О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 82
гр. София, 27.04. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети април през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 80/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място], срещу постановеното от Апелативен съд – Велико Т. въззивно решение № 217 от 06.10.2016 г. по в. гр. д. № 176/2016 г. в частта, с която е потвърдено решение № 117 от 18.03.2016 г. по гр. д. № 83/2015 г. на Окръжен съд – Велико Търново в частта за осъждането на ЗД [фирма] да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на В. Е. Е. обезщетение за неимуществени вреди от пътно – транспортно произшествие на 09.05.2014 г. за разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва от 09.05.2014 г. до окончателното плащане и разноски по делото, съразмерно на уважената част от иска.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Касаторът навежда оплакване, че присъденото от въззивния съд обезщетение е завишено и не кореспондира с доказателствата относно действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. Поради това моли за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на иска за разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 20 000 лв.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че с решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС в ППВС № 4/1968 г., решение № 147/19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. по значимия за изхода на делото въпрос на материалното право, свързан с критерия за справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на увреденото при ПТП лице неимуществени вреди.
Ответникът по касация В. Е. Е. със съдебен адрес в [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 23.11.2016 г.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК е подадена насрещна касационна жалба от ответника В. Е. срещу частта от въззивното решение, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените против ЗД [фирма] искове за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди съответно за разликите над 20 000 лв. до претендираните 38 000 лв. и над 1 207 лв. до претендираните 1 508.83 лв. Насрещната касационна жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част на основанията по чл.281, т.3 ГПК и искане за отмяна на решението с уважаване на исковете в пълен размер. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба на ЗД [фирма] е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Окръжен съд – Велико Търново в обжалваната част, с която ЗД [фирма] е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ да заплати на В. Е. Е. обезщетение за неимуществени вреди от пътно – транспортно произшествие на 09.05.2014 г. в размер на 15 000 лв. /разлика над сумата 5 000 лв. до сумата 20 000 лв./, Апелативен съд – Велико Т. е приел, че с оглед броя, вида и тежестта на получените при произшествието телесни травми ищецът има право на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение в размер на сумата 20 000 лв. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е изходил от неоспореното заключение на комплексната съдебномедицинска експертиза по делото, чрез което е установено, че в резултат на произшествието ищецът е получил множество травми в областта на главата и лицето, които са довели до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето във фазата на отхапването и образуването и изговарянето на някои звуци и думи за срок от два месеца и са били съпроводени с болки и страдания, персистиращи и след анатомичното възстановяване целостта на костните фрагменти, от търпяното при хранене и дъвчене неудобство; разкъсно – контузни рани на главата и лицето; мозъчно сътресение, довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, съпроводено с болки и страдания по време на възстановително – оздравителния процес за срок от около 25 дни и с по-нисък интензитет през следващите 4 – 6 месеца. Взети са предвид констатациите на вещите лица за проведени оперативни интервенции с поставяне на назъбни шини на горната и долната челюст и на еластична фиксация с цел възстановяване на челюстта, за извършена хирургична обработка на разкъсно – контузните рани на вътрешната повърхност на двете бузи и на разкъсно – контузната рана на главата, както и за периодично проявяващи се неприятни усещания от въздействието на нараняванията на меките тъкани на лицето и главата и на нарушената анатомична цялост на долната челюст с неопределена продължителност. Наред със заключението на съдебномедицинската експертиза съдът се е позовал и на заключението на съдебнопсихологичната експертиза, според което в месеците след произшествието ищецът е имал характерни симптоми за посттравматично стресово разстройство и паник атаки, които са туширани по време на изготвяне на заключението, но е възможно да бъдат провокирани и отключени отново след продължителна ремисия. Обсъдени са показанията на разпитаните като свидетели по делото М. Г. – майка на ищеца, и М. Л. – негов приятел, за неблагоприятното отражение на събитието върху физическото и психическото здраве на ищеца. След съвкупна преценка на заключенията и на свидетелските показания, отчитайки възрастта на ищеца към момента на настъпване на увреждането – 21 г., въззивният съд е направил извод, че за да бъдат адекватно и в пълна степен обезщетени претърпените от същия неимуществени вреди, е необходимо обезщетение в размер на 25 000 лв.
Въззивният съд е счел за основателно релевираното от ответника – застраховател възражение за съпричиняване на вредите, предвид доказания по делото факт, че ищецът е пътувал в лекия автомобил без поставен предпазен колан, което е улеснило настъпването на по-голямата част от травмите. В съответствие с извода за съпричиняване определеното по справедливост обезщетение е намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД с 1/5, съразмерно на приетата степен на съпричиняване, и е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е присъдено обезщетение в размер на 20 000 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в обжалваната от ЗД [фирма] част.
Поставеният от касатора – ответник материалноправен въпрос, свързан с прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на него не е изпълнено допълнителното изискване на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – въпросът да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС.
При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил всички общи критерии, от които според задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. следва да се ръководят съдилищата при прилагане на заложения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост – възраст на пострадалия към момента на настъпване на вредите, вид и брой на получените телесни увреждания, интензитет и продължителност на претърпените болки, страдания и неудобства по повод на травмите, продължителност и особености на оздравителния процес, отражение на инцидента върху на психоемоционалната сфера на пострадалия и др. Размерът на обезщетението е определен с оглед установените по делото и посочени в мотивите към решението конкретни обстоятелства, които според преценката на въззивния съд формират съдържанието на понятието „справедливост” в конкретния случай. Правилността на така извършената преценка не е предмет на производството по чл.288 ГПК и евентуалното нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при присъждане на обезщетението, на което се позовава касаторът, не може да предпостави допускане на решението до касационно обжалване. Д. на касатора, че обезщетението не съответства на присъжданите за сходни случаи обезщетения за неимуществени вреди и конкретно – на присъденото с решение № 147/19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС, ІV г. о., обезщетение, не може да обоснове основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Обезщетението по посоченото дело е определено като функция на доказаните в рамките на същото неимуществени вреди, които не съвпадат по обем и интензитет с подлежащите на обезщетяване по настоящото дело вреди и поради това произнасянето на въззивния съд по размера на обезщетението не може да се квалифицира като отклонение от задължителната съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От съдържанието на изложението не става ясно в какво се изразява противоречието на въззивното решение със задължителната практика в решение № 93/23.06.2011 г. по гр. д. № 43/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и тъй като настоящият състав не констатира наличие на противоречие, решението не доказва специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка за достъп до касация.
По изложените съображения въззивното решение по в. гр. д. № 176/2016 г. на Апелативен съд – Велико Т. не следва да се допуска до касационно обжалване в обжалваната с касационната жалба на ЗД „Б. И.” част.
Недопускането на решението до касационно обжалване препятства разглеждането на касационната жалба по същество, поради което и на основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на ищеца В. Е. следва да се остави без разглеждане.
Разноски за производството по чл.288 ГПК не са претендирани и доказани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 217 от 06.10.2016 г., постановено по в. гр. д. № 176/2016 г. на Апелативен съд – Велико Т., в частта, с която е потвърдено решение № 117 от 18.03.2016 г. по гр. д. № 83/2015 г. на Окръжен съд – Велико Търново в частта за осъждането на ЗД [фирма] да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на В. Е. Е. обезщетение за неимуществени вреди от пътно – транспортно произшествие на 09.05.2014 г. за разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва от 09.05.2014 г. до окончателното плащане и разноски по делото, съразмерно на уважената част от иска.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на В. Е. Е. със съдебен адрес [населено място], [улица], офис № 10 – адв. Д. Н. и адв. П. Е., срещу частта от решение № 217 от 06.10.2016 г. по в. гр. д. № 176/2016 г. на Апелативен съд – Велико Т., с която след частична отмяна на решение № 117 от 18.03.2016 г. по гр. д. № 83/2015 г. на Окръжен съд – Велико Търново са отхвърлени предявените против ЗД [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликите над 20 000 лв. до 38 000 лв. и над 1 207 лв. до 1 508.83 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на насрещната касационна жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :