О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 470
С., 29.07.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети юни през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2974/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 779 от 22.04.2014 г., постановено по т. д. № 2645/2013 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 691 от 26.03.2013 г. по т. д. № 3702/2012 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 50 000 лв. – задържана гаранционна сума по договор от 16.10.2006 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска на 05.06.2012 г. до окончателното плащане, и сумата 8 090.94 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 50 000 лв. за периода 01.07.2010 г. – 16.05.2012 г., и с оглед изхода на въззивното производство на [фирма] са присъдени разноски в размер на 1 220 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 15.09.2014 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 50 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на възложител по сключен на 16.10.2006 г. договор за изработка ответникът [фирма] не е изпълнил поетото с анекс от 30.06.2010 г. задължение да върне на ищеца – изпълнител [фирма] сумата 50 000 лв., удържана като гаранция за изпълнение на възложени с договора строително – монтажни работи. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху сумата 50 000 лв. за периода 01.07.2010 г. – 16.05.2012 г., след като е съобразено обстоятелството, че според уговорките в анекса гаранцията е следвало да бъде възстановена от възложителя на изпълнителя на 12 вноски, първата от които с падеж 30.06.2010 г.
Въззивният съд е преценил като недоказано и неоснователно възражението на ответника, че не дължи претендираните с осъдителните искове суми, тъй като е погасил изцяло поетото с анекса задължение преди завеждане на делото, превеждайки дължимите суми по банкова сметка, посочена от бившия едноличен собственик на капитала на [фирма] Николай Б.. Въз основа на неоспореното заключение на съдебносчетоводната експертиза въззивният съд е приел за установено, че по разкритите в [фирма] две банкови сметки на [фирма] не са постъпвали суми от преводи, извършени от [фирма], както и че в периода 09.07.2010 г. – 12.07.2011 г. ответното дружество е превело по банкова сметка на името на физическото лице Николай Б. парични суми на обща стойност 38 500 лв. По делото не е съществувал спор, че Николай Б. е бил едноличен собственик на капитала на [фирма] до 05.08.2008 г., когато е прехвърлил дяловете си от капитала на дружеството на С. К.. Като е съобразил промяната в притежанието на дружествените дялове, надлежно отразена в търговския регистър на 28.08.2008 г., Софийски апелативен съд е направил извод, че извършеното по сметката на Николай Б. плащане няма погасителен ефект по отношение на произтичащото от анекса задължение към [фирма] и не освобождава ответното дружество от задължението да върне на ищеца уговорената в анекса парична гаранция. Въззивният съд е посочил, че след вписване в търговския регистър на промяната в притежанието на дружествените дялове ответникът не е имал извинителна причина да счита, че може да погаси задължението си като преведе дължимата сума по сметката на лице, което „няма нищо общо с дружеството – кредитор”, и да се освободи от задължението си към кредитора при предпоставките на чл.75, ал.2 ЗЗД. С оглед на това е споделил становището на първоинстанционния съд, че ответникът е платил зле и поради това задължението му към ищеца е останало непогасено, което съставлява основание за осъждането му да върне на ищеца подлежащата на възстановяване гаранция, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, и да заплати обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД от датата на забавата на първата погасителна вноска – 01.07.2010 г., до предявяване на исковете.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с две групи въпроси – материалноправни и процесуалноправни, за които твърди, че попадат в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Материалноправните въпроси са свързани с приложението на чл.301 ТЗ и са в следния смисъл : До каква степен търговецът е обвързан от действията на лице, действащо от негово име без представителна власт, при липса на противопоставяне веднага след узнаването на извършените от представителя действия; Потвърждава ли търговецът действията на лице, действало от негово име без представителна власт, ако веднага след тези действия не им се противопостави; Прилага ли се презумпцията на чл.301 ТЗ, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването, в хипотезата, когато лицето, действало като представител на търговеца и договаряло вместо него, приема и плащане на парични суми.
Касационно обжалване на въззивното решение по посочените въпроси не може да се допусне, тъй като те не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, разрешеният с въззивното решение правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Мотивите към обжалваното решение не съдържат изводи, свързани с приложението на чл.301 ТЗ, поради което поставените в изложението въпроси за обвързаността на търговеца от действията на лице, извършени от негово име без представителна власт, нямат обуславящо значение за постановения с решението правен резултат. За да счете за неоснователно възражението на касатора за погасяване чрез плащане на задължението за възстановяване на удържаната гаранция, въззивният съд не е формирал извод, че лицето Николай Б., по чиято сметка е преведена сумата 38 000 лв., е действал от името на кредитора [фирма]. Точно обратното – съдът е приел, че още към м. август 2008 г. Николай Б. е преустановил участието си в дружеството и че след оповестяване на това обстоятелство в търговския регистър касаторът – длъжник не е имал основание да счита, че Б. действа като представител на дружеството и че с плащане на дължимата сума по неговата сметка ще се освободи от задължението си към търговското дружество – кредитор. Становището на касатора, че по отношение на плащанията, постъпили по сметката на Николай Б., следва да се приложи презумпцията на чл.301 ТЗ, е ирелевантно за достъпа до касационно обжалване, тъй като не е възприето от въззивния съд и е в очевидно противоречие с решаващите изводи на съда, с които е мотивирано уважаването на исковете. Поради несъответствие на поставените материалноправни въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не следва се обсъждат поддържаните във връзка с тях допълнителни предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че по приложението на чл.301 ТЗ съществува задължителна практика на ВКС, част от която е обективирана в цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдебни решения, но доколкото в обжалваното решение липсват изводи за наличие на предпоставките на чл.301 ТЗ, тази практика е неотносима към разрешения с решението правен спор. Наличието на задължителна практика по въпросите на чл.301 ТЗ изключва основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, поддържани наред с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не покриват общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и формулираните в изложението процесуалноправни въпроси : Допустими ли са свидетелски показания за установяването на правните и/или фактическите действия на едно лице като мним представител в хипотезата на чл.301 ТЗ, както и относно липсата на противопоставяне на търговеца веднага след узнаването на извършените договорености; Може ли въззивният съд да приеме за недоказан твърдян от страната факт, ако е отказал допускането на надлежно поисканите за неговото установяване доказателства. Въпросите са свързани с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като е отказал да допусне във въззивното производство свидетелски показания за участието на лицето Николай Б. като представител на [фирма] и за предоставяне от същия на банковата сметка, по която са превеждани дължимите към дружеството парични суми.
Първият въпрос е лишен от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. На първо място, въззивният съд не е мотивирал произнасянето си по спора с изводи, основани на чл.301 ТЗ, за да се обсъжда дали са допустими свидетелски показания за установяване на фактическия състав на чл.301 ТЗ. На второ място, пред първата инстанция касаторът изобщо не е правил искане за допускане на гласни доказателствени средства за установяване на причините, поради които е превел сумата 38 000 лв. по сметката на физическото лице Николай Б.. В допълнителния отговор на исковата молба е направено искане за допускане на двама свидетели за установяване на съвсем различни обстоятелства – наличие на некачествено извършени работи по договора и постигнато с ищеца съгласие за задържане на част от гаранционната сума за отстраняване на констатираните недостатъци. В съдебно заседание на 15.02.2013 г. процесуалният представител на касатора е пояснил, че наред с обстоятелствата, посочени в допълнителния отговор, свидетелите ще установят и това, че „в хода на преговорите се е постигнало именно това споразумение с именно това съдържание”. Първоинстанционният съд не е допуснал поисканите свидетели с мотив, че те са недопустими, предвид уговореното между страните в договора за изработка всички изменения, анекси и споразумения да се установяват с писмени актове. Едва във въззивната жалба касаторът е поискал да се допуснат двама свидетели при режим на довеждане, които да установят, че Николай Б. се е представял за легитимиран и овластен представител на [фирма] и е посочил банковата си сметка като сметка на дружеството – ищец. Въззивният съд е оставил искането без уважение с мотиви, аналогични на изложените от първоинстанционния съд. Независимо от мотивите на въззивния съд, въпросът дали свидетелските показания са допустими няма никакво значение за изхода на правния спор, след като искането за разпит на свидетели относно участието на лицето Николай Б. в преговорите и в подписването на анекса от 30.06.2010 г. не е направено своевременно пред първата инстанция и поради ограниченията на чл.266 ГПК не би могло да бъде уважено от въззивната инстанция.
Вторият въпрос е поставен некоректно и не кореспондира с мотивите към въззивното решение. Въззивният съд е уважил исковете срещу касатора в зависимост от извода, че задължението към [фирма] не е погасено чрез плащането по сметката на Николай Б., тъй като с оглед публично оповестените в търговския регистър данни за отчуждаване на дружествените дялове от титуляра на сметката касаторът – платец не може да се счита за освободен от задължението си към действителния кредитор по силата на чл.75, ал.2 ЗЗД. Така направеният решаващ извод е несъвместим с тезата на касатора, че Николай Б. е действал като мним представител на [фирма], което обезсмисля въпроса дали съдът може да приеме за недоказано твърдението, че Б. се е легитимирал като представител на дружеството, ако е отказал да допусне надлежно поисканите за установяването му доказателства.
Отсъствието на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължението да обсъжда доводите в изложението за разрешаване на поставените процесуалноправни въпроси от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по т. д. № 2645/2013 г.
С оглед изхода на делото на ответника по касация следва да се присъдят разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на сумата 2 300 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба по договор за правна защита и съдействие от 11.09.2014 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 779 от 22.04.2014 г., постановено по т. д. № 2645/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] със съдебен адрес [населено място], [улица], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица][жилищен адрес] сумата 2 300 лв. /две хиляди и триста лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :