О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 672
София, 27.11.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3772/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], и [фирма] – [населено място], против въззивно решение № 1199 от 06.06.2014 г., постановено по т. д. № 4868/2013 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е отменено решение № 1315 от 18.07.2013 г. по т. д. № 57/2012 г. на Софийски градски съд в частта, с която е прекратено производството по иска с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.485, ал.1 ТЗ във вр. с чл.538, ал.1 ТЗ във вр. с чл.481, ал.1 ТЗ за установяване, че [фирма] дължи на [фирма] сумата 18 847.16 евро, равняваща се на 36 861.84 лв. по запис на заповед от 12.11.2008 г., обезсилено е същото решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.538, ал.1 ТЗ във вр. с чл.481, ал.1 ТЗ за сумата 18 030.30 евро, равняващи се на 35 264.20 лв., дължима по запис на заповед от 12.11.2008 г., и делото е върнато на Софийски градски съд за разглеждане и произнасяне от друг състав по предявения от [фирма] иск срещу [фирма] и [фирма].
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се прави искане за отмяна на решението, за оставяне без разглеждане на иска срещу [фирма] и за отхвърляне на иска срещу [фирма], евентуално – за отхвърляне на исковете срещу двете дружества, с присъждане на разноски.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], е депозирал писмен отговор, в който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски /адвокатско възнаграждение/.
Производството по т. д. № 57/2012 г. е образувано по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] срещу [фирма] и [фирма] иск за установяване съществуването на парично вземане солидарно към двамата ответници, произтичащо от запис на заповед от 12.11.2008 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. В исковата молба са наведени твърдения, че [фирма] е издател на записа на заповед, а [фирма] – авалист, като записът на заповед е издаден за обезпечаване на задължения на [фирма] в качеството му на лизингополучателя по сключен с [фирма] договор за финансов лизинг № 2924/12.11.2008 г.
С решение № 1315 от 18.07.2013 г. Софийски градски съд е оставил без разглеждане иска срещу [фирма] и е прекратил производството по него, след като е приел, че искът е процесуално недопустим, тъй като не е предявен за установяване на вземането, за което е подадено заявлението и е издадена заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК. Изводът за недопустимост на иска е аргументиран със съображения, че със заповедта за изпълнение ответникът [фирма] е осъден да заплати сумата по записа на заповед в качеството на издател и солидарен длъжник, а искът по чл.422, ал.1 ГПК е предявен за установяване на парично вземане по записа на заповед, за което ответникът се е задължил в качеството на авалист. Със същото решение Софийски градски съд е отхвърлил като неоснователен иска срещу [фирма] с мотив, че за ищеца – кредитор не е възникнало твърдяното в исковата молба каузално задължение за плащане на неустойка по чл.11 от договора за лизинг, обезпечено със записа на заповед, и че предвид сключено между страните по договора споразумение с характер на новация записът на заповед не обезпечава задълженията на лизингополучателя по новираното лизингово правоотношение.
За да отмени първоинстанционното решение в частта за прекратяване на производството по иска срещу [фирма], Софийски апелативен съд е приел, че искът не е недопустим. Въззивният съд е преценил, че искът е предявен за установяване съществуването на вземането по записа на заповед от 12.11.2008 г., за което е образувано заповедното производство и което е предмет на издадената заповед за изпълнение, постановяваща солидарно осъждане на двамата ответници да заплатят на заявителя – ищец обещаната със записа на заповед парична сума. В зависимост от посочения извод, след отмяна на решението в частта за прекратяване на производството по чл.422, ал.1 ГПК, делото е върнато на първоинстанционния съд за разглеждане и произнасяне от друг състав по предявения срещу [фирма] установителен иск за съществуване на вземането, предмет на заповедта за изпълнение.
По отношение на иска срещу [фирма] въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение за отхвърлянето му е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване на основание чл.270, ал.1, изр.3 ГПК. Недопустимостта на решението е аргументирана със съображения за допуснато от първоинстанционния съд в нарушение на чл.215, ал.1 ГПК изменение на иска, чрез което е разграничено по размер дължимото от двамата ответници вземане, и със съдържащото се в исковата молба искане за установяване на вземането солидарно към двамата ответници, предпоставящо произнасяне по същество с единен съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване със следните въпроси : 1. Следва ли да е налице пълно тъждество по отношение на основание на предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК и основанието, на което е заявено по чл.417 ГПК и разпоредено изплащане на сумата със заповедта за изпълнение; 2. Налице ли е правен интерес за ищеца от водене на иск по чл.422 ГПК на основание, различно от заявеното в производството по чл.417 ГПК, респективно от основанието, на което е разпоредено изплащане на сумата в заповедта за изпълнение; 3. Допустимо ли е съдът да прави квалификация на иска на база представените по делото доказателства или е ангажиран от формулираното от ищеца искане в петитума на исковата молба; 4. Когато записът на заповед е издаден не за създаване на дълг на самостоятелно основание, а за обезпечаване на дълг по каузално правоотношение, което е новирано, записът на заповед като обезпечение продължава ли да играе обезпечителна функция за новираното задължение при положение, че издателят и авалистът не са дали съгласие за това; 5. Нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави клауза за компесаторна неустойка, дължима поради неплащане на част от задължение по договор, уговорена в размер на неплатената част от договора; 6. Задължението на авалиста е ли самостоятелно такова или е тъждествено на задължението на издателя на записа на заповед и като такова следва ли искът против авалиста да се основава на друго основание и в друго качество, различно от основанието на иска против издателя; 7. При повдигнат спор за дължимост на задължението по каузалното правоотношение следва ли съдът да изследва същото при издаден менителничен ефект за обезпечаване вземанията по каузалното правоотношение. За въпросите по п.1 – п.5 се твърди, че поради липса на съдебна практика по тях са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а за въпросите по п.6 и п.7 – че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 126/26.08.2013 г. по т. д. № 444/2011 г. на ІІ т. о. и решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ІІ т. о.
Първите два въпроса са поставени поради несъгласието на касаторите с извода на въззивния съд за допустимост на иска срещу [фирма], предвид тъждеството на вземането, за което е ангажирана отговорността на дружеството със заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, и вземането, за чието установяване е предявен установителният иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК. Преценката на въззивния съд за тъждество на вземанията, предмет на заповедното и на исковото производство, като предпоставка за допустимост на предявения установителен иск е от значение за правилността на въззивното решение. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното въззивно решение, а селектира касационните жалби в зависимост от специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Поради изложеното евентуалната неправилност на извода на въззивния съд за допустимост на иска срещу [фирма] не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. От значение за правилността на решението е и третият въпрос, свързан с квалификацията на предявения иск, с оглед на което и този въпрос не може да бъде подведен под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК.
Несъответствието на въпросите по п.1 – п.3 с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължението да се произнася по бланкетния довод на касаторите за наличие на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че съществува трайна и непротиворечива практика на ВКС, в която е възприето разрешението, че искът по чл.422, ал.1 ГПК се предявява за установяване съществуването на паричното вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение, и че правен интерес от воденето на такъв иск възниква тогава, когато с възражение в срока по чл.414 ГПК длъжникът е оспорил вземането, което е предмет на издадената срещу него заповед за изпълнение. Задължителната практика съществува и по въпроса как съдът определя правната квалификация на иска, като практиката е в смисъл, че правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на фактическите твърдения на ищеца в обстоятелствената част на исковата молба и формулирания във връзка с тях петитум. Предвид изложеното, касационното разглеждане на поставените въпроси няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изяснен с т.4 от цитираното тълкувателно решение.
Неоснователно е искането на касаторите за допускане на касационно обжалване по останалите въпроси, формулирани в п.4 – п.7 от изложението. Въпросите касаят съществото на правния спор, въведен с иска по чл.422, ал.1 ГПК, но тъй като въззивният съд се е произнесъл с решението си само по допустимостта на иска, не и по неговата основателност, те не са обсъждани при постановяване на въззивния акт и не са обусловили изхода на производството по чл.422, ал.1 ГПК. След като не са обсъждани в решението, въпросите по п.4 – п.7 не кореспондират нито с общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, нито с твърдяната от касаторите допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по т. д. № 4868/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация е поискал, но не е доказал да е извършил разноски за адвокатско възнаграждение за целите на производството по чл.288 ГПК. При липса на доказателства и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1199 от 06.06.2014 г., постановено по т. д. № 4868/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :