О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 463
гр. София, 11.07.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 92/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Б. спорт” – гр.София, срещу решение № 2742 от 23.11.2018 г., постановено по т. д. № 1681/2018 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след отмяна на решение № 58 от 08.01.2018 г. по т. д. № 6731/2016 г. на Софийски градски съд е осъдено Сдружение „Б. спорт” да заплати на основание чл.266, ал.1 ЗЗД на „Азимут Спорт” Е. сумата 37 665 лв. /частично от сумата 177 366.90 лв./, представляваща възнаграждение по договор за изпълнение на спортни терени № 133/04.07.2014 г., сумата 37 665 лв. /частично от сумата 163 779.60 лв./, представляваща част от неизплатено възнаграждение по договор за изпълнение на спортни терени № 134/04.03.2015 г., и сумата 14 165 лв. /частично от сумата 108 334.09 лв./, представляваща част от неизплатено възнаграждение за допълнително извършени доставки на СМР на обект „Спортна база бонсист” в гр.София, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за двете съдебни инстанции в размер общо на 15 394.22 лв.
В жалбата се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно, и се иска неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е обоснована с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск като е приел, че спортният комплекс не е изпълнен изцяло от ищеца в съответствие с договорните отношения между страните, но въпреки това е присъдил възнаграждение на основание чл.266, ал.1 ЗЗД. Неправилността на решението е обоснована с доводи за нарушение на материалния закон – чл.264, ал.1 ЗЗД, съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл.12 вр. чл.236, ал.2 ГПК, и необоснованост.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат вероятна недопустимост на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, и противоречие на решението с практиката на ВКС – чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Бланкетно се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация „Азимут Спорт” О. – гр. София, изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 07.01.2019 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да уважи предявените като частични от „Азимут Спорт” О. против Сдружение „Б. спорт” осъдителни искове с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за сумите 37 665 лв., 37 665 лв. и 14 165 лв., Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на изпълнител по сключени с ищеца договори № 133/04.07.2014 г. и № 134/04.03.2015 г. ищецът е изпълнил СМР на обект „Строителна база бонсист” в [населено място], които са приети без възражения от ответника – възложител и съгласно чл.266, ал.1 ЗЗД последният дължи възнаграждение за тях в размер на присъдените с обжалваната част от въззивното решение суми.
От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно установено, че с договорите ответникът е възложил, а ищецът е приел да извърши доставка на материали и СМР, описани в протокол към всеки договор, на обект „Спортна база бонсист” в [населено място]. В договорите е уговорено, че ответникът ще заплати на ищеца възнаграждение за доставените материали и за извършените СМР в размер на 193 985.23 лв. с ДДС – по първия договор, и на 173 455.20 лв. – по втория договор, като плащанията ще се извършат на три части, последната от които платима след приключване на съответния договор и актуване на реално извършените СМР с двустранно подписан приемо – предавателен протокол обр.19. В хода на изпълнение на договорите ответникът е възложил на ищеца да извърши допълнителни видове доставки и СМР на обща стойност 108 334.09 лв. с ДДС, отчетени чрез съставени протоколи обр.19. След приключване на изпълнението ищецът – изпълнител е съставил 2 бр. протоколи № 1/19.05.2016 г., с които е актувал извършени работи по договор № 133/04.07.2014 г. на стойност 220 921.09 лв. и извършени работи на стойност 228 561.60 лв. по договор № 134/04.03.2015 г. Протоколите не са подписани от ответника, но след анализ на доказателствата въззивният съд е приел за установено, че те са му изпратени от ищеца като прикачени файлове по електронна поща на електронен адрес, на който е водена цялата кореспонденция между страните във връзка с изпълнението на договорите, и са получени от адресата.
В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно – техническа експертиза, изготвено въз основа на представените по делото писмени доказателства и след непосредствен оглед на обекта. Заключението е обсъдено от въззивния съд, който е възприел констатациите на вещото лице, че описаните в протоколите от 19.05.2016 г. СМР съответстват по вид и количество на изпълнените на обекта СМР, както и че представените от ищеца фактури за закупени материали доказват видовете и количествата материали, които ищецът е вложил за изпълнение на спорните СМР, с изключение на един материал /сгурия/.
Въззивният съд е обсъдил подробно и депозираните пред първоинстанционния съд свидетелски показания относно процеса на изпълнение на работите, осъществяваният от ответника контрол върху изпълнението, поетапното приемане на извършените работи, актуването на всички извършени работи с протоколите от 19.05.2016 г., наложено от изявление на управителя на ответното дружество за преустановяване на договорните отношения, и предприетото от ответника ползване на съоръженията след завършване от ищеца на съответния етап от изпълнението.
След съвкупна преценка на доказателствата въззивният съд е направил извод, че ищецът е доставил материали и е извършил всички видове и количества СМР по двата протокола от 19.05.2016 г., поради което има право да получи уговореното възнаграждение за престирания резултат. Като неоснователни съдът е преценил възраженията на ответника, че не дължи претендираното възнаграждение, тъй като част от актуваните с протоколите работи не са извършени от ищеца, а от трето лице – „О. спорт” Е., и изпълнението на договорите не е прието по смисъла на чл.264 ЗЗД. Неоснователността на първото възражение е мотивирана със съображения, че ответникът не е ангажирал доказателства за съществуването на договорни правоотношения между него и посоченото дружество, имащи за предмет възлагане на идентични по вид и количество СМР на обект „Спортна база бонсист”, и с категоричната констатация в заключението на съдебно – техническата експертиза за пълно съответствие между извършените на обекта работи и работите, описани в съставените от ищеца протоколи. Относно второто възражение съдът е посочил, че след като ответникът е бил уведомен своевременно за извършените работи и не е направил възражения срещу качеството на изпълнението и съответствието с поръчаното след получаване на двата протокола или в по-късен момент, работите следва да се считат за приети по смисъла на чл.264, ал.2 ЗЗД и последващите възражения за некачественото им изпълнение са преклудирани.
За неоснователно въззивният съд е приел и възражението на ответника за недължимост на търсеното с исковете възнаграждение поради направен от негова страна отказ от договорите. Изложил е мотиви, че по ответникът не е ангажирал доказателства за възникнала основателна причина за отказ от договорите в хода на тяхното изпълнение, в т. ч. и допусната от ответника забава при изпълнението, и за достигнало до знанието на ищеца волеизявление, насочено към отказ от договорите. При условията на евентуалност съдът е посочил, че дори ответникът да се е отказал от договорите, отказът не го освобождава от задължението да заплати на ищеца възнаграждение за извършените работи в доказания по делото обем.
Съобразявайки заключението на съдебно – счетоводната експертиза, писмените доказателства и обясненията на управителя на ищцовото дружество за получени от ответника суми в хода на изпълнение на договорите, въззивният съд е достигнал до извод, че исковите претенции са основателни за сумите 37 665 лв., 37 665 лв. и 14 165 лв. Поради това е отменил първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част и е уважил исковете по чл.266, ал.1 ЗЗД за посочените суми.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с довод за вероятна недопустимост на решението – чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, и с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е бланкетно и касационната инстанция не дължи произнасяне по него.
След преценка на данните по делото и на мотивите към въззивното решение настоящият състав на ВКС намира, че няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване поради вероятност да е процесуално недопустимо. С депозираната пред Софийски градски съд искова молба ищецът „Азимут Спорт” О. е поискал осъждане на ответника /сега касатор/ Сдружение „Б. спорт” да му заплати парични суми, представляващи дължими възнаграждения за доставка на материали и извършване на СМР по договор № 133/04.07.2014 г. и договор № 134/04.03.2014 г. В исковата молба е посочено, че работите, за които се претендира възнаграждение, са установени с 2 бр. протоколи №1/19.05.2016 г., срещу които ответникът – възложител не е направил възражения по смисъла на чл.264 ЗЗД. С обжалваното решение въззивният съд е уважил предявените от ищеца искове, квалифицирани с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, като е осъдил ответника да заплати на ищеца посочените в диспозитива на решението парични суми, представляващи дължимо възнаграждение за доставени материали и извършени СМР по договор № 133/04.07.2014 г. и договор № 134/04.03.2014 г. В мотивите към решението съдът е приел, че присъдените суми се дължат за осъщественото от ищеца изпълнение на договорите в обема, установен с представените по делото фактури за закупени материали и с протоколите от 19.05.2016 г., чиято достоверност е потвърдена от заключението на съдебно – техническата експертиза. Произнасянето в решението кореспондира изцяло със съдържанието на заявените с исковата молба претенции, поради което доводът на ищеца, че съдът се е произнесъл по недопустим иск, е неоснователен и не създава предположение за недопустимост на обжалваното решение.
Касаторът е аргументирал основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по значими за изхода на делото материалноправни въпроси „относно разбирането, че простото разместване на фактическата власт върху работата, без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора, не съставлява приемане по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД” и „по отношение на разбирането, че по своята правна характеристика приемателният протокол не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила и възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение не се обхващат от установената в чл.264, ал.3 ЗЗД преклузия и могат да бъдат противопоставени като защитно средство при предявен иск по чл.266, ал.1 ЗЗД”, а също и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда при постановяване на решението да обсъди всички относими за спора доказателства.
Материалноправните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото, са следните : „1. От какъв факт произтича задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение за изработеното – от приемането на изработеното или от съществуването му като изпълнена работа във фактическа власт на възложителя; 2. Само от фактическо държане на изработеното от възложителя може ли да бъде обоснован извод за приета от него /одобрена в качествено и количествено отношение/ работа; 3. При наличието на признание от страна на изпълнителя, че не е изпълнил възложената му работа в количествено отношение, което не е взето под внимание от първоинстанционния съд, допустима ли е промяна на квалификацията на иска без прочитане на нов доклад по делото, респ. ново разпределяне на доказателствената тежест с оглед разглеждането на иск по чл.268, ал.1 ЗЗД”.
Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, изяснено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не кореспондират с мотивите към обжалваното решение и постановеният с решението правен резултат не е обусловен от тяхното разрешаване. За да уважи исковете на поддържаното като предпочитано основание – чл.266, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че в изпълнение на сключените с ответника договори ищецът е извършил СМР, отразени в съставени от самия него протоколи, като реалното изпълнение на работите в количествено и стойностно отношение е доказано със заключението на съдебнотехническата експертиза. От мотивите към въззивното решение е видно, че съдът не е основал изводите си за изпълнение на работите на едностранно съставените от ищеца – изпълнител протоколи, а на заключението на експертизата, което е потвърдило достоверността на тяхното съдържание, т. е. реалното изпълнение на видовете и количествата СМР, вписани в протоколите като извършени. Твърдението на ответника, че част от работите са извършени от трето лице, е преценено от съда като недоказано. Относно приемането на работите като предпоставка за дължимост на възнаграждението по чл.266, ал.1 ЗЗД въззивният съд е направил извод, че ответникът – възложител е приел престираното от ищеца изпълнение чрез конклудентни действия като след получаване на протоколите за извършени и остойностени СМР не е направил възражения срещу качеството на изпълнението и срещу съответствието на изпълнението с поръчаното по всеки от двата договора. Възражението на ответника за отказ от договора е счетено от въззивния съд за неоснователно, поради което основателността на исковите претенции не е преценявана на плоскостта на разпоредбата на чл.268, ал.1 ЗЗД. Съпоставени с решаващите изводи на въззивния съд, посочените от касатора въпроси нямат обуславящо значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на тях. Същевременно, с оглед изводите на съда за доказано изпълнение на договорите в обема, предпоставящ уважаване на исковете до посочения в диспозитива на въззивното решение размер, и за приемане на изпълнението от ответника – касатор без възражения по чл.264 ЗЗД, не е изпълнено и допълнителното изискване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие на решението с посочената в изложението практика на ВКС по приложението на чл.226 ЗЗД и чл.264 ЗЗД /решение № 231 по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 84/30.07.2015 г. по т. д. № 1428 на ВКС, І т. о., и решение № 68/11.07.2016 г. по т. д. № 1170/2015 г. на ВКС, ІІ т. о./.
Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства. Касаторът е обяснил значението на въпроса за изхода на делото с твърдение, че в мотивите към решението въззивният съд е пресъздал показанията на свидетелите М. и К., но не е обсъдил данните в тях за извършване на довършителните работи на обекта от друг изпълнител. Поставен в този смисъл, въпросът предполага проверка на правилността на извършената от въззивния съд преценка на свидетелските показания, а правилността на решението не е предмет на производството по чл.288 ГПК /с изключение на квалифицираната форма на неправилност – очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, каквато не се поддържа от касатора/. Поради значението на въпроса за правилността на обжалваното решение е безпредметно да се обсъжда поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касационно обжалване – противоречие с практиката на ВКС в решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 115/24.03.2010 г. по гр. д. № 2549/2008 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 72/18.07.2017 г. по т. д. № 3310/2015 г.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 1681/2018 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на сумата 2 300 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, платено в брой по договор за правно обслужване от 07.01.2019 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2742 от 23.11.2018 г., постановено по т. д. № 1681/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Сдружение „Б. спорт” с ЕИК по БУЛСТАТ[ЕИК] – гр. София, [улица], ет.8, да заплати на „Азимут Спорт” О. с ЕИК[ЕИК] – гр. София, [улица], сумата 2 300 лв. /две хиляди и триста лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :