О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 604
гр. София, 05.11. 2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 385/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. И. Н., П. Е. Г. – А. и Г. Е. Г. – всички със съдебен адрес в [населено място], чрез адв. А. Д. от САК, срещу решение № 2260 от 27.08.2018 г., постановено по гр. д. № 1851/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 7149 от 20.09.2016 г. по гр. д. № 881/2014 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от М. Н., П. Г. и Г. Г. против „К. животозастраховане клон България” К. искове с правно основание чл.199а вр. чл.233, ал.1 КЗ (отм.) вр. чл.134 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за осъждане на „К. животозастраховане клон България” К. да заплати на „У. Б.” АД сума с общ размер 54 680.64 лв., включваща остатък от главница, лихви и такси за обслужване по два договора за банков кредит от 26.09.2012 г. и 08.08.2011 г., платени погасителни вноски по договорите и обезщетение за забава, и на основание чл.78, ал.3 ГПК ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски в размер на 150 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с него е потвърдено решение на първоинстанционен съд, в диспозитива на което няма произнасяне по самостоятелния иск на конституирания по реда на чл.134, ал.2 ЗЗД ищец „У. Б.” АД. Навеждат се и оплаквания за неправилност на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.269 ГПК, нарушение на материалния закон – чл.199а КЗ (отм.) вр. чл.86 ЗЗД и чл.134, ал.2 ЗЗД, и необоснованост.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, и с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 (ред. ДВ бр.59/2007 г.) ГПК.
Ответникът по касация „К. животозастраховате клон България” К. със седалище в [населено място] – чрез юрк. В. А. и Ю. П., е депозирал в срока по чл.287, ал.1 ГПК отговор на касационната жалба, в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
От „У. Б.” АД – [населено място], не е заявено становище по повод на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Производството по т. д. № 881/2014 г. е образувано пред Софийски градски съд по предявени от М. Н., П. Г. и Г. Г. искове за осъждане на „К. животозастраховане клон България” К. да заплати на „У. Б.” АД сумата 54 680.64 лв. на основание чл.134 ЗЗД вр. чл.199а КЗ (отм.). В обстоятелствената част на исковата молба ищците са изложили твърдения, че са наследници по закон – съпруга и деца, на Евгений Г. Н., починал на 10.07.2013 г.; Приживе Евгений Н. сключил с „У. Б.” АД договор за банков ипотечен кредит от 26.09.2012 г. и договор за потребителски кредит от 08.08.2011 г., по които договори към момента на смъртта му имало непогасени задължения за главници, лихви и такси, част от които ищците заплатили на банката – кредитор; В съответствие с чл.9.1 от договорите при сключването им била добавена застраховка пакет „Кредитна протекция” съгласно Общи условия на „У. Б.” АД, покриваща риска смърт на кредитополучателя вследствие на заболяване или злополука, по силата на която ответното застрахователно дружество следвало да изплати на „У. Б.” АД дължимите непогасени суми по кредитите; В отговор на отправено от наследниците искане ответникът отказал да извърши плащане по застраховката с мотив, че при сключването й наследодателят им е укрил съществени обстоятелства за здравословното си състояние, имащи значение за поемането и носенето на риска от застрахователно събитие; В качеството на трето ползващо се лице по застраховката кредитополучателят, а след смъртта му неговите наследници, са легитимирани съгласно чл.134 ЗЗД да упражнят правата на „У. Б.” АД спрямо застрахователя на кредитите и да поискат да се изплати на банката – с оглед нейното бездействие, плащане на дължимата застрахователна сума, включваща и платените от наследниците погасителни вноски по кредитите (уточнение на исковата молба по реда на чл.129 ГПК). Въз основа на посочените фактически твърдения ищците са поискали от съда да осъди застрахователното дружество да заплати на „У. Б.” АД сумата 54 680.64 лв., включваща остатъците от непогасените главници и лихви по двата кредита, мораторни лихви и такси, както и платени от тях на банката погасителни вноски по всеки от кредитите. В исковата молба е формулирано и искане за конституиране на „У. Б.” АД като съищец по делото съгласно чл.134, ал.2 ЗЗД, което искане е удовлетворено с определение от 27.05.2014 г. След конституирането му по делото ищецът „У. Б.” АД е заявил, че поддържа предявените в негов интерес искове.
С решение от 20.09.2016 г. Софийски градски съд е отхвърлил като неоснователни предявените от физически лица – ищци искове, квалифицирани с правно основание чл.199а КЗ (ом.) вр. чл.233 КЗ и чл.86 ЗЗД вр. чл.134 ЗЗД. Неоснователността на исковете е мотивирана със съображения, че ищците не са материалноправно легитимирани да претендират от застрахователя плащане на застрахователно обезщетение по сключения между него и застрахования кредитор „У. Б.” АД застрахователен договор, включително по причина, че не основават претенцията си на чл.242, ал.1, изр.2 КЗ (отм.). Посочено е, че ищците не са кредитори на „У. Б.” АД, включително по отношение на платените след смъртта на наследодателя им погасителни вноски по кредита, поради което не могат да упражняват правата на банката спрямо застрахователя при предпоставките на чл.134 ЗЗД. Изразено е становище, че дори ищците да имат вземане към банката, предявената в хипотезата на чл.134 ЗЗД претенция е неоснователна, тъй като с оглед качеството на субекта – търговска банка, реализирането на правата им не би било застрашено.
Сезиран с въззивни жалби от тримата първоначални ищци и от „У. Б.” АД, Софийски апелативен съд е постановил обжалваното с касационната жалба въззивно решение, с което е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете.
От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно сключването на договорите за кредит и за застраховка, настъпването на застрахователно събитие – смърт поради заболяване на кредитополучателя и наследодател на ищците Евгений Н., и своевременното отправяне на уведомление за това от наследника Г. Г. до ответника – застраховател с искане за изплащане на уговореното в застрахователния договор обезщетение, последвано от отказ за изплащане на обезщетението. По повод на доводите в отговора на въззивната жалба за наличие на основание по чл.189, ал.4 КЗ (отм.) за отказ от изплащане на обезщетението въззивният съд е анализирал заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебномедицинска експертиза. След преценка на констатациите в заключението съдът е приел, че наследодателят на ищците е попълнил невярно и неточно данните за здравословното си състояние в приложение № 2 към договора за групова застраховка като не е посочил нито едно от заболяванията, от които е страдал, и провежданото във връзка с тях лечение, съставляващи рисков фактор за настъпване на мозъчния кръвоизлив, причинил смъртта му. Въпреки установените в тази насока факти, съдът не е формирал извод за основателност на отказа на застрахователя да изплати поисканото застрахователно обезщетение, респ. за неоснователност на исковете поради наличие на предпоставки по чл.189, ал.4 КЗ (отм.), а е мотивирал неоснователността на исковете със съображения, отнасящи се до материалноправната легитимация на ищците и елементите от фактическия състав на чл.134, ал.1 ЗЗД.
Въз основа на съдържанието на сключения между „У. Б.” АД и „К. животозастраховане клон България” К. групов договор за застраховка „Кредитна протекция” на кредитополучателите въззивният съд е направил изводи, че по този договор банката – кредитор има качеството едновременно на застраховащ и на ползващо се от застраховката лице; че кредитополучателят Евгений Н., а след смъртта му неговите наследници, не са придобили самостоятелни права да искат изпълнение на поетото от застрахователя задължение за изплащане на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователното събитие „смърт на кредитополучателя”; че наследниците нямат право на пряк иск срещу застрахователя по сключената в полза на кредитора застраховка, обезпечаваща непогасената част от задължението на наследодателя им по договорите за кредит. Отричайки правото на пряк иск срещу застрахователя, въззивният съд е възприел разрешението, че на разположение на ищците остава защитата чрез непрекия иск по чл.134 ЗЗД, чиято основателност е обусловена от кумулативното наличие на няколко предпоставки : Ищците да имат качеството на кредитори на лицето, чиито права упражняват и към което имат вземане на договорно или извъндоговорно основание – „У. Б.” АД; В качеството на длъжник на ищците „У. Б.” АД да бездейства и да не упражнява имуществените си права, предмет на защита с иска; Неупражняването на правата да застрашава удовлетворяването на ищците по причина, че с бездействието си „У. Б.” АД рискува да намали имуществото си; В качеството на процесуални субституенти ищците да търсят осъждане на ответника – застраховател не за себе си, а за „У. Б.” АД като носител на неудовлетвореното притезание.
След преценка на доказателствата по делото съдът е достигнал до извод, че ищците не са провели пълно доказване на първата и на третата предпоставки за уважаване на исковете по чл.134 ЗЗД. Относно първата предпоставка съдът е приел, че ищците не са кредитори на „У. Б.” АД, а са длъжници на банката по силата на наследствено правоприемство, въз основа на което задълженията на наследодателя им по сключените с банката договори за кредит са преминали върху тях и именно като правоприемници те са погасили част от неговите задължения по кредитите. Отсъствието на третата предпоставка е мотивирано с очевидната наличност на достатъчно имоти, които притежава „У. Б.” АД, за да удовлетвори кредиторите си.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – вероятност въззивното решение да е недопустимо, и с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 (ред. ДВ бр.59/2007 г.) ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че доводите в изложението не създават предположение за процесуална недопустимост на въззивното решение и не предпоставят допускането му до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете на тримата касатори за осъждане на ответника „К. животозастраховане клон България” К. да заплати на „У. Б.” АД претендираната с исковете парична сума. Диспозитивът на първоинстанционното решение кореспондира с петитума на исковата молба, с който ищците са поискали осъждане на застрахователното дружество – ответник да заплати на „У. Б.” АД претендираната като дължима парична сума. Заявеното искане произтича от твърденията в обстоятелствената част на молбата, че чрез предявените искове ищците упражняват правата на „У. Б.” АД по сключен с ответника застрахователен договор при предпоставките на чл.134 ЗЗД. В съответствие с изявлението, че се търси защита на чужди субективни материални права, първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл.134, ал.2 ЗЗД и е конституирал „Уникердит Б.” АД като съищец. Конституирането на носителя на спорното право в хипотезата на чл.134, ал.2 ЗЗД няма за последица предявяване на самостоятелен иск от последния, доколкото той встъпва в създаденото от първоначалните ищци (процесуални субституенти) процесуално правоотношение със съда, за да поддържа предявените в негов интерес искове. Поради това с решението си съдът дължи произнасяне единствено по предявените с исковата молба искове, не и по несъществуващ самостоятелен иск на лицето, конституирано като съищец на основание чл.134, ал.2 ЗЗД съищец. Предвид изложеното, липсата на произнасяне по самостоятелен иск на „У. Б.” АД, какъвто не е предявяван по делото, не обуславя недопустимост на първоинстанционното решение, а оттук – и на потвърждаващото го въззивно решение. За пълнота следва да се отбележи, че пропускът на съда да се произнесе с решението си по някой от обективно или субективно съединените искове, с които е бил сезиран, не прави решението недопустимо, а е основание заинтересованата страна да поиска провеждане на производство по чл.250 ГПК за допълването му.
Основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 (ред. ДВ бр.59/2007 г.) ГПК се поддържат по отношение на следните въпроси : „1. Допустимо ли е въззивният съд в решението си, без да е сезиран с такова оплакване нито във въззивните жалби, нито в отговора на въззиваемия, и при липса на насрещна въззивна жалба и без да е събирал служебно нови доказателства, да направи различни фактически изводи от тези на първоинстанционния съд, още повече без да има преки впечатления при събирането на доказателствата, въз основа на които прави тези си изводи; 2. Има ли материална и процесуална легитимация и правен интерес кредитополучател, респективно неговите наследници, който е застраховал живота си срещу определени рискове, да иска осъждане на застрахователното дружество да изплати на ползващото се лице по застрахователния договор дължимата сума при осъществяване на застрахователно събитие; 3. Притежават ли наследниците на застрахованото по групова застраховка „Живот” лице правен интерес и активна процесуална легитимация да предявят иск против застрахователното дружество в защита на правата на банката в случаите, когато тя бездейства”. Касаторите твърдят, че първият поставен въпрос е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а въпросите по т.2 и т.3 – в противоречие с практика на ВКС, създадена при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. За втория и третия въпрос се сочи и противоречива практика на съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. След изменението на чл.280, ал.1 ГПК от ДВ бр.86/2017 г. противоречивата практика на съдилищата, извън тази на ВКС, е от значение за достъпа до касационно обжалване единствено от гледна точка на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, ако противоречието се дължи на неясни, непълни или неточни законови разпоредби, които се тълкуват и прилагат в различен смисъл от различните съдилища. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК няма доводи в тази насока, поради което съставът на ВКС приема, че не следва да се произнася относно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и относно несъществуващото основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска, когато с обжалваното въззивно решение е разрешен правен въпрос, включен предмета на спора и обусловил решаващата правна воля на съда по конкретното дело (чл.280, ал.1 ГПК), ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; Посочването на обуславящия правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
Първият от поставените в изложението въпроси не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на делото, поради което касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по доводите на ответника в отговора на въззивната жалба за наличие на основание по чл.189, ал.4 КЗ (отм.) за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение. След преценка на относимите доказателства въззивният съд е приел, че при сключване на застрахователния договор наследодателят на ищците е укрил обстоятелства относно здравословното си състояние, които – с оглед причините за настъпилата по-късно смърт, са били съществени за интереса на застрахователя и за поемане на застрахователния риск. Независимо, че е счел за осъществено релевираното от ответника – застраховател основание за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение, въззивният съд не е формирал решаващи изводи по повод на него и не е отхвърлил исковете по съображения, че застрахователят има основание да откаже изплащане на обезщетението. Отхвърлянето на исковете е обусловено от изводи за отсъствие на предпоставки от фактическия състав на чл.134 ЗЗД, от който ищците са извели активната си легитимация да претендират осъждане на ответника да заплати дължимата по силата на застрахователния договор сума. С оглед мотивите към обжалваното решение въпросът дали е допустимо въззивният съд, без да е сезиран от страните, да възприема различна от установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка по спора (в конкретния случай укриване от наследодателя на ищците на сведения за здравословното му състояние и провежданото лечение) не е от значение за постановения с обжалваното решение правен резултат. По отношение на въпроса не е осъществена и твърдяната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., тъй като спорът дали са били налице факти, даващи право на застрахователя да откаже изплащане на застрахователното обезщетение на основание чл.189, ал.4 КЗ (отм.), е повдигнат пред въззивния съд от ответника с отговора на въззивната жалба.
Другите два въпроса в изложението са включени в предмета на правния спор и въпреки, че въззивният съд ги е обсъдил при произнасянето по основателността на предявените искове, касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне поради следното :
Въззивният съд не е отрекъл принципно активната легитимация на ищците като наследници на починалия кредитополучател да проведат иска по чл.134 ЗЗД и да упражнят правото на „У. Б.” АД като страна по сключения с ответника застрахователен договор да претендира от ответника дължимото по договора застрахователно обезщетение. Разрешението, което е възприел въззивният съд, е в смисъл, че основателността на предявените при условията на чл.134 ЗЗД искове зависи от доказването на няколко кумулативни предпоставки, сред които качеството на ищците на кредитори на „У. Б.” АД и бездействие на „У. Б.” АД да упражни правата си към застрахователя, което бездействие застрашава реализирането на вземанията на ищците като кредитори. За да отхвърли исковете, въззивният съд е приел, че по силата на наследственото правоприемство от общия им наследодател – кредитополучател по обезпечените със застраховката договори за кредит, ищците са станали длъжници на „У. Б.” АД и не са доказали да са кредитори на банката по смисъла на чл.134 ЗЗД. Неоснователността на исковете е мотивирана и с друг самостоятелен извод – че дори ищците да са кредитори на „У. Б.” АД, имущественото състояние на банката изключва опасността нейното бездействие, изразяващо се в неотправяне на искане до застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение, да възпрепятства удовлетворяването на евентуалните вземания на ищците към нея. Въпросите по п.2 и п.3 от изложението са относими към първия извод на въззивния съд, с който е аргументирано отхвърлянето на исковете (макар той да е предпоставен от преценка на доказателствата по делото, а не от отричане на активната легитимация за провеждане на иска по чл.134 ЗЗД). По повод на втория решаващ извод на съда, който в равна степен е предопределил изхода на делото, касаторите не са формулирали правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и не са посочили специфични за достъпа до касационно обжалване предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а и в касационната жалба няма оплаквания за неговата неправилност. При тези обстоятелства, дори за въпросите по т.2 и т.3 да се приеме за доказана поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК (противоречие с практиката на ВКС в решение № 138/05.01.2015 г. по т. д. № 1727/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 219/14.02.2012 г. по т. д. № 837/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 167/22.12.2014 г. по т. д. № 3174/2013 г. на ВКС, І т. о., и определение № 330/15.04.2016 г. по ч. т. д. № 472/2015 г. на ВКС, І т. о.), касационното им разглеждане по реда на чл.290 ГПК не би могло да доведе до промяна на постановения с обжалваното решение правен резултат. Касационната инстанция не разполага с правомощия да проверява служебно правилността на другия самостоятелен решаващ извод на въззивния съд – че исковете са неоснователни, тъй като бездействието на банката не създава опасност за удовлетворяване на ищците, упражняващи нейните права при условията на чл.134 ЗЗД, и при липса на въведени с касационната жалба оплаквания ще следва да потвърди въззивното решение за отхвърляне на исковете на това основание.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 1851/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2260 от 27.08.2018 г., постановено по гр. д. № 1851/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :