О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 427
С., 24.07.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1694/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно определение № 591 от 04.03.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 402/2015 г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото определение е потвърдено определение от 15.12.2014 г. по гр. д. № 14819/2014 г. на Пловдивски районен съд, с което е оставена без разглеждане исковата молба на [фирма] против Валентин А. Б. и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения с исковата молба отрицателен установителен иск за недължимост на вземане за сумата 24 000 лв., предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът Валентин А. Б. от [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата по съображения в писмен отговор от 22.05.2015 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди определението на Пловдивски районен съд за прекратяване на производството по гр. д. № 14819/2014 г., Пловдивски окръжен съд е приел, че предявеният по делото отрицателен установителен иск с правно основание чл.424 ГПК е недопустим, тъй като соченото в исковата молба на [фирма] обстоятелство – узнаване за наличието на трансформация по разписка от 14.07.2011 г. на стойност 28 000 лв., подписана от управителя на [фирма] в лично качество, в договори за заем със заемател дружеството – ищец, не е от значение за възникването, изискуемостта или погасяването на спорното право. Въззивният съд е мотивирал извода си със съображения, че с оглед посоченото в заявлението по чл.410 ГПК основание за възникване на вземането – договор за заем от 18.09.2011 г., значение за спора относно съществуването на вземането имат само тези обстоятелства, които са свързани с правопораждащото вземането основание, не и обстоятелства, предхождащи сключването на договора, каквото е твърдяното в исковата молба обстоятелство. Като допълнителен аргумент за недопустимост на иска е посочена липсата на доказателства твърдяното в исковата молба обстоятелство да е узнато от ищеца след изтичане на срока за подаване на възражение по чл.414 ГПК и искът да е предявен преди изтичане на преклузивния тримесечен срок по чл.424 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Пловдивски окръжен съд въззивно определение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че : Първоинстанционният съд е постановил съдебния си акт при неизпълнение на указанията на ВКС в т.2б на Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно изискването за редовност на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК; Въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, по които няма установена практика на ВКС, а именно – по въпросите следва ли решаващият състав при произнасянето по допустимостта на иска с правно основание чл.424 ГПК да изиска и приложи ч. гр. д. по заповедното производство при направени възражения по чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и т.2 ГПК във връзка с подаденото заявление по чл.410 ГПК; следва ли решаващият състав по допустимостта на иска с правно основание чл.424 ГПК да прави разбор на наведените твърдения, преди да бъде допуснато с нарочно определение събиране на поисканите доказателствени средства за доказване на изложеното в исковата молба.
Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване се допуска, когато с въззивния съдебен акт е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Първият въпрос в изложението е свързан с процесуалните действия на първоинстанционния съд в производството по издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Процесуалните действия на първоинстанционния съд не са предмет на касационния контрол по чл.274, ал.3 ГПК, поради което отнасящите се до тях въпроси са извън приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Освен това допускането на касационно обжалване е обусловено от наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК по отношение на разрешените с въззивния акт материалноправни и/или процесуалноправни въпроси от значение за прекратяването на производството по иска с правно основание чл.424 ГПК. Въпросът дали съдът в заповедното производство е процедирал в съответствие с указанията в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е лишен от значение за изхода на производството по иска с правно основание чл.424 ГПК, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване.
Въпросът дали при произнасянето по допустимостта на иска по чл.424 ГПК съдът следва да изиска частното дело по заповедното производство не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не е от значение за прекратяването на исковото производство. Решаващият извод на въззивния съд за недопустимост на иска е обусловен от преценката, че с оглед посоченото в заявлението по чл.410 ГПК и в заповедта за изпълнение основание за възникване на вземането – договор за заем, твърдяното в исковата молба обстоятелство не попада във фактическия състав на чл.424 ГПК, тъй като е неотносимо към възникването, изискуемостта и погасяването на вземането. Частният жалбоподател не оспорва констатацията на съда, че заповедта за изпълнение е издадена за вземане по договор за заем, което означава, че прилагането на заповедното производство не би довело до извод, различен от съдържащия се в обжалваното определение. Предвид изложеното, поставеният въпрос не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Последният въпрос в изложението отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но същият е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителните указания в т.16 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според тези указания, преценката на съда, сезиран със специалния отрицателен установителен иск по чл.424 ГПК, дали в исковата молба се твърдят новооткрити обстоятелства, които дават основание за преразглеждане на въпроса за дължимостта на вземането, е от обуславящо значение за допустимостта на иска, а не за неговата основателност. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че преценката дали по естеството си твърдените от ищеца факти са „от съществено значение”, обуславя допустимостта на иска, докато неговата основателност е свързана с доказването на тези факти; Аналогично трябва да се твърдят факти, при чието установяване документът да се смята за новооткрит по смисъла на закона; Преценката дали твърдените факти са „от съществено значение” и дали са новооткрити е начална и обуславя допустимостта на производството, а не е въпрос по същество. Въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителните указания на ВКС като е извършил преценка за допустимост на предявения иск по чл.424 ГПК и е прекратил производството по делото в резултат на извода, че твърдяното в исковата молба обстоятелство не е от съществено значение за съществуването на вземането, предмет на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, и че не е новооткрито по смисъла на чл.424 ГПК. Правилността на така направения извод не може да бъде проверявана в стадия за допускане на касационното обжалване, поради което поддържаните в изложението доводи за неговата необоснованост и незаконосъоразност не следва да се обсъждат.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. гр. д. № 402/2015 г. на Пловдивски окръжен съд.
С оглед изхода на делото на ответника по жалбата следва да се присъдят поисканите разноски в размер на 1 000 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор по чл.276, ал.1 ГПК, платено в брой по договор за правна защита и съдействие от 21.05.2015 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 591 от 04.03.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 402/2015 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на Валентин А. Б. от [населено място], [улица], ет.1, ап.3, сумата 1 000 лв. /хиляда лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :