнението на предварителния договор, поради което не следва да носи отговорност за заплащане на претендираната с иска неустойка, уговорена за случаите на разваляне на договора вследствие виновно неизпълнение на задълженията на продавача.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд – Перник въззивно решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в постановени по реда на чл.290 ГПК решения (въпроси № 1 и № 2) и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (въпрос № 3) : „1. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност в рамките на наведените в жалбата доводи; 2. Следва ли съдът при постановяване на решението си и при противоречие между страните по договора относно основния клаузи от същия да тълкува действителната воля на страните при сключването на договора; 3. Кога е налице неизпълнение на поетите задължения и при какви условия може да се приеме, че продавачът е неизправна страна по сключения между страните предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот”.
Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска, когато с обжалваното въззивно решение е разрешен правен въпрос, включен предмета на спора и обусловил решаващата правна воля на съда по конкретното дело (чл.280, ал.1 ГПК), ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; Посочването на обуславящия правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
Първият въпрос е поставен от касатора с обяснението, че въззивният съд не е обсъдил съдържащата се в чл.7.1 от предварителния договор уговорка между страните, че дори да не е настъпило условието за сключване на нотариален акт, договорът ще се счита за незабавно развален, без да се дава на продавача предварителен срок с предупреждение за изпълнение, ако на датата, определена за нотариално изповядване на сделката, някое от дадените от продавача изявления или декларации в чл.5.1 се окаже невярно или неточно заявено/декларирано, в т. ч. че имотът не е обременен с вещни тежести и трети лица нямат претенции за него. За втория въпрос са изложени съображения, че въззивният съд не е изследвал действителната воля на страните, вложена в договора и преди всичко в клаузата на чл.7.1, за автоматично разваляне на договора в случай на продължително неизпълнение на задължението на продавача за прехвърляне на собствеността, водещо до отпадане на правния интерес на купувача за сключване на окончателен договор. Преценени от гледна точка на разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочените въпроси не могат да се квалифицират като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отхвърлянето на предявения от касатора иск по чл.92 ЗЗД не е обусловен от тяхното разрешаване. За да отхвърли иска, въззивният съд е направил извод, че ответникът – продавач няма вина за неизпълнение на поетото с предварителния договор и със споразумението от 31.10.2016 г. задължение да прехвърли на ищеца – купувач (касаторът „Л. Т.” ЕАД) уговорения в договора недвижим имот свободен от тежести и права на трети лица в срок до 16.11.2016 г., тъй като върху имота е имало вписан особен залог, чието заличаване е било възможно само по искане или с нотариално заверено съгласие на заложния кредитор, а ответникът не е разполагал с правни средства да повлияе върху действията на последния с цел заличаване на залога до уговорената дата за сключване на окончателен договор. Отричайки вината на ответника, въззивният съд е отрекъл и наличието на предвидените в чл.7.1 от предварителния договор предпоставки за автоматично разваляне на договора поради неизпълнение от страна на продавача, а оттук – и наличието на основание за заплащане на неустойка от последния като санкция за развалянето на договора по негова вина. Изводът, че несключването на окончателен договор за продажба до уговорената от страните дата се дължи на бездействие на заложния кредитор, единствено оправомощен от закона да поиска заличаване на вписания особен залог и по този начин да „освободи” имота от „претенции на трети лица” (т.7.1 от предварителния договор), изключва необходимостта от тълкуване на предварителния договор и конкретно на клаузата на чл.7.1, обвързваща развалянето на договора с поведение на продавача, несъвместимо с изискването за добросъвестно и точно изпълнение на поетите с договора задължения. С оглед решаващите изводи на въззивния съд поставените от касатора въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и това е достатъчно основание въззивното решение да не се допусне до касационно обжалване по повод на тях, без да се налага обсъждане на твърденията за разрешаването им в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС по чл.290 ГПК.
Третият въпрос от изложението също не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В първата си част въпросът е теоретичен, а във втората – хипотетичен, тъй като отговорът му зависи от съдържанието на всеки конкретен предварителен договор, от уговорените в договора задължения на продавача и от проявлението на конкретни факти, релевирани като форма на неизпълнение на тези задължения. Касаторът е формулирал въпроса, за да обори правилността на извода на въззивния съд, че доколкото заличаването на залога е предпоставено от волята и от действията на заложния кредитор, ответникът – продавач не е неизправна страна по предварителния договор и не следва да носи отговорност за неизпълнение на поетите задължения чрез заплащане на неустойка за развалянето на договора. Правилността на направените от въззивния съд изводи не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК, поради което дори те да са незаконосъобразни, както твърди касаторът, това не е основание въззивното решение да се допусне до касационен контрол. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по обсъждания въпрос е и отсъствието на изложени от касатора съображения относно значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, уредена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на производството по чл.290, ал.2 ГПК касационна проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице, когато въззивният съд е постановил решението си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът е заявил, че „решението на съда е очевидно неправилно с оглед представените по делото доказателства”. Произнасянето от страна на касационната инстанция дали изводите на съда кореспондират с доказателствата по делото е възможно само след извършване на проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК на правилността на въззивното решение, а необходимостта от такава проверка е несъвместима с очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно и не намира основание да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 365/2018 г. на Окръжен съд – Перник.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 318 от 15.10.2018 г., постановено по в. гр. д. № 365/2018 г. на Окръжен съд – Перник.
ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Перник за разглеждане на съдържащото се в касационната жалба на „Л. Т.” ЕАД искане за отмяна на решението по в. гр. д. № 365/2018 г. в частта относно присъденото на „Обединена българска банка” АД юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.248 ГПК – като искане за изменение на решението в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :