О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 115
София, 11.02.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 796/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение №2102 от 18.11.2014 г., постановено по т.д. №1934/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, 5 с-в, в частта му, с която /след частична отмяна на решение от 26.03.2014г., постановено по т.д.№86/2013г. по описа на Окръжен съд- Враца/, са отхвърлени исковите претенции за сумата 34 170.04 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, поради нарушение на процесуалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че неправилно въззивният състав не е приел, че ответното дружество е признало дълга, с което е прекъсната давността. Сочи се, че прекъсването на давностния срок може да бъде установено с всички доказателствени средства, включително и въз основа на посочените в експертизата документи, както и чрез обясненията на вещото лице, дадени в открито заседание. Същевременно се излагат съображения, че приложените към заключението документи в подкрепа на формираните от вещото лице констатации, съставляват неразделна част от заключението му и се ползват с доказателствена сила, без да е необходимо същите да бъдат изрично приети от съда. Сочи се, че решаващият съд е допуснал процесуално нарушение, след като с доклада по делото, не е дал указания на страната, че следва да сочи доказателства за прекъсване на давността. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя три процесуалноправни въпроса: 1.„Допустимо доказателствено средство ли са констатациите на вещото лице в заключението и дадените от него показания като свидетел в съдебно заседание за установяване: наличие на действия от страна на длъжника, с които се прекъсва давностния срок / в случая признание на дълга/? 2. ”Би ли могло да се приеме, че приложените към заключението на вещото лице документи в подкрепа на формираните от него констатации, са неразделна част от заключението и като неразделна част от него, те се ползват с доказателствена сила или за да имат доказателствена сила тези документи, следва да бъдат приети с изричен акт на съда”? и 3. ”При условие, че първоинстанционният съд е приел констатациите, съдържащи се в заключението на вещото лице, ведно с приложените към заключението документи като годно доказателствено средство за установяване на обстоятелството наличие на признание за дълга, което прекъсва давностния срок, а въззивният съд не ги приема като годно доказателствено средство, което да установи това обстоятелство, допуснал ли е решаващият съд процесуално нарушение като с доклада по делото не е дал указания на страната, че следва да сочи доказателства в тази насока? В тази връзка, съществува ли задължение за съда в изпълнение на служебното начало да приеме по свой почин тези доказателства?”. Касаторът поддържа, че поставените от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
В писмен отговор по чл.287 ал.1 ГПК пълномощникът на ответното дружество [фирма] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради липсата на основанията за това, предвидени в чл.280 ал.1 ГПК. Сочи се, че в изложението касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Същевременно в отговора на касационната жалба се излагат съображения, че въззивният състав не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила при събирането и при обсъждането на доказателствата. С отговора се претендират разноски за касационната инстанция, включващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №41 от 26.03.2014г., постановено по т.д.№86/2013г. по описа на Окръжен съд-Враца, са уважени частично до размер на сумата 34 185.65 лв.. предявените по реда на чл.422 ал.1 ГПК от [фирма] срещу [фирма] положителни установителни искове, включващи дължими суми от ответното дружество за потребена и незаплатена топлоенергия и битово горещо водоснабдяване за периода от 30.04.2009г. до 31.01.2011г., както и дължимо обезщетение за забавено плащане за същия период. С обжалваното решение №2102 от 18.11.2014 г., постановено по т.д. №1934/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, 5 с-в, въззивният състав е отменил първоинстанционното решение в частта му, с която предявените от [фирма] искове са уважени съответно за разликата от 15.61 лв. до 34 185.65 лв., като е отхвърлил исковете за посочената разлика от 34 170.04 лв.
В атакуваното решение въззивният състав е приел, че сумите по представените с исковата молба фактури, предмет на производството чл. 422 ал.1 ГПК, са били дължими ответното дружество [фирма]. Този извод е направен след като съдът е кредитирал приетото пред първата инстанция заключението на вещото лице по извършената съдебно-счетоводна експертиза относно редовното осчетоводяване на процесните фактури, изготвените от страните данъчни фактури, извършените от ответника частични плащания, включително чрез споразумение за извършено прихващане . В обжалваното решение изрично е посочено, че съдът възприема заключението по експертизата относно размера на претендираните и доказани задължения, както и относно поредността на погасяване на задълженията, съобразно чл.41 ал.4 от Общите условия на [фирма] за продажба на топлинна енергия във връзка с чл.76 ал.2 ГПК, но не и в частта относно становището на вещото лице, че е налице признание на дълга като основание за прекъсване на давността.
Установявайки задължението на [фирма] към [фирма] по процесните фактура, въззивният съд е приел за основателно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност за вземанията на ищеца до размер на сумата 34 170.04 лв. – начислена топлоенергия и битово горещо водоснабдяване за периода от 30.04.2009г. до 31.01.2011г. и обезщетение за забавено плащане за същия период. Според въззивният състав протоколът за прихващане и писмото за признаване на счетоводни салда /приложени към заключението на вещото лице/ не могат да се ценят като доказателства, установяващи признание на задълженията по см. на чл.116 б.а ЗЗД, тъй като не са представени и приети като доказателства по делото. Същевременно в обжалваното решение е изложено виждането на съда, че обстоятелството дали с приложените към експертизата документи се установява признаване на дълга, респ. дали с тях се прекъсва давността по чл.116 б.а ЗЗД не се включва в задачата и компетентността на вещото лице. Посочено е, че доколкото тези документи са приложени към делото като приложение към експертизата, но не са представени от ищеца и не са приети от съда, те не представляват писмени доказателства, установяващи тезата на ищеца /чиято е доказателствената тежест/, че давността е прекъсната. На тази база въззивният състав е приел, че вземанията на [фирма] с падеж, настъпил преди 2.08.2010г. / 3 години преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК/ на основание чл.111 б.в.ЗЗД са погасени по давност.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не е налице общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставения от касатора процесуалноправен въпрос:.„Допустимо доказателствено средство ли са констатациите на вещото лице в заключението и дадените от него показания като свидетел в съдебно заседание за установяване: наличие на действия от страна на длъжника, с които се прекъсва давностния срок / в случая признание на дълга/?”. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Т..решение №1/189.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният по-горе въпрос не е обусловил решаващата воля на съда, тъй като отговорът на въпроса, свързан с преценката на действията на длъжника като признание на дълга и като основание за прекъсване на давността, не е предмет на счетоводната експертиза. Въззивният състав изрично е посочил, че преценката на релевантните обстоятелства за приложението на чл.116 б.а ЗЗД е изцяло правен въпрос и е от изключителната компетентност на съда, а не на вещото лице. Фактът, че в заключението и в обясненията, дадени в открито заседание, вещото лице е изразило становище, че според него е налице признаване на задължението, е ирелевентен за въззивния съд, и като такъв, не е обусловил значимия за спора правен въпрос.
По отношение на втория процесуалноправен въпрос: ”Би ли могло да се приеме, че приложените към заключението на вещото лице документи в подкрепа на формираните от него констатации, са неразделна част от заключението и като неразделна част от него, те се ползват с доказателствена сила или за да имат доказателствена сила тези документи, следва да бъдат приети с изричен акт на съда”? настоящият състав намира, че отговорът на въпроса е обусловил изхода на делото и попада в общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая обаче не е налице допълнителната предпоставка, посочена от касатора, по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация. От една страна следва да се има предвид, че в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не излага съображения защо счита, че поставеният въпрос поражда необходимост за промяна на създадена, поради неточно тълкуване съдебна практика или за нейното осъвременяване, както и че законът е неясен, непълен или противоречив. От друга страна не е налице непротиворечива съдебна практика за това, че непредставени и неприети от съда писмени доказателства, включително и приложени материали към заключението на вещото лице / в случая те дори не са заверени от страната за нуждите на конкретното дело съгласно чл.183 ГПК/, не се приобщават към доказателствения материал по делото. В контекста на изложеното настоящият състав намира, че въпросите свързани с допускането на доказателствата и тяхното събиране, не предполагат необходимост от промяна, допълване или осъвременяване на съществуващата по тях съдебна практика, нито от промяна на законодателството.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и с оглед поставените въпроси: При условие, че първоинстанционният съд е приел констатациите, съдържащи се в заключението на вещото лице, ведно с приложените към заключението документи като годно доказателствено средство за установяване на обстоятелството наличие на признание за дълга, което прекъсва давностния срок, а въззивният съд не ги приема като годно доказателствено средство, което да установи това обстоятелство, допуснал ли е решаващият съд процесуално нарушение като с доклада по делото не е дал указания на страната, че следва да сочи доказателства в тази насока? В тази връзка, съществува ли задължение за съда в изпълнение на служебното начало да приеме по свой почин тези доказателства?”. Така поставените въпроси не са обуславящи за изхода на конкретния спор, защото са зададени без да бъдат отчетени конкретните обстоятелства, от значение за процесуалните действия, както на първоинстанционния, така и на въззивния съд. В случая нито с исковата молба, нито с допълнителната искова молба /след отговора на исковата молба и направено от ответника възражение за давност/, ищецът не се е позовал на споразумение на страните от 12.04.2012г. за прихващане, свързано с негово твърдение за прекъсване на давността. Пред въззивната инстанция [фирма] е поискала евентуално събиране на доказателства относно реалната доставка на топлоенергията, осчетоводена във фактурите, но не и за представяне на протокола за прихващане. В тази връзка не е налице хипотезата на т.3 от Т..решение №1/2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК за задължение за служебно събиране на доказателства от въззивния съд. Поставените въпроси не могат да бъдат определени и като въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по аналогични съображения на тези, изложени по-горе относно въпроса за приобщаването на документи като доказателства по делото.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решение №2102 от 18.11.2014 г., постановено по т.д. №1934/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, 5 с-в, в обжалваната му част. На основание чл.81 ГПК във вр. с чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество сумата 500 лв. – заплатено от ответника адвокатско възнаграждение на адв.Л. В.-В. за изготвяне на отговора на касационната жалба.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2102 от 18.11.2014 г., постановено по т.д. №1934/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, 5 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 500лв. /петстотин лева/ – разноски пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: