2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 775
гр. София, 27.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 2837/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Асоциация на трейдърите в България” СДЧП със седалище в [населено място] срещу определение № 2510 от 24.07.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 2640/2019 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение е оставена без уважение частната жалба на „Асоциация на трейдърите в България” СДЧП срещу определение от 25.02.2019 г. по т. д. № 2107/2017 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е оставена без уважение молбата на сдружението – частен жалбоподател за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по частната касационна жалба С. Р. Т. от [населено място] е депозирал отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК, в който изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
С решение от 06.12.2018 г. по т. д. № 2107/2017 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от С. Р. Т. иск с правно основание чл.21, ал.2 ЗЮЛНЦ за осъждане на „Асоциация на трейдърите в България” СДЧП да му предостави достъп до информация относно работите на сдружението. За да отхвърли иска, съдът е приел, че в хода на делото ответникът е изпълнил задължението, по повод на което ищецът е потърсил съдебна защита. Като е съобразил причината за отхвърляне на иска и е преценил, че не са налице предпоставките на чл.78, ал.2 ГПК, съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 350 лв. Решението не е обжалвано и е влязло в сила.
В срока по чл.248 ГПК ответникът е сезирал Софийски градски съд с молба за изменение на решението в частта за разноските. Молбата е оставена без уважение с определение от 25.02.2019 г., в мотивите към което са изложени съображения, че въпреки признанието на иска, извършено чрез представяне в хода на делото на протоколи от заседанието на управителния съвет на „Асоциация на трейдърите в България” СДЧП, с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото като не е предоставил на ищеца поискания преди предявяване на иска достъп до протоколите и по аргумент от чл.78, ал.2 ГПК следва да понесе отговорността за разноски.
Определението от 25.02.2019 г. е обжалвано от ответника пред Софийски апелативен съд с частна жалба, която е оставена без уважение с определение № 2510 от 24.07.2019 г. За да постанови определението, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че с отказа си да предостави на ищеца протоколите с информация за дейността на сдружението ответникът е станал повод за предявяване на иска по чл.21, ал.2 ЗЮЛНЦ и няма основание да бъде освободен от отговорността за разноски по чл.78, ал.1 ГПК. Аргумент в подкрепа на посочения извод е изведен и от отговора на исковата молба, в който са направени възражения срещу правото на ищеца като член на сдружението да иска осъждане на ответника да изпълни задължението си за предоставяне на информация във връзка със заседанията на управителния съвет. В частната жалба ответникът е поддържал възражение, че преди завеждане на делото не е получавал заявление от ищеца за предоставяне на документи, но въззивният съд е преценил възражението като неоснователно с мотив, че от представените по делото доказателства се установява за връчване на заявлението чрез пощенски доставчик на лице, представляващо сдружението. За неоснователно въззивният съд е счел и възражението на ответника, че ищецът е присъствал на заседанията, на които са изготвени протоколите с исканата информация за дейността на сдружението. Изложил е съображения, че обстоятелството дали ищецът действително е присъствал на заседанията е ирелевантно за спора за разноските, тъй като присъствието не заменя правото на ищеца да получи преписи от протоколите. Въззивният съд е преценил, че останалите възражения в жалбата касаят съществото на постановеното от първоинстанционния съд решение и не следва да бъдат обсъждани поради влизане на решението в сила.
По основанията за допускане на касационно обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на следните въпроси : „1. Правото на член на Общо събрание /ОС/ на сдружение с нестопанска цел да бъде информиран за неговата дейност по чл.21, ал.2 ЗЮЛНЦ обхваща ли и претенцията за представяне на заверени протоколи от проведени събрания на Управителния съвет /УС/ на сдружението; 2. Допустим ли е предявен иск с правно основание чл.21, ал.2 ЗЮЛНЦ на член на ОС на сдружението с искане сдружението да бъде осъдено да му предостави заверени протоколи от проведени събрания на Управителния съвет /УС/ на сдружението, предвид нормите на чл.25, ал.4, 5 и 6 ЗЮЛНЦ; 3. Може ли да се приеме, че ищец в производство по предявен иск с правно основание чл.21, ал.1 ЗЮЛНЦ за представяне на протоколи от проведени събрания на УС, който е и член на Общото събрание /ОС/ на сдружението и член на Управителния съвет /УС/ на сдружението е информиран за дейността на сдружението и по-конкретно за дейността на УС във връзка с исканите протоколи, ако е участвал в събранията на УС и е гласувал на всички събрания за предложените решения; В този случай предявеният иск по чл.21, ал.2 ЗЮЛНЦ основателен ли е или не; 4. Следва ли представянето на протоколи за проведени събрания на Управителния съвет /УС/ на сдружение с нестопанска цел, на които ищецът в производството, като член на УС, е присъствал и гласувал за вземаните решения на тези съвети, в условията на предявен иск с правно основание чл.21, ал.2 ЗЮЛНЦ да се тълкува като изпълнение по време на процеса при положение, че представилата ги страна изрично е заявила, че това представяне не следва да се тълкува като признание на иска, нито пък като изпълнение на претендираното задължение по време на процеса; 5. Следва ли съдът да цени неподписано заявление, изпратено посредством пощенски оператор, за представяне на протоколи от проведени събрания на Управителния съвет /УС/ на сдружението като доказателствено средство, че ищецът редовно е поканил адресата на заявлението да му представи исканите документи; Следва ли съдът да приеме, че заявлението е достигнало до адресата си, въпреки, че върху товарителницата на пощенския оператор липсва подписа на получател; 6. Следва ли ответникът в съдебно производство да отговаря за разноски, въпреки че съдът е приел, че предявеният иск е неоснователен”.
Формулираните въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като преценката на въззивния съд за неоснователност на искането по чл.248 ГПК не е обусловен от тяхното разрешаване.
Първите три въпроса са от значение за допустимостта и правилността на решението, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по иска с правно основание чл.21, ал.2 ЗЮЛНЦ. Решението е влязло в сила като необжалвано, поради което не съществува процесуална възможност допустимостта и основателността на разгледания с него иск да се обсъждат по повод на молбата по чл.248 ГПК.
Четвъртият въпрос е насочен към оспорване правилността на обжалваното определение и в частност – на извода на въззивния съд, че с представянето на протоколите, в които е обективирана исканата от ищеца информация, ответникът е признал иска. Квалифицирането на определено процесуално действие като признание на иска е правомощие на съда, разглеждащ делото, и за да прецени налице ли е признание на иска, съдът не е обвързан от становището на ответника как следва да се тълкува неговото действие. Поради изложеното въпросът на касатора дали при изрично негово заявление, че представянето на протоколите не следва да се тълкува като признание на иска и като изпълнение на претендираното от ищеца задължение, съдът е следвало да тълкува действието му като признание на иска, не може да предпостави допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
Въпросът по т.5 не кореспондира с мотивите към определението, в които не се съдържат констатации за липса на подпис в заявлението и в товарителницата на пощенския оператор за неговото доставяне. Въззивният съд, след преценка на доказателствата, е направил извод, че преди завеждане на делото ищецът е отправил заявление с искане за предоставяне на протоколите и че заявлението е връчено надлежно на лице, овластено да представлява сдружението – ответник. Изводът, че заявлението е отправено от ищеца и получено от ответника, имплицитно включва преценка на съда, че заявлението е подписано от ищеца и че е връчено срещу подпис на лицето, представляващо ответника.
Последният въпрос е от значение за правилността на обжалваното определение и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не съставлява правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, по повод на който може да се допусне касационно обжалване. За изчерпателност следва да се отбележи, че произнасянето на въззивния съд по отговорността за разноски е обусловено от извода, че въпреки отхвърлянето на иска, ответникът следва да понесе отговорността за разноски, тъй като с отказа си да предостави на ищеца дължимата информация е станал повод за завеждане на делото и причина за отхвърляне на иска е изпълнението на претендираното задължение в хода на процеса. Даденото разрешение съответства на константната практика на ВКС, в която е прието, че по аргумент за обратното от чл.78, ал.2 ГПК, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и поради негови действия в хода на делото (например плащане на претендираната парична сума) искът бъде отхвърлен или производството по делото бъде прекратено, разноските следва да се присъдят на ищеца. В същия смисъл е и Тълкувателно решение № 119/01.12.1956 г. по гр. д. № 112/1956 г. на ОСГК на ВС, в мотивите към което е прието, че в духа на закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца и в случаите, когато искът е отхвърлен по причина, че след завеждането му ответникът доброволно е възстановил защитаваното с иска право или е изпълнил задължението си.
Несъответствието на посочените от жалбоподателя въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационното обжалване е липсата на аргументация в изложението относно специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка – значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При бланкетно позоваване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационната инстанция е лишена от възможност да прецени дали чрез касационното разглеждане на въпросите ще се постигне целта, заложена в основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – чрез принос в тълкуването да се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т.4 от цитираното тълкувателно решение).
По изложените съображения определението по ч. гр. д. № 2640/2019 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на определението – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на подлежащите на касационно обжалване актове на въззивните съдилища, уредена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 ГПК. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивният съдебен акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материалния и процесуалния закон и от нарушаване на правилата на формалната логика, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само след допускане на въззивния акт до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Частният жалбоподател е обосновал очевидната неправилност на обжалваното определение с доводи, че въззивният съд неправилно е тълкувал представянето на протоколите като изпълнение на претендираното с иска задължение по време на процеса, без да съобрази неговото изрично изявление, че представя протоколите единствено като доказателство за присъствието на ищеца на събранията на управителния съвет. Поддържаните доводи не насочват нито към видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон, което може да бъде констатирано въз основа на мотивите към определението, нито към явна необоснованост на решаващите изводи на въззивния съд относно разпределението на отговорността за разноски. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби съставът на ВКС не преценява обжалваното определение като очевидно неправилно и не намира основание за допускането му до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В зависимост от изхода на делото частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата разноски за производството пред ВКС в размер на 100 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 25.10.2019 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2510 от 24.07.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 2640/2019 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Асоциация на трейдърите в България” СДЧП с БУЛСТАТ[ЕИК] – [населено място],[жк], [улица] – 63, да заплати на С. Р. Т. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], ул. А. Първи” [жилищен адрес] сумата 100 (сто) лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :