О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
Гр. София, 21.01.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори декември през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 780/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Василева П., действаща лично и в качеството на [фирма], и С. Г. П. – [населено място], срещу въззивно решение № 268 от 22.10.2014 г., постановено по в. т. д. № 200/2014 г. на Великотърновски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 66 от 16.04.2014 г. по т. д. № 179/2013 г. на Плевенски окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск е признато, че [фирма] има вземане към М. Василева П. – лично и като [фирма] и С. Г. П. за сумите 6 778.23 лв. – лихви за периода 30.06.2011 г. – 23.05.2013 г. върху просрочена главница по т.4.2 от договор за кредит, сключен на 23.06.2009 г., и 4 191.52 лв. – лихви при просрочена вноска по т.4.3 от договора за периода 20.07.2010 г. – 23.05.2013 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на иска за съществуване на вземането за лихви по т.4.2 и т.4.3 от договора за кредит за сумата 10 969.75 лв. и за присъждане на разноски.
Допускането на касационно обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В изложението са формулирани въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Във връзка с поддържаното основание за достъп до касация в изложението са възпроизведени отново доводите за неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Плевенски окръжен съд в частта, с която по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за съществуващо вземане на [фирма] към М. Василева П. – лично и в качеството й на [фирма], и С. Г. П. за сумите 6 778.23 лв. и 4 191.52 лв., представляващи начислени лихви по т.4.2 и т.4.3 от сключен на 23.06.2009 г. договор за кредит, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Великотърновски апелативен съд е приел, че задължението за плащане на посочените лихви е валидно поето с договора и че поради непогасяване на кредита в уговорения за това срок ответниците – кредитополучатели дължат заплащане на начислените лихви, чийто размер е установен от заключението на назначената по делото съдебносчетоводна експертиза.
Въззивният съд не е възприел аргументите на ответниците – жалбоподатели, че за периода от 30.06.2011 г. – крайният срок за погасяване на кредита, уговорен с анекс № 2/19.07.2010 г., до датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 23.05.2013 г., те не дължат лихви по т.4.2 и т.4.3 от договора, а само законни лихви за забава върху просрочената главница от 31 508.44 лв. /за която искът по чл.422, ал.1 ГПК е уважен с необжалваната и влязла в сила част на първоинстанционното решение/. Съдът е посочил, че годишният лихвен процент върху просрочената главница и годишният лихвен процент върху текущия дълг /редовна плюс просрочена главница/ са уговорени изрично между страните в самия договор и анексите към него и след като са се съгласили с клаузите на т.4.2 и т.4.3 относно начина на образуване на лихвените проценти, кредитополучателите са били отнапред известени за последиците от неспазване на сроковете за погасяване на кредита, респ. за вида и размера на лихвите, които ще дължат в случай на просрочие. За неоснователни са счетени доводите в жалбата за недействителност на анекс № 1/12.07.2010 г., с който страните са уговорили удължаване на срока за погасяване на кредита до 20.07.2010 г., поради подписване на анекса след изтичане на първоначално уговорения в договора краен погасителен срок. Като е съобразил клауза на т.12.5 от договора, в която е предвидено право за кредитополучателите да поискат удължаване на срока за погасяване на кредита преди изтичането на първоначалния срок, и представеното по делото искане от М. П. за удължаване на предвидения в договора краен срок – 20.06.2010 г., депозирано в банката на 15.06.2010 г., т. е. преди 20.06.2010 г., въззивният съд е приел, че анексът от 12.07.2010 г. обективира валидно постигнато от страните съгласие за удължаване на срока до 20.07.2010 г.
Във въззивната жалба ответниците са поддържали доводи за нищожност на клаузата на т.15.4 от договора за кредит, уреждаща право за банката да превърне кредита в предсрочно изискуем при неплащане на дължими погасителни вноски от кредитополучателите. Въззивният съд е преценил тези доводи за неотносими към предмета на спора по съображения, че кредитът не е обявяван за предсрочно изискуем на основание т.15.4 от договора. Във връзка с доводите за нищожност съдът е изложил и съображения, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем не е задължение, а право на кредитора, което той упражнява в зависимост от интереса си и неупражняването на това право не може да бъде квалифицирано като виновно негово бездействие.
Въззивният съд е преценил като неоснователни и доводите на ответниците, че нарастването на кредитния дълг и начисляването на лихвите по т.4.2 и т.4.3 от договора за кредит е последица от бездействието на банката – кредитор, която в продължение на три години след настъпване на изискуемостта на вземането не е предприела действия по събирането му. По съображения, че връщането на предоставената с договора за кредит сума, ведно с договорените лихви, е основно задължение на кредитополучателя, съдът е направил извод, че размерът на лихвите е в зависимост от периода на забавата и при неизпълнение на задълженията да върнат в срок заетата сума, съобразно клаузите на договора, ответниците нямат право да се позовават на злоупотреба с права от страна на банката – кредитор и да твърдят, че действията й по събиране на произтичащите от договора за кредит вземания водят до неоснователното й обогатяване. В подкрепа на този извод съдът е посочил също, че във всеки един момент след настъпване на крайния срок за издължаване на кредита ответниците са имали възможност да погасят задълженията си към банката и по този начин да предотвратят начисляването на лихвите по т.4.2 и т.4.3 или да намалят размера им, което те не са сторили.
Относно доводите на ответниците за нищожност на клаузите на т.4.2 и т.4.3 като неравноправни по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП и като противоречащи на добрите нрави – чл.26, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. В тези мотиви са обосновани изводи, че клаузата на т.4.2 за начисляване на лихви върху просрочена главница не е нищожна, тъй като изтичането на срока за погасяване на кредита не води до прекратяване на договора и до отпадане на основанието за начисляване на лихви за просрочие; че договорът за кредит не е прекратен, нито развален, към 30.06.2011 г., когато е изтекъл удълженият с анекс № 2 срок за погасяване, и не противоречи на добрите нрави начисляването на лихви за просрочие за времето след 30.06.2011 г.; че лихвата по т.4.2 не е определена извън пределите на нравствена недопустимост и не води до нееквивалентност на престациите, тъй като размерът й зависи от неизпълнението по главницата; че клаузата на т.4.2 е индивидуално уговорена между страните в самия договор, извън приложимите към него общи условия, и ответниците са имали възможност да влияят върху съдържанието й, което не позволява да бъде счетена за неравноправна и нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП; че с клаузите на т.4.2 и т.4.3 страните са уговорили лихви за просрочие на главницата и на лихвите по кредита, които уговорки са допустими от чл.294, ал.2 ТЗ и не водят до начисление на „лихви върху лихвите”.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са формулирали следните въпроси, с които са обосновали общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация : „1. Добросъвестен ли е кредитор-банка, който години след датата, на която е било налице основание за обявяване на кредита на предсрочно изискуем, не е предприел действия за събиране на вземането си; 2. При бездействие на кредитора да събира дълга си, следва ли кредиторът да поеме върху себе си тежестта на начислените от него договорни лихви за периода от датата на основанието за предсрочна изискуемост до датата на подаване на заявление до съда за събиране на вземането; 3. Дължат ли се договорна лихва върху просрочена главница и договорна лихва върху редовна плюс просрочена главница при просрочие на главница или лихва по договор за кредит след датата на изтичане на срока за погасяване на главницата на договора за кредит; 4. Дължат ли се договорна лихва върху просрочена главница и договорна лихва върху редовна плюс просрочена главница при просрочие на главница или лихва по договор за кредит след датата на изтичане на срока за погасяване на главницата по договора за кредит, след като такава дължимост не е уговорена в договора за кредит; 5. Налице ли е злоупотреба с право, ако банката не предприема съдебни действия за събиране на вземането си, от когато би следвало да начислява законна лихва за забава, и вместо това начислява договорна лихва върху просрочена главница и договорна лихва върху редовна плюс просрочена главница при просрочие на главница или лихва по договора за кредит; 6. В чия полза (на банката или на длъжника) следва да се счита правото да направи договора предсрочно изискуем в случай, че срокът за погасяване на задължението по договора е изтекъл и кредитът не е върнат от длъжника; Следва ли длъжникът да понесе отговорността за всички лихви за забава, след като той няма право да прекрати договора”.
Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение – чл.280, ал.1 ГПК, е този въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В т.1 от съобразителната част на решението е разяснено, че за да покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, въпросът трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на въззивното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на доказателствата.
Поставените в изложението въпроси не могат да се определят като обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите по п.1, п.2 и п.6 нямат връзка с изводите на въззивния съд за дължимост на оспорваните лихви, начислени на основание т.4.2 и т.4.3 от договора за кредит, тъй като съдът е приел в мотивите си, че кредитът не е превръщан в предсрочно изискуем от банката – кредитор, а начисляването на лихвите е последица от забавата на кредитополучателите /сега касатори/, които не са изпълнили задължението си да върнат предоставения им кредит след изтичане на уговорения срок за погасяване. Относно първата част от въпроса по п.6 следва да се има предвид задължителната практика на ВКС по т.17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, според която предсрочната изискуемост не е задължение, а право на кредитора, упражняването на което е предоставено изцяло на преценката на кредитора.
Отговорът на въпросите по п.3 и п.4 произтича от съдържанието на самия договор за кредит, с който страните са уговорили какви лихви дължат кредитополучателите. Въззивният съд е формирал изводите си досежно вида и размера на дължимите лихви след преценка на договора и на заключението на счетоводната експертиза. Изводите, до които е достигнал съдът в резултат на преценка на фактите и доказателствата по делото, имат значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Поставените въпроси са насочени към проверка на правилността на тези изводи и с оглед разясненията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. За прецизност следва да се отбележи, че въпросът по п.4 в частта „след като такава дължимост не е уговорена в договора за кредит” е зададен некоректно и подвеждащо, предвид констатацията на въззивния съд, че лихвите, чиято дължимост касаторите са оспорвали, е начислена на основание клаузите на т.4.2 и т.4.3 от договора за кредит, индивидуално уговорени между страните.
От значение за правилността на решението е и въпросът по п.5 дали е налице злоупотреба с право, ако банката не предприема съдебни действия за събиране на вземането си и вместо законна лихва, начислява договорна лихва върху просрочена главница и върху редовна плюс просрочена главница. Преди всичко отговорът на този въпрос е обусловен от фактите по конкретното дело и от включените в договора за кредит уговорки, поради което не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Освен това произнасянето на въззивния съд, че начисляването на лихвите по т.4.2 и т.4.3 за времето след изтичане на срока за погасяване на кредита не представлява злоупотреба с право, е във връзка с извода, че договорът за кредит не е прекратен с изтичане на крайния срок за връщане на ползвания кредит, поради което и след този срок клаузите на т.4.2 и т.4.3 продължават да действат и да създават задължение за кредитополучателите да заплащат уговорените в съдържанието им лихви за просрочие. Евентуалната необоснованост и/или незаконосъобразност на посочения извод е основание по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение, но не представлява общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
Самостоятелен аргумент за недопускане на касационното обжалване е отсъствието на допълнителната предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторите не са изложили никакви аргументи защо считат, че поставените в изложението въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Според тези разяснения, разрешеният с въззивното решение правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Формулираните в изложението въпроси са изведени от фактологията по конкретния спор и касационното им разглеждане би било от значение само за правилното разрешаване на спора, но няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, вложен от законодателя в чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 268 от 22.10.2014 г., постановено по в. т. д. № 200/2014 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :