О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 637
гр. София, 13.11. 2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 791/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н. П. от [населено място] – чрез адв. П. К. от САК, срещу решение № 2414 от 16.10.2018 г., постановено по в. гр. д. № 2366/2018 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 8181 от 05.12.2017 г. по гр. д. № 16956/2015 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от А. Н. П. против ЗК „Л. И.” АД пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.), заявен като частичен за сумата 70 000 лв. от вземане с общ размер 90 000 лв., за разликата над сумата 30 000 лв. до претендираните 70 000 лв.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна и за уважаване на иска в пълен размер с присъждане на разноски. Касаторката поддържа, че въззивният съд не е анализирал задълбочено и в съвкупност доказателствата по делото, не е съобразил всички релевантни за справедливия размер на обезщетението факти и не е взел предвид лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, в резултат на което е определил обезщетение в занижен размер, който не удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Позовава се и на неизпълнение на задължението на въззивния съд да мотивира изводите си относно справедливия размер на обезщетението.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът по касация ЗК „Л. И.” АД – [населено място], е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да отмени частично решението на Софийски градски съд и да отхвърли предявения от А. Н. П. против ЗК „Л. И.” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 30 000 лв. до присъдените от първата инстанция 70 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от ищцата при ПТП на 25.08.2015 г., е необходима и достатъчна сумата 30 000 лв., с която се съизмерява справедливия размер на дължимото обезщетение.
При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид момента на проявление на вредите, възрастта на ищцата по време на произшествието – 46 г., броя и вида на получените травми, интензитета и продължителността на понесените по повод на травмите болки и страдания, периода на лечение и възстановяване, както и цялостното отражение на инцидента върху живота и бита на ищцата. Изводите за размера на обезщетението са формирани след обсъждане и преценка на заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебномедицинска експертиза и на показанията на свидетелката В. Джонгарска. От експертното заключение е установено, че вследствие на произшествието ищцата е получила кръвонасядания на гръдния кош, корема, двете хълбочни области и охлузване на дясното коляно, счупване на 7-мо ребро вляво и минимален хемоторакс, счупване на 1-ви поясен прешлен; Кръвонасяданията и охлузванията са отзвучали за около 10 дни, а хемотораксът се е абсорбирал за около 20 дни; Възстановяването след счупването на поясния прешлен е продължило между 6 и 9 месеца, като през шестте месеца ищцата е носила корсет. Вещото лице, изготвило експертизата, е обяснило при разпита в съдебно заседание, че е извършило личен преглед на ищцата, при който не са констатирани невъзстановени увреди от произшествието, а оплакванията, които има ищцата, са във връзка с проведено преди произшествието оперативно лечение на дискова херния. Свидетелката Джонгарска е депозирала показания, че е видяла ищцата непосредствено след произшествието като състоянието й било тежко, изпитвала силни болки, била трудно подвижна, дишала трудно и се оплаквала от силни болки в гърба; Около 3 месеца след инцидента тя се нуждаела от чужда помощ и носила корсет, а болките й продължавали и по време на разглеждане на делото. Като е отчел обстоятелствата, че от произшествието са получени две по-сериозни увреди – счупване на ребро и на поясен прешлен, от които ищцата е напълно възстановена, и че болките, страданията и неудобствата по повод на травмите са преодолени за срок от 9 месеца, съдът е преценил, че изискването за справедливост ще бъде удовлетворено с присъждане на обезщетение от 30 000 лв. В мотивите към решението съдът е посочил, че размерът на обезщетението е съобразен и със социално – икономическата обстановка в страната към датата на причиняване на деликта като отправна точка за справедливостта по чл.52 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е формулирала множество въпроси, които според преценката й „са значими за изхода на делото и са свързани с правилното приложение на принципа на справедливост” :
І-ва група въпроси : „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г.; Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалата и последици за здравето и психиката й и да съобрази значението на всяко увреждане; длъжен ли е да отчете неочакваниия и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания; Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране”, както е направено в обжалваното решение; Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение; За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение точната преценка на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията”.
ІІ-ра група въпроси : „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата; Нарушен ли е принципа за справедливост и задължителната практика по приложение на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004 – 2008 г./, но при лимит 5-10 пъти по-нисъкт от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установения лимит към датата на събитието и факта, че то съобразява или е достатъчно за посочи, че обезщетението определено към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действителния лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението като съпостави аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита” достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит; Длъжен ли е съдът при определяне на справедливото обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити; Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”; В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите; Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит, както и със съдебната практика при напълно аналогични случаи и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост”.
ІІІ-та група въпроси : „Ако два съдбни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие; За дължимото от въззивната инстанция мотивиране и излагане на съображения ри отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди в обжалвания – чл.269, изр.2 ГПК, размер и за необходимост за преценка съответствието на решението на САС със задължителната за него практика по т.1 на чл.280 ГПК – т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението, дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви или е необходимо да се обосноват и изложат съображенията, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията и за отхвърляне на иска обезщетяване на неимуществените вреди, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни във всеки отделен случай са релевантни за определянето му”.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и в Тълкувателно решение № 1/2001 на ОСГТК на ВКС, както и с казуална практика на ВКС, обективирана в посочени в изложението решения. За част от въпросите се сочи и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргумент, че е необходимо да се уеднакви практиката на съдилищата с цел прилагане на еднакви критерии за справедлив размер на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди.
Първата и втората група въпроси са относими към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор и са значими за изхода на делото (макар в по-голямата си част да са насочени към оспорване на правилността на решението), но по отношение на тях не са осъществени специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК допълнителни предпоставки.
С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. В т.11 на постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В т. ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. Задължителните указания на Пленума на ВС са намерили отражение и в създадената при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, част от която е обективирана в посочените от касаторката съдебни решения (чието изброяване не е необходимо). В постановените от различни състави на ВКС решения е изразено разбирането, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”. В практиката на ВКС по чл.290 ГПК е възприето и разрешението, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Относно значението на лимитите на застрахователна отговорност следва да се има предвид решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., според което лимитите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението за неимуществени вреди.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост”. Съобразени са както общите критерии, указани в ППВС № 4/68 г., така и специфичните за спора обстоятелства като възраст на пострадалата, брой и характеристики на получените телесни травми, интензитет и продължителност на търпените по повод на травмите болки, страдания и неудобства, особености и времетраене на лечебния и възстановителния процес, цялостно отражение на събитието върху живота, бита и здравето на пострадалата. Присъждането на обезщетение в размер, по-нисък от определения от първоинстанционния съд, е мотивирано от въззивния съд с основаните на заключението на медицинската експертиза изводи, че ищцата се е възстановила напълно от травмите в рамките на 9 месеца, че няма неблагоприятни остатъчни последици от травмите за нейното здраве и телесна цялост и че твърдените в исковата молба остатъчни болки и неразположения, с оглед на които е претендирано обезщетение от 70 000 лв., не се намират в причинна връзка с увреждащото ПТП, а са свързани с претърпяна по-рано операция на дискова херния. Размерът на присъденото от въззивния съд обезщетение е съобразен и с действалите към момента на проявление на вредите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гржданска отговорност” на автомобилистите, а как точно съдът е мотивирал значението на лимитите на застрахователна отговорност за размера на обезщетението (в каквато насока са зададените в изложението въпроси) не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Посочването или непосочването на всички конкретни обстоятелства, с оглед на които е определен справедливия размер на обезщетението, зависи от преценката на съда как да структурира мотивите към собственото си решение и как да обоснове какво обезщетение се дължи. За селектирането на касационната жалба е от значение дали от мотивите може да се направи категорично заключение, че съдът е обсъдил всички установени по конкретното дело факти, релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, а в случая мотивите към обжалваното решение позволяват да се направи такова заключение. Решаващите изводи на въззивния съд за размера на дължимото обезщетение са формирани в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, както и със създадената при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС, което е достатъчно, за да се отрече наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същевременно при съществуващата задължителна и казуална практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, за която не е обоснована необходимост да бъде променяна или осъвременявана в аспекта на разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроси, касаещи критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и значението на лимитите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, е лишено от основание.
Третата група въпроси не притежават характеристиката на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, а представляват оплаквания за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали въззивният съд е приложил правилно процесуалния закон, поради което касационно обжалване по зададените в тази насока „въпроси” не може да се допусне и не се налага обсъждане на сочената във връзка с тях задължителна и казуална практика на ВКС.
По изложените съображения решението по в. гр. д. № 2366/2018 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователно е и искането на касаторката въззивното решение да се допусне до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения е въведена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. В процесуалния закон не са уредени критерии за разграничаване на очевидната неправилност от неправилността, произтичаща от касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Независимо от това фактът, че очевидната неправилност е изведена от законодателя като основание за допускане на касационно обжалване, означава, че тя е налице тогава, когато решението на въззивния съд страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” – въз основа на мотивите към решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия.
Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” – във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” – въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради което подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В случая касаторката е обосновала очевидната неправилност на въззивното решение с доводи за „очевидно несъответствие на фактическите изводи на съда на установените по делото доказателства и факти, което предпоставя грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда, т. е. нарушаване на логическите правила при вземане на решението и правилното определяне на справедливо по размер обезщетение”, както и с доводи за неотчитане на тежестта на едно от получените при произшествието увреждания – счупване на поясен прешлен, и на произтеклите от него неблагоприятни последици. Поддържаните доводи не насочват към очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а предполагат извършване на проверка от касационната инстанция на обосноваността на обжалваното решение и на законосъобразното формиране на изводите на въззивния съд за дължимия справедлив размер на претендираното с иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) обезщетение. Необходимостта от такава проверка е несъвместимо с очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за нужно да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед недопускане на касационното обжалване касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 150 лв., определен съгласно чл.37 от Закона за правната помощ във вр. с чл.25 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2414 от 16.10.2018 г., постановено по в. гр. д. № 2366/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. Н. П. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ап.2, да заплати на ЗК „Л. И.” АД с ЕИК[ЕИК] сумата 150 лв. (сто и петдесет лв.) – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :