О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
гр. София, 15.04.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 228/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Т. В. К. от гр. Бургас – чрез адв. Красен К., срещу определение № 255 от 12.09.2018 г., постановено по ч. т. д. № 197/2018 г. на Бургаски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение № 648 от 17.07.2018 г. по т. д. № 188/2017 г. на Бургаски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на Т. К. за изменение на постановеното по делото решение № 224 от 04.06.2018 г. в частта за разноските.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Частният жалбоподател поддържа, че в нарушение на чл.78, ал.2 ГПК въззивният съд е отказал да възложи разноските по делото в тежест на ответника, без да съобрази, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на иска като не е зачел изтеклата давност за спорното вземане, че е признал иска само частично и че признанието е невалидно по причина, че изхожда от лица без надлежно учредена представителна власт.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, аргументирани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване е посочена и очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд определение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника „У. Б.” АД – чрез адв. А. Б. – Д., който изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на частната касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди определението на Бургаски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на Т. В. К. за изменение на постановеното по т. д. № 188/2017 г. решение в частта за разноските чрез осъждане на ответника „У. Б.” АД да заплати на молителя – ищец направените по делото разноски (държавна такса и адвокатско възнаграждение), Бургаски апелативен съд е счел за правилен извода на първоинстанционния съд, че са осъществени кумулативните предпоставки на чл.78, ал.2 ГПК разноските да останат в тежест на ищеца и да не бъдат възлагани на ответника, въпреки уважаването на иска.
При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил следните обстоятелства :
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от Т. К. против „У. Б.” АД иск за установяване несъществуването на парично вземане на банката – ответник към ищеца за сумата 84 955.14 лв. В исковата молба са изложени твърдения, че вземането произтича от договор за банков кредит и че ответникът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, която е обезсилена по повод подадено възражение по чл.414 ГПК и изпълнителното производство е прекратено; При прекратяване на изпълнителното дело представителите на банката заявили, че ще предявят иск за вземането си по общия исков ред, от което за ищеца възникнал правен интерес да предяви иск, за да установи несъществуването на вземането поради изтичане на погасителната давност. В проведеното пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание на 31.05.2018 г. ответникът – чрез упълномощен процесуален представител, е признал иска и е поискал постановяване на решение при условията на чл.237 ГПК. С решение № 224 от 04.06.2018 г. първоинстанционният съд е признал за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата 84 955.14 лв., след като е констатирал, че ответникът е направил признание на иска и че са налице предпоставките за постановяване на решение при условията на чл.237 ГПК. Относно разноските съдът е приел, че няма основание направените от ищеца разноски да бъдат възложени в тежест на ответника, тъй като с поведението си той не е дал повод за завеждане на отрицателния установителен иск по причина, че след обезсилване на заповедта за изпълнение не е предприемал никакви действия за събиране на вземането по договора за кредит.
След преценка на обстоятелствата, релевантни за разрешаване на спора за разноските, Бургаски апелативен съд е приел, че липсата на предприети от страна на ответника действия, в т. ч. и съдебни, насочени към търсене на изпълнение на вземането, е пречка разноските да бъдат възложени върху ответника. Изразил е становище, че принципната възможност в определен момент ответникът да отправи към ищеца претенции за вземането си не е равнозначна на реално предприети съдебни действия за събиране на вземането и не може да се направи извод, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото. Преценил е, че направеното в съдебно заседание на 31.05.2018 г. признание на иска обвързва валидно ответника, като признанието обхваща цялото вземане, а не само част от него, доколкото постановяването на решение при условията по чл.237 ГПК би било невъзможно, ако признанието е за част от вземането.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Бургаски апелативен съд определение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на определението.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и Тълкувателно решение № 6/2014 г. и с посочена казуална практика на ВКС по следните значими за изхода на делото въпроси : „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност; Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни”. Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са обуславящи за формиране на решаващите правни изводи на съда по конкретното дело, и по отношение на тях не е осъществена поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е обсъдил доказателствата и доводите, които е преценил като значими за правилното разрешаване на разглеждания във въззивното производство спор – налице ли е основание за разпределяне на разноските съобразно правилото на чл.78, ал.2 ГПК. П. по този начин, съдът не се е отклонил от цитираната в изложението задължителна и казуална практика на ВС и ВКС по въпроса за съдържанието на мотивите към съдебния акт и за задължението на съда да обсъди в съвкупност всички доказателства и доводи на страните. Твърдението на частния жалбоподател, че съдът не е обсъдил всички негови твърдения в исковата молба за извънпроцесуални действия на ответника, разкриващи намерение да поддържа претенциите си за спорното вземане в бъдеще и провокирали предявяването на иска, съставлява оплакване за процесуална незаконосъобразност на въззивното определение и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е извън очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване. Поради изложеното не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
Не е осъществено и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поддържано бланкетно във връзка с въпросите : „Налице ли е хипотезата по чл.78, ал.2 ГПК за възлагане на разноските на ищеца, ако ответникът е оспорил допустимостта на иска, признанието му е заявено като евентуално и искът е признат частично; Може ли хипотезата по чл.78, ал.2 ГПК за възлагане разноските на ищеца да се мотивира само с постановяване решение при признание на иска, ако ответникът е оспорил допустимостта на иска, признанието е заявено като евентуално и искът е признат частично”. Въпросите са зададени с оглед тезата на частния жалбоподател, че ответникът не е признал иска безусловно и че признанието не обхваща цялото спорно вземане, предмет на предявения отрицателен установителен иск. От мотивите към обжалваното определение е видно, че въззивният съд не е възприел тази теза и че е приложил разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК, след като е констатирал, че с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и признал валидно иска за цялото вземане. Неотносимостта на въпросите към решаващите изводи на въззивния съд изключва общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и прави безпредметно обсъждането на бланкетно заявената допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е искането на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното определение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на подлежащите на касационно обжалване актове на въззивните съдилища, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивният съдебен акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Частният жалбоподател е аргументирал основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с доводи, които се припокриват с поддържаните в частната касационна жалба основания за неправилност на обжалваното определение, а именно – че при постановяване на определението въззивният съд не е съобразил, че ответникът е оспорил допустимостта на иска, че е признал иска само частично и че признанието е заявено при условията на евентуалност. Поддържаните доводи не насочват към очевидна неправилност на обжалваното определение, а и в рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не преценява определението като очевидно неправилно, поради което не счита за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 255 от 12.09.2018 г., постановено по ч. т. д. № 197/2018 г. на Бургаски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :