О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 246
гр. София, 22.04.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2709/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Е. Строй” ООД със седалище в [населено място] срещу решение № 1534 от 20.06.2018 г., постановено по в. т. д. № 394/2018 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 01.11.2017 г. по т. д. № 9009/2016 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Е. Строй” ООД против „Г.” ООД искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.232, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите 59 880 лв. – претендирана наемна цена на механизация (колесен трактор, верижен трактор, комбиниран трактор и самосвали) за изпълнение на обект „Аварийно отводнителни строителни работи от км.117+400 до км.118+100в гара „Юнак” по трета главна жп линия София – В. Фериботна”, за която е издадена фактура № 130/08.06.2015 г., и 6 529.21 лв. – лихва за забава за периода от 27.07.2015 г. до 01.08.2016 г., и на ответника са присъдени разноски по чл.78, ал.3 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с него е потвърдено недопустимо решение на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен непредявен иск при обсъждане единствено на неотносими юридически факти – предадена ли е в държане на ответника процесната строителна механизация и поето ли е задължение от ответника да заплати на ищеца цена за държането. Навеждат се и оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост, нарушения на материалния закон при определяне на правната квалификация на спорното право и разрешаване на спора за дължимост на претендираното с главния иск вземане, както и поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата и установяването на релевантните за спора факти.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Г.” ООД – [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Е. Строй” ООД против „Г.” ООД искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.232, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите 59 880 лв. и 6 529.21 лв., Софийски апелативен съд е приел, че ищецът не е доказал твърденията си за сключен с ответника договор за наем на строителна механизация и за възникнало от него задължение за ответника за заплащане на наемна цена в размер на 59 880 лв.
Въззивният съд е преценил като неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ищеца, че първоинстанционният съд е дал грешна правна квалификация на иска за сумата 59 880 лв. и че основанието на иска е различно от това, по което се е произнесъл съдът. Изложил е съображения, че в първоначалната и в допълнителната искова молба, както и в уточнителна молба от 08.02.2017 г., ищецът е навел ясни и безпротиворечиви твърдения за предоставяне на процесната строителна механизация под наем на ответника за извършване на възложени му от трето лице СМР, за съставяне на протокол № 1/04.06.2014 г. за предаване на машините и на фактура № 130/08.06.2015 г. за дължимата наемна цена, за сключване на устен договор за наем и за постигане на съгласие с ответника цената да е тази, която е уговорена в друг писмен договор от 04.03.2015 г. между двете дружества, с който са предоставени под наем технически средства за друг обект в [населено място]. Препратил е и към изявлението на процесуалния представител на ищеца в първото заседание по делото, че отдаването под наем на процесните технически средства е на база машиносмени и дължимият наем е изчислен по този начин. Като е взел предвид въведените с исковата молба и уточненията към нея фактически твърдения и формулирания петитум, въззивният съд е направил извод, че определената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска за главница – чл.79, ал.1 вр. чл.232, ал.2 ЗЗД, е правилна и не се налага да бъде променяна. Изразил е становище, че наличието на сключен договор за наем с твърдяното в исковата молба съдържание е от значение за основателността на исковата претенция и не се отразява на правната квалификация на иска.
От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че ответникът „Г.” ООД е изпълнявал СМР на обект „Аварийно отводнителни строителни работи от км.117+400 до км.118+100в гара „Юнак” по трета главна жп линия София – В. Фериботна” по възлагане от „И. строителство” Е.; че ищецът е наел строителната механизация, за която претендира наем, от „Строй Транс В.” Е. с договор от 14.03.2015 г. за срок от 105 дни, считано от откриването на строителната площадка за същия обект, като за ползването й са съставяни дневни актове за работа, подписвани от представител на наемателя; че между ищеца и ответника са съществували договорни правоотношения (различни от твърдяното в исковата молба) по повод на обекта – договор за доставка на материали; че ищецът е издал протокол № 1/04.06.2015 г. за отдадени под наем технически средства с вписана наемна цена и фактура № 130/08.06.2015 г. за отдадени под наем технически средства, съгл. цитирания протокол, на стойност 59 880 лв. с ДДС, които не са подписани от представител на ответника и не са осчетоводени в ответното дружество. За установяване на твърденията на ищеца, че е предоставил спорните машини на ответника за ползване срещу наем, въззивният съд е анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства. От доказателствата съдът е приел, че спорната строителна механизация се е намирала на обекта, на който ответникът е изпълнявал СМР, и че с нея са извършвани изкопни работи и са извозвани земни и скални маси, като възлагането на конкретната работа и отчитането на продължителността й е осъществявано от представител на ищеца.
Преценявайки в съвкупност установените по делото факти, въззивният съд е приел, че от тях не може да се направи категоричен извод, че намиращите се на строителния обект машини, наети от ищеца от трето лице, са предадени на ответника за временно възмездно ползване срещу поето от последния задължение за плащане на наем. В тази насока съдът е отчел наличието на друго договорно правоотношение между страните по повод на същия обект, във връзка с което ищецът е наемал строителна техника и е възлагал на обслужващия я персонал изпълнение на определени видове СМР, както и липсата на убедителни доказателства, че работата със спорните машини е извършвана от служители на ответника и че машините са били в държане на същия. За недоказано съдът е счел твърдението на ищеца, че е предал машините на ответника, като е посочил, че едностранно изготвеният от ищеца протокол за предаване от 04.06.2015 г. не носи подпис на представител на ответника и не е отразен в счетоводните му книги. Изводът, че ищецът не е доказал сключването на договор за наем с ответника, е аргументиран и с липсата на доказателства за постигнато между страните съгласие относно наемната цена, включително с оглед на факта, че издадената от ищеца фактура за наемна цена 59 880 лв. не е подписана от представител на ответника и не е осчетоводена при него. Възражението на ищеца, че ответникът е получил протокола и фактурата на 23.06.2015 г. и понеже не ги е оспорил веднага, следва да намери приложение чл.301 ТЗ, не е възприето от въззивния съд с мотив, че не е доказано протоколът и фактурата да са получени от ответното дружество.
В заключение въззивният съд е формирал извод, че ищецът не е доказал наличието на правоотношение между него и ответника, породено от неформален (устен) договор за наем, по силата на което за ответника да е възникнало задължение за плащане на наемна цена в претендирания с иска по чл.79, ал.1 вр. чл.232, ал.1 ЗЗД размер. Поради неоснователността на иска за основното вземане за неоснователен е счетен и акцесорният иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД.
Въззивният съд е изложил и съображения за неоснователност на доводите на ответника – жалбоподател, че за да се произнесе по основателността на исковите претенции, съдът следва да обсъди и доказателствата за сключен между страните договор за изработка и за обема и стойността на изпълнената по него работа, тъй като ползването на спорните машини е осъществено в процеса на изпълнение на този договор. В мотивите към решението съдът е посочил, че предмет на делото е претенция за наемна цена, а не за възнаграждение по договор за изработка на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, поради което обстоятелствата относно евентуален договор за изработка са извън предмета на разглеждания спор.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С касационната жалба касаторът е въвел оплакване за процесуална недопустимост на въззивното решение, а съгласно чл.280, ал.2, пр.1 ГПК, когато съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, то се допуска до касационно обжалване. От данните по делото и от мотивите към въззивното решение обаче не може да се направи предположение, че обжалваното решение на Софийски апелативен съд е недопустимо. В съответствие с правомощията си на инстанция по съществото на спора въззивният съд е определил предмета на делото и правната квалификация на предявения по делото иск като е изходил от фактическите твърдения на ищеца в първоначалната и в допълнителната искови молби и от формулирания във връзка с тях петитум. С решението съдът се е произнесъл относно съществуването на претендираното вземане със съдържанието, с което то е индивидуализирано в исковата молба, като е отхвърлил иска по съображения за недоказаност на твърдените в молбата факти, посочени от ищеца като основание за възникване на вземането. Решението не е постановено по непредявен иск, както твърди касаторът, а несъгласието на последния с извода на съда за недоказаност на правопораждащите спорното вземане юридически факти и конкретно – сключен между страните договор за наем на строителна механизация, е без значение за допустимостта на решението.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото множество въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/20019 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че не може да се допусне касационно обжалване по въпроси, които имат значение за правилността на въззивното решение, тъй като се отнасят до обсъждането и преценката на доказателствата от въззивния съд, до възприемането на фактическата обстановка по спора и до законосъобразността на направените от съда изводи.
Първият въпрос в изложението „Следва ли съдът да оказва съдействие на страните по чл.7 ГПК за изясняване на фактическите твърдения и правните доводи на страните” не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е зададен абстрактно в подкрепа на оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е изследвал действителните отношения между страните и не е проявил необходимата активност за изясняване действителното съдържание на исковата претенция. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е констатирал необходимост от допълнително изясняване на предмета на спора, тъй като съдържанието на исковата претенция е формулирано ясно и недвусмислено в първоначалната и в допълнителната искови молби, в които ищецът – сега касатор, е посочил, че е предоставил на ответника за възмездно ползване строителна механизация за изпълнение на строителни работи и че с предявения иск претендира осъждане на ответника да му заплати дължимата за ползването цена, отразена в издадена фактура. Първоначалната и допълнителната искови молби съдържат подробно изложение на правоотношенията между страните, по повод на които е предоставено ползването на механизацията, и това изложение е било напълно достатъчно за въззивния съд да квалифицира исковата претенция като претенция с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.232, ал.2 ЗЗД за заплащане на наемна цена. Относно правната квалификация на иска следва да се има предвид и това, че посочената правна квалификация е определена още с доклада на първоинстанционния съд и в първото съдебно заседание по делото процесуалният представител на ищеца е направил изрично изявление, че не възразява срещу нея. Извършените от въззивния съд процесуални действия по разглеждане на делото и разрешаване на правния спор не влизат в противоречие с практиката в решение № 76/26.05.2013 г. по т. д. № 918/2013 г. на ВКС, І т. о., и в решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ВКС, ІV г. о., на която се е позовал касаторът, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по поставения въпрос.
Вторият въпрос „При изясняване на действителната обща воля и характера на възникналото правоотношение съдът трябва ли да приложи тълкувателното правило на чл.20 ЗЗД” не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и това е достатъчно, за да не бъде допуснато касационно обжалване по повод на него. Както е констатирал въззивният съд, ищецът е основал претенцията си на твърдения за сключен с ответника неформален (устен) договор за наем на строителна механизация, а неформалният договор не би могъл да се тълкува по правилата на чл.20 ЗЗД. Въззивният съд не е преценявал основателността на исковата претенция от гледна точка на съществуващите между страните други договорни правоотношения, породени от формален договор, различен от договора за наем, поради което неприлагането от съда на критериите на чл.20 ЗЗД по отношение на този договор е без значение за изхода на спора по иска с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на посочената в изложението практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД.
Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е осъществено и по отношение на въпроса „Обвързан ли е съда от правната квалификация на иска, дадена от ищеца”. Въпросът не е обуславящ за изхода на делото, тъй като въззивният съд е определил правната квалификация на иска, изхождайки от твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и от нейния петитум, а не е възприел механично правната квалификация, която е посочил ищецът в исковата молба – чл.79 ЗЗД и чл.303а ТЗ. При определяне на правната квалификация на иска въззивният съд е процедирал в съответствие с трайната практика на ВКС, в т. ч. и тази, обективирана в посочените от касатора решения по т. д. № 417/2009 г. на ІІ т. о., т. д. № 772/2015 г. на ІІ т. о., гр. д. № 762/2010 г. на ІІІ г. о. и гр. д. № 621/2010 г. на ІV г. о., поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване по въпроса за правомощията на въззивния съд при определяне на правната квалификация на предявения иск.
Въпросът „Следва ли въззивният съд да даде различна правна квалификация, когато искът е квалифициран неправилно от първата инстанция”, не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд е изложил подробни съображения защо счита за правилна определената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска за заплащане на наемна цена. Обстоятелството, че касаторът счита възприетата от двете инстанции правна квалификация за неправилна, е ирелевантно за преценката на предпоставките за достъп до касационен контрол.
В мотивите към въззивното решение няма произнасяне по въпросите „Страна по търговска сделка може ли да се позовава на недействителността й, ако от поведението й може да се заключи, че е приела изпълнението; Потвърждаването на сключен договор може ли да стане чрез конклудентни действия; Приложението на чл.301 ТЗ предполага ли изследване на конкретни факти, от които може да се обоснове безспорен извод, че търговецът е узнал за сключването на сделката или действията, извършени от негово име без представителна власт и не се е противопоставил веднага след узнаването; Валидни ли са съглашенията между търговци, при които цената не е уговорена”. Разпоредбата на чл.301 ТЗ е обсъждана единствено по повод твърденията на ищеца, че ответникът е получил протокола и фактурата за дължима наемна цена и не е възразил срещу тях незабавно след получаването им, но с оглед извода на въззивния съд, че документите не са получени от ответника, основателността на исковата претенция не е преценявана на плоскостта на чл.301 ТЗ. След като не са обсъждани в решението, посочените въпроси не са рефлектирали върху постановения с него правен резултат и не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на първите три въпроса следва да се отбележи и това, че касаторът не е въвел допълнителни критерии по т.1 – т.3 на чл.280, чл.1 ГПК, което е пречка за допускане на касационно обжалване.
Последният въпрос „Бездействието на поръчващия да подпише протокол и фактура освобождава ли го от задължението за плати фактически приетото от него с конклудентни действия изпълнение” не е включен в предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор и също не може да предпостави допускане на решението до касационно обжалване. С предявения по делото иск ищецът – касатор не е претендирал цена за извършена работа по договор за изработка, а наемна цена за предоставена за ползване на ответника строителна механизация, поради което съдът не е изследвал относимия към правоотношение по договор за изработка въпрос за последиците от фактическото приемане на изпълнението с конклудентни действия на възложителя.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 394/2018 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата 2 256 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение с включен ДДС, платено по банков път с преводно нареждане от 22.10.2018 г. на основание договор за правна защита и съдействие № 0203199/19.10.2018 г. и фактура № 0722/19.10.2018г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1534 от 20.06.2018 г., постановено по в. т. д. № 394/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Е. Строй” ООД с ЕИК[ЕИК] – [населено място], ул. „Дружба” № 1, да заплати на „Г.” ООД с ЕИК[ЕИК] – [населено място], бул. „Гоце Делчев” № 105, ап.1, сумата 2 256 лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :