О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 78
гр. София, 19.03. 2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2298/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. В. Д. срещу решение № 209 от 22.01.2018 г., постановено по гр. д. № 1446/2015 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 18741 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 1448/2012 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Д. В. Д. против ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 10 000 лв. до претендираните 500 000 лв. В жалбата е инкорпорирана и частна касационна жалба срещу частта от въззивното решение, с която е оставена без уважение частната жалба на Д. В. Д. срещу определение от 29.01.2015 г. по гр. д. № 1448/2012 г. на Софийски градски съд за оставяне без уважение на молба по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение от 02.12.2014 г. в частта за разноските. Произнасянето на въззивния съд по частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК е предмет на обжалване и със самостоятелна частна жалба, заведена под № 2579/12.02.2018 г.
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение. По съображения в жалбата се прави искане за отмяна на решението и за уважаване на иска в пълен размер с присъждане на разноски. Относно разноските за първоинстанционното производство се поддържат оплаквания, че въззивният съд е нарушил закона като е потвърдил определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК, без да приложи новата редакция на чл.78, ал.8 ГПК от ДВ бр.8/2017 г.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, обосновани в изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Бланкетно е посочено и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация ЗАД „Булстрад Виена Иншурън Груп” не е подал отговор на касационната жалба, но в срока по чл.287, ал.2 ГПК е депозирал насрещна касационна жалба срещу частта от решението по гр. д. № 1446/2015 г. на Софийски апелативен съд, с която след отмяна на първоинстанционното решение е осъден на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да заплати на Д. В. Д. сумата 10 000 лв. – застрахователно обезщетение за претърпени нови болки и страдания от влошаване на здравословното състояние на ищеца от увреждания, причинени при ПТП на 29.01.2009 г. В насрещната касационна жалба са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и нарушения на закона и е направено искане същото да бъде отменено, а искът да бъде отхвърлен със законните последици. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. В. Д. против ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 10 000 лв. до претендираните с исковата молба 500 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че не е установено наличието на основание за ангажиране отговорността на ответника – застраховател за заплащане на обезщетение над сумата 10 000 лв. за неимуществени вреди от влошаване на здравословното състояние на ищеца по повод на телесни увреждания, причинени при ПТП на 29.01.2009 г.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че с влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 9556/2009 г. на Софийски градски съд ответното застрахователно дружество е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да заплати на ищеца Д. Д. сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото на 29.01.2009 г. ПТП. Въззивният съд е констатирал, че обезщетението от 30 000 лв. е определено за конкретни увреждания на здравето и телесната цялост на ищеца, посочени в приетото по гр. д. № 9556/2009 г. заключение на съдебномедицинска експертиза, като е отчетено становището на вещото лице, че прогнозата за развитие на здравословното състояние на пострадалия и необходимостта от оперативно лечение във връзка с увреждания на шийния отдел на гръбначния стълб са в процес на уточнение. В експертното заключение е посочено, че ищецът не е възстановен напълно и че с решение на ТЕЛК № 0882/069 от 13.04.2010 г. на същия са определени 75 % ТНР за срок от две години с отразена в решението диагноза. Първоначално определените процент и срок на трайна неработоспособност са променяни периодично с последващи решения на ТЕЛК, издадени в периода 2010 г. – 2017 г.
За целите на произнасянето дали е налице промяна в посока влошаване на здравословното състояние на ищеца след приключване на производството за първоначално обезщетяване на вредите от произшествието въззивният съд е извършил задълбочен анализ на заключенията на назначените във въззивното производство съдебномедицински експертизи. След преценка и съпоставяне на експертните заключения съдът е достигнал до извод, че е доказано влошаване на здравословното състояние на ищеца единствено по отношение на твърдяното в исковата молба развитие на церебрастенен синдром вследствие на получената при произшествието черепно – мозъчна травма, за който при първоначалното присъждане на обезщетение е прието, че диагнозата за проявата му е неубедителна. Относно твърденията в исковата молба, че след приключване на първото дело е настъпило влошаване на здравословното състояние на ищеца чрез поява на коксартроза, гонартроза, лордиза и кифоза в гръбнака като резултат от получените при ПТП травми в областта на гръбначия стълб, въззивният съд е приел, че ищецът не е провел пълно доказване по чл.154, ал.1 ГПК за усложнения на здравето му в твърдяната насока, намиращи се в причинна връзка с произшествието. При установяване на релевантните за основателността на иска факти въззивният съд е взел предвид и приетите по делото решения на ТЕЛК, като е изложил и мотиви относно доказателствената стойност на представената медицинска документация, с която ищецът се е домогвал да докаже исковата си претенция.
В зависимост от извода за доказано по делото влошаване на здравословното състояние на ищеца, изразяващо се в поява на церебрастенен синдром, въззивният съд е приел, че ответникът дължи на ищеца обезщетение на основание чл.51, ал.1 ЗЗД вр. чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за неимуществените вреди, претърпени вследствие на влошаването. Като е съобразил констатациите в заключението на комплексната медицинска експертиза, че церебрастенният синдром влошава качеството на живот и създава съществен дискомфорт в ежедневието на ищеца, съдът е преценил, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди от влошаване на здравословното състояние на ищеца възлиза на 10 000 лв. За да определи размера на обезщетението, съдът се е позовал и на мнението на вещите лица, че появата на церебрастенния синдром се дължи в равна степен на непровеждане със съдействието на пострадалия на необходимите диагностика и комплексно лечение в периода след произшествието.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил обжалваното от ищеца Д. Д. определение от 29.01.2015 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на ищеца за изменение на първоинстанционното решение в частта относно присъденото на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК за производството пред първата инстанция.
Въззивният съд е приел, че след като застрахователното дружество – ответник е представлявано пред първата инстанция от юрисконсулт, който е изготвил и подал отговор на исковата молба и е представлявал дружеството в заседанията по делото, с оглед отхвърлянето на иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) то има право на юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.78, ал.8 ГПК. По отношение на размера на възнаграждението съдът е изложил съображения, че към датата на постановяване на първоинстанционното решение и на определението по чл.248 ГПК възнаграждението се е изчислявало според материалния интерес – чл.78, ал.8 ГПК в редакцията от ДВ бр.59/2007 г., и няма основание за коригиране на първоинстанционното решение, тъй като възнаграждението е присъдено в минималния размер по Наредба № 1/2004 г. на ВАС.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваните от касатора – ищец части.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и е посочил като значими за изхода на спора по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) следните въпроси : „1. Необходимо ли е съдът да съобрази при формирането на изводи си всички данни по делото, като доказателствата се обсъдят поотделно и в съвкупност и според правилата на логиката, научния опит и практиката; 2. За справедливия размер на обезщетението въззивният съд дължи ли собствени съображения, основани на конкретно установените по делото обстоятелства от значение за определяне на обезщетението по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД, както е указано в ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК с решение № 350/2011 г. по гр. д. № 1382/2010 г. на ІV г. о., решение № 70/2012 г. по гр. д. № 748/2011 г. на ІІІ г. о., решение № 158/2010 г. по гр. д. № 1287/2014 г. на ІІІ г. о.; Съдът трябва ли да обсъди установените по делото обстоятелства с вредоносен характер и предвид особеностите на всяко едно от тях да прецени конкретния вредоносен ефект върху здравето на ищеца при обсъждането на доказателствата; 3. Ако в първото производство не е направено възражение за съпричиняване от пострадалия, това съпричиняване следва ли да се приеме и във второто производство и обезщетението за ексцес да се намали с дела, с който е намалено обезщетението – решение № 167/30.12.2015 г. по т. д. № 2005/2014 г. на ВКС, І т. о.”.
Първият въпрос е зададен хипотетично, без да е обяснено по какъв начин разрешаването му от въззивния съд е обусловило изхода на делото и в частност – отхвърлянето на предявения от касатора иск за разликата над сумата 10 000 лв. до претендираните 500 000 лв. Съпоставени със съдържанието на въззивната жалба, мотивите към въззивното решение съдържат произнасяне по всички доводи и възражения на касатора – ищец. От мотивите е видно, че въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора след задълбочен и всестранен анализ на доказателствата по делото и след съвкупна преценка на релевантните за основателността на иска факти. Поради изложеното поставеният въпрос не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Касаторът не е посочил относима към разглеждания въпрос практика на ВКС, въпреки позоваването на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Независимо от това следва да се отбележи, че въззивното решение не противоречи на служебно известната на съдебния състав практика на ВКС по въпроса за задълженията на въззивния съд като втора инстанция по съществото на правния спор, доколкото при постановяването му въззивния съд е обсъдил в съвкупност доказателствата по делото и е формирал изводите си в зависимост от тяхната преценка. Дали изводите на съда са направени според правилата на логиката, научния опит и практиката, е въпрос от значение за правилността (от гледна точка на обоснованост) на въззивното решение, която не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът за справедливия размер на дължимото обезщетение е значим за делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Определянето на обезщетение в размер, значително по-малък от претендирания с исковата молба, е обусловено от изводите на съда, че ищецът е доказал само една проявна форма на влошаване на здравословното състояние – поява на церебрастенен синдром, който не е взет предвид при разглеждане на спора за първоначално обезщетяване на неимуществени вреди от претърпяното пътно – транспортно произшествие. След като е преценил, че не е проведено пълно и главно доказване за поява на останалите твърдени в исковата молба усложнения на здравето, намиращи се в причинна връзка с произшествието, съдът е приел, че няма основание по чл.51, ал.1 ЗЗД вр. чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да бъде ангажирана отговорността на ответника – застраховател за търпени по повод на тях неимуществени вреди. Размерът на обезщетението е мотивиран с естеството на приетия за доказан церебрастенен синдром и с установеното от медицинската експертиза негово неблагоприятно въздействие върху здравето и качеството на живот на ищеца. Същевременно съдът е отчел и мнението на вещите лица, че влошаването на здравословното състояние се дължи в равна степен и на бездействието на ищеца, който не е предприел необходимото за собственото си лечение. Предвид съображенията, с които въззивният съд е аргументирал изводите си относно размера на дължимото обезщетение, обжалваното решение не противоречи на указанията в ППВС № 4/1968 г. и на цитираната в изложението практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, поради което не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Формулираният под № 3 въпрос е зададен във връзка с извода на въззивния съд, че появата на церебрастенния синдром се дължи в равна степен на липсата на предприети от ищеца действия за лечение на травмите от произшествието, което обстоятелство рефлектира върху размера на дължимото обезщетение по чл.51, ал.3 ЗЗД. Дори да се приеме, че произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд е приел наличие на съпричиняване от страна на ищеца, няма противоречие между обжалваното решение и практиката в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 167/30.12.2015 г. по т. д. № 2005/2014 г. на ВКС, І т. о. В посоченото решение е прието, че с влизане в сила на решението, с което е уважен пряк иск срещу застрахователя по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), се преклудира възражението за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и това възражение не може да бъде правено за пръв път в последващ процес по иск на увреденото лице за вреди от ексцес; В производството по иск за обезщетяване на вреди от ексцес е възможно застрахователят да направи възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД само по отношение отговорността за ексцес – дали увреденият е допринесъл за новите последици от увреждането, ако такива са налице. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд изобщо не е обсъждал дали ищецът по иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) е допринесъл с поведението си за настъпване на увреждащото произшествие и/или на вредите от него. В изпълнение на правомощията по чл.269 ГПК съдът е разгледал възражението на ответника, че ищецът е допринесъл с поведението си за влошаване на здравословното си състояние, и след преценка на доказателствата е направил извод, че възражението е основателно, т. е. приел е наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД само по отношение на отговорността на ответника за ексцес, в каквато насока е и даденото от ВКС разрешение. Съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол по третия въпрос от изложението на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно и касационната инстанция не дължи произнасяне по него.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 1446/2015 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната от ищеца част, с която е потвърдено решението по гр. д. № 1448/2012 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 10 000 лв. до претендираните 500 000 лв.
Недопускането на касационно обжалване е процесуална пречка да се разгледа по същество касационната жалба на ищеца, поради което и по аргумент от чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на ответника ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” срещу частта от въззивното решение, с която след отмяна на първоинстанционното решение е уважен предявеният срещу дружеството пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за сумата 10 000 лв., следва да бъде оставена без разглеждане.
Касационно обжалване не следва да се допуска и по отношение на частта от въззивното решение, имаща характер на определение, с която е оставена без уважение частната жалба на ищеца Д. В. Д. срещу постановеното от първоинстнционния съд определение по чл.248 ГПК от 29.01.2015 г.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по приложение на чл.78, ал.8 ГПК : „1. Подаването на молба/жалба за изменение на решение в частта за присъдените от първоинстанционния съд разноски представлява ли основание за висящност на спора и в частта за разноските; 2. Допустимо ли е обжалвано и невлязло в сила определение/решение на първоинстанционен и въззивен съд в частта по отношение на разноски да се решава от ВКС съобразно действащите към момента на постановяването на решението на ВКС законови разпоредби, а именно : след влизане в сила на изменението на чл.78, ал.8 ГПК (ДВ бр.8/2017 г. от 24.01.2017 г.); 3. Подлежи ли на отмяна определение за разноски, определени с невлязъл в сила съдебен акт решение/определение, при действието на отменен нормативен акт в тази посока – преди влизане в сила на изменението на чл.78, ал.8 ГПК (ДВ бр.8/2017 г. от 24.01.2017 г.)”.
Посочените въпроси не са обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за постановения с обжалвания съдебен акт правен резултат и не могат да послужат като общо основание за достъп до касационно обжалване. Предмет на произнасяне в обжалваната с частната касационна жалба част от въззивното решение е отговорността на ищеца – касатор за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника – застраховател за производството пред първата инстанция. Решението на първоинстанционния съд, с което касаторът е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.3 вр. чл.78, ал.8 ГПК, е постановено на 02.12.2014 г. Към момента на постановяване на решението (а съответно и на приключване на устните състезания по делото), e действала първоначалната редакция на чл.78, ал.8 ГПК (ДВ бр.59/2007 г.), според която в полза на юридическите лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. При действието на тази редакция на чл.78, ал.8 ГПК размерът на юрисконсултското възнаграждение е определян от съдилищата съобразно Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като за защита по граждански и търговски дела с материален интерес възнаграждението е изчислявано върху стойността на интереса. В съответствие с приложимата редакция на чл.78, ал.8 ГПК първоинстанционният съд е определил размера на юрисконсултското възнаграждение според правилата на Наредба № 1/2004 г. на ВАС. Определението, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ищеца за изменение на решението в частта за възнаграждението, също е постановено при действието на първоначалната редакция на чл.78, ал.8 ГПК. Предвид правилата за действие на правните норми във времето, при разглеждане на частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК въззивният съд е основал преценката си за законосъобразност на определението на правната уредба, съдържаща се в приложимата към спора за разноските пред първата инстанция редакция на чл.78, ал.8 ГПК от ДВ бр.59/2007 г. Законодателното изменение на чл.78, ал.8 ГПК от ДВ бр.8/2017 г., което е последващо спрямо приключването на първоинстанционното производство, е приложимо към отговорността за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство, но не и за юрисконсултското възнаграждение за производството пред първата инстанция. Поставените от касатора въпроси са изведени от погрешното разбиране, че като последица от обжалването на първоинстанционното решение в частта за юрисконсултското възнаграждение и последвалото изменение на чл.78, ал.8 ГПК въззивният съд е следвало да коригира размера на възнаграждението за първоинстанционното производство според новата редакция на чл.78, ал.8 ГПК. Въззивният съд не е възприел тази теза, поради което въпросите не са обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не следва да се допуска. За изчерпателност следва да се отбележи, че не е доказана и допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като посочената в изложението практика на ВКС е неотносима и не дава разрешение на формулираните от касатора въпроси.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 209 от 22.01.2018 г. по гр. д. № 1446/2015 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 18741 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 1448/2012 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Д. В. Д. против ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 10 000 лв. до претендираните 500 000 лв., както и в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на Д. В. Д. срещу определение от 29.01.2015 г. по гр. д. № 1448/2012 г. на Софийски градски съд за оставяне без уважение на молба по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение от 02.12.2014 г. в частта за разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” срещу частта от решение № 209 от 22.01.2018 г. по гр. д. № 1446/2015 г. на Софийски апелативен съд, с която след отмяна на решение № 18741 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 1448/2012 г. на Софийски градски съд ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да заплати на Д. В. Д. застрахователно обезщетение за вреди от влошаване на здравословното състояние в размер на сумата 10 000 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на насрещната касационна жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :