О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 229
гр. София, 15.04.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2535/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. Т. от гр. Козлодуй срещу решение № 1710 от 04.07.2018 г., постановено по в. гр. д. № 6459/2017 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение по гр. д. № 6615/2015 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от М. П. Т. против ЗК „Л. И.” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 80 000 лв.
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна и за уважаване на иска за разликата над сумата 10 000 лв. до претендираните във въззивното производство 80 000 лв. Навеждат се оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата, за необоснованост на решението и за постановяването му в нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което са изложени доводи за наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Бланкетно е посочен и чл.280, ал.2 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация ЗК „Л. И.” АД със седалище в гр. София – чрез юрк. М. В., който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени частично решението на Софийски градски съд и да отхвърли предявения от М. Т. П. против ЗК „Л. И.” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 80 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че с оглед доказаните по делото неимуществени вреди, претърпени от ищцата по повод причинената при ПТП на 12.12.2014 г. смърт на съпруга й В. Г. Т., и установения принос от страна на пострадалия ищцата има право на обезщетение по чл.52 ЗЗД в размер на 10 000 лв.
При произнасянето по размера на обезщетението въззивният съд е съобразил, че ищцата е съпруга на починалия В. Г. и в това качество е легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди от неговата смърт. Изхождайки от разбирането, че обезщетение по чл.52 ЗЗД се дължи само за реално претърпени неимуществени вреди, съдът е анализирал депозираните пред първоинстанционния съд свидетелски показания относно действителното съдържание на отношенията между ищцата и съпруга й. След преценка на показанията съдът е кредитирал като обективни показанията на свидетеля Т. Т., който е обяснил, че ищцата от години работи и живее в Италия, като от 1997 г. тя и съпругът й са разделени и не поддържат нормални съпружески отношения; след раздялата В. Г. се преместил да живее в селото на майка си, където настъпил инцидентът; към момента на смъртта на В. ищцата не била в България и не присъствала на погребението му. Съобразявайки установените от свидетелските показания факти, лимитите на застрахователно покритие по време на настъпване на вредите и посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, въззивният съд е направил извод, че за да бъде удовлетворено изискването на чл.52 ЗЗД за справедливост, на ищцата следва да се определи обезщетение в размер на 100 000 лв.
Въззивният съд се е произнесъл и по своевременно релевираното от ответника – застраховател възражение за съпричиняване на вредите от пострадалия В. Г., като е приел същото за основателно. След съвкупна преценка на доказателствата по делото съдът е направил извод, че с поведението си на пешеходец непосредствено преди реализиране на произшествието В. Г. е допринесъл в изключително висока степен за собствената си смърт, тъй като в нарушение на правилата по чл.108, ал.1 и ал.2 ЗДвП и чл.113 ЗДвП се е движил със спокоен ход по посоката на движение на автомобилите, в средата на дясната пътна лента, успоредно на осевата линия, и то в състояние на тежко алкохолно опиване (констатирана към момента на смъртта концентрация на алкохол в кръвта 3.29 промила), което очевидно му е пречило да осъзнава, че се движи в средата на пътното платно. В зависимост от преценката, че поведението на пострадалия в значителна степен е станало причина за реализиране на произшествието, съдът е определил приноса на 90 % и съразмерно на него е намалил обезщетението от 100 000 лв. на 10 000 лв., на основание чл.51, ал.2 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ищцата – касатор е обосновала приложното поле на касационния контрол с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по отношение на следните въпроси, за които се твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 4/1968 г., ППВС № 17/1963 г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г.на ОСГК на ВКС и с казуалната практика на ВКС в посочени решения по чл.290 ГПК : „1. Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това; При извършване преценка на показанията на свидетелите следва ли съдът да изложи съображения налице ли е основание да не бъде дадена вяра на показанията на една част от свидетелите и защо; 2. Следва ли възражението за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат, съгласно чл.51, ал.2 ГПК, да бъде проведено при условията на пълно и главно доказване; 3. Следва ли при определяне степента на съпричиняване да бъде установен действителният обем, в който пострадалото лице и делинквентна са допринесли за настъпване на произшествието; 4. Следва ли при определяне на обезщетение по справедливост да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите; 5. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения, преценени адекватно и в тяхната съвкупност, и да даде мотивирано изложение за преценката на приноса им спрямо увреждането, а не единствено изброяването им, като релевантни за определяне на справедливото обезщетение”.
Първият въпрос е поставен с обяснението, че при формиране на решаващите си изводи въззивният съд е дал вяра преимуществено на показанията на свидетеля Т., които са непоследователни и не кореспондират с останалите неоспорени доказателства, въпреки наличието на достатъчно данни по делото за отрицателно отношение на свидетеля към ищцата. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля Т., след като е преценил, че за разлика от показанията на другия разпитан свидетел, те са обективни и се базират на непосредствени възприятия за фактите, до които се отнасят. От мотивите към въззивното решение не може да се направи извод, че съдът е констатирал данни за заинтересованост на свидетеля или за негово отрицателно отношение към ищцата, каквито твърдения се съдържат в изложението. Несъгласието на касаторката с преценката на въззивния съд на кои показания да даде вяра представлява оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата и установяване на релевантните за спора факти, което е от значение за правилността на въззивното решение и няма отношение към селектирането на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. Поради изложеното поставеният в тази насока въпрос не може да се квалифицира като правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е и отсъствието на поддържаната във връзка с въпроса допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е изложил към решението си подробни мотиви, от които е видно, че е извършил съвкупна преценка на фактите и доказателствата по делото и в рамките на чл.269 ГПК е формирал свои самостоятелни изводи по съществото на правния спор. Съдържанието на мотивите към решението не сочи на противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, нито с казуалната практика в решение № 212/01.02.2013 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 24/28.01.2013 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., поради което няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият и третият въпрос са свързани с изводите на въззивния съд за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, предпоставящо намаляване на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. Квалифицирането на въпросите като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано със съображения, че въззивният съд е приел наличие на съпричиняване, въпреки липсата на проведено от ответника доказване „по ясен и категоричен начин с кое свое действие или бездействие В. е създал условия или е улеснил настъпването на вредите”, респ. че приетият от въззивния съд процент на съпричиняване е „неправилен и незаконосъобразен”. За да приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е направил извод, че ответникът е доказал по несъмнен и категоричен начин наличието на принос от страна на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. В мотивите към обжалваното решение съдът е посочил ясно и точно в какво се изразява този принос и по какъв начин пострадалият е допринесъл за собствената си смърт. Обемът на съпричиняване е определен съобразно преценката на фактите и доказателствата по делото, а дали е законосъобразен, е въпрос от значение за правилността на решението. След като чрез анализ и преценка на доказателствата съдът е достигнал до извод, че пострадалият е допринесъл в изключително висока степен както за реализиране на произшествието, така и за настъпване на резултата, произнасянето в решението относно наличието на съпричиняване и неговия размер не противоречи на задължителната практика в ППВС № 17/1963 г. и на каузалната практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, обективирана в решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 15/12.02.2018 г. по т. д. № 1423/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 105/19.06.2017 г. по гр. д. № 60353/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о. При отсъствие на общата и на допълнителната предпоставки по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по въпросите, формулирани под № 2 и № 3 в изложението.
Изискванията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не са изпълнени и по отношение на въпроси № 4 и № 5 от изложението. Въззивният съд е посочил изрично в мотивите си, че при определяне на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД съобразява и лимитите на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите към момента на проявление на вредите. П. по този начин, съдът е постановил решението си в съответствие с посочената в изложението казуална практика на ВКС в решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., което изключва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. При формиране на решаващите изводи относно размера на обезщетението съдът е взел предвид както общите критерии, указани в ППВС № 4/1968 г., така и специфичните за делото факти, които попълват съдържанието на понятието „справедливост” в конкретния случай. Присъждането на обезщетение в размер, много по-малък от претендирания във въззивното производство, е обусловено от прилагането на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, а не от несъобразяване на лимитите на застрахователна отговорност и/или на всички факти, които според указанията в ППВС № 4/1968 г. са от значение за удовлетворяване на принципа за справедливост. С оглед решаващите изводи на въззивния съд относно размера на справедливото обезщетение въззивното решение не противоречи на задължителната съдебна практика в ППВС № 4/1968 г., а също и на практиката в решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 121/09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., поради което не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно във връзка с въпросите : „1. Следва ли съдът да вземе предвид личното субективно отношение на свидетел към страна по делото при преценка на неговите показания; 2. Допустимо ли е съдът да не обсъжда всички доказателства по делото при положение, че не ги приема за достоверни; 3. Допустимо ли е въззивният съд да разглежда възражение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, след като не е конкретизирано от ответника в преклузивните срокове”.
Първите два въпроса не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като инкорпорират в съдържанието си оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при преценката на доказателствата и са от значение за правилността на обжалваното решение. Третият въпрос е зададен некоректно, доколкото ответникът – застраховател е въвел възражението за съпричиняване още с отговора на исковата молба, посочвайки релевантните за съпричиняването факти. Дори да се приеме, че въпросите отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по повод на тях не би могло да се допусне поради липсата на ясна аргументация в изложението в какво се изразява значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС с Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.4.
В уводната част на изложението касаторката е посочила бланкетно и чл.280, ал.2 ГПК, уреждащ като самостоятелни основания за достъп до касационно обжалване вероятната нищожност и недопустимост на въззивното решение и очевидната неправилност на решението. В рамките на правомощията в производството по чл.288 ГПК настоящият състав на ВКС не констатира основания, от които могат да се правят предположения за нищожност или за недопустимост на обжалваното въззивно решение, и не преценява решението като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Поради това няма основание решението да бъде допускано до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 6459/2017 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на делото на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 150 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1710 от 04.07.2018 г., постановено по в. гр. д. № 6459/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА М. Т. П. с ЕГН [ЕГН] от гр. Козлодуй, „Жилищен комплекс 2”, бл.53, ап.8, да заплати на ЗК „Л. И.” АД с ЕИК[ЕИК] – гр. София, бул. „Черни връх” № 51Д, сумата 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :